Размисли на един русофил след парада за Деня на победата

Макар и много слаб в езиците, винаги съм харесвал руския език. Още от дете. Дори, когато ни задължаваха още във втори клас да се абонираме за «Мурзилка». Четях на руски поезия и проза, учех математика от учебниците на Выготский и още от 6-7 клас с часове разговарях с приятелите на татко ми руснаци, които се събираха у нас и играеха шахмат. Татко ми, инженер, командирован да пуска в експлоатация Първия блок на «Първа атомна», по това време вероятно беше най-силният шахматист в малкия град Козлодуй и заради това изпратените от СССР специалисти в АЕЦ с удоволствие ни гостуваха. Освен това татко пушеше много и, като язваджия, се лекуваше само със силна ракия, която никога не свършваше. А какво им трябва на обикновените руснаци, някои от тях преминали през цялата Втора световна война? Една цигара и двеста грама (може по няколко пъти). Така едни от първите папироси, от които скрито дърпах, бяха легендарните «Беломор канал». А един от първите ми учители по шах беше Герой на Съветкия съюз. За съжаление това, че е герой, го разбрах едва, когато той отпътува обратно за СССР и във вестниците поместиха очерк за него – разказваха как танкът му е горял многократно, че за времето на войната е сменил пет от тях и че от първия екипаж само той е останал жив. Скромността на този човек, на този обикновен руски войник, запомних за цял живот. По-късно имах възможност да се срещна и с други руски военни ветерани. Те също не обичаха да разказват за войната. Вероятно не искаха да си спомнят грозното й лице. Ето защо винаги съм изпитвал уважение към празника на Победата. И когато след време поех по пътя на баща си и ме приеха да уча висше инженерно образование, първият ми избор бе да замина да уча в СССР, където по това време бе вече започнала и Перестройката. Тя представляваше допълнителен интерес за мен.

След толкова много години, макар и вече далеч от Москва, на 9-ти май т.г. гледах отново парада на Червения площад, както подобава на истински русофил*. Даже си направих няколко снимки от видяното през екрана на компютъра (вж. по-долу малък фоторепортаж).

Но голямо бе учудването ми след края на парада, че моите оценки за видяното и чутото се различаваха от тези на някои мои Фейсбук приятели. Наложи се да се защитавам от нападки и дори да доказвам, че не съм русофоб.

Ето какво написах набързо тогава:

Оценявам подвига на руския войник. Но оценявам и некадърността на Сталин. Празнувам го този ден, но наистина със сълзи в очите, защото виждам също и как иззеха идеята за «Безсмъртния полк» за проправителствени ПР акции. Мога още много да говоря, защото съм живял в Русия 6 години и до днес не съм скъсал връзки с нея. Но не мога да се радвам на речта на Путин, който проигра козовете на народа си, поверени му доверчиво и безкритично. Допълвам, че не харесвам и лицемерието на западните ръководители, но те поне са сменяеми.

И допълних с още един коментар:

Спомнете си къде бе Русия, неотдавна, преди десетина години – висока цена на нефта (почти 100$/барел през 2007 г.), руснаци, пътуващи по света и купуващи имоти не само в България. Путин бе обявяван за личност на годината от американския «Тайм» за 2007 г., започнати бяха съвместни космически програми и т.н. (Русия бе приета и уважавана в Голямата седморка, превърнала се в G8  и дори «Евровизия» 2008 г. бе спечелена от руснака Дима Билан – вж. видеото долу).

Какво стана след 2008 г., какво още можеше руският народ и Путин да желаят?

Започна се с хитростите на Путин и избора на Медведев за уж президент. Западът си замълча.

След бойните действия на Русия в Грузия през август 2008 г., западняците се разделиха в мненията си за конфликта и оставиха положението в пат, без да посочат виновника.

Дори след анексията на Крим не се намесиха, а беше задължително. Има международен договор/меморандум от Будапеща от декември 1994 г. между Украйна от, една страна, и Русия, САЩ и Англия, от друга (вж. бележката под черта**). Договорите са за това, за да се спазват.

Последваха събитията в Донбас, като един своеобразен връх бяха лъжите около сваления граждански самолет MH17 на Малайзия с руска ракета „Бук“.

И така постепенно, капка след капка и месец след месец, чашата на търпението се напълни и даже преля.

И днес най-страшното е, че вече американци избиват руски войници.  Фактите са ужасяващи – от Нова година досега има двеста убити! И ще става все по-зле. Ударите по Сирия го доказват. А в същото време Путин бие децата на Русия, излезли на улицата да му кажат: «Не си ни цар!»

Мога да напиша и за още факти, които заради путинвата креслива пропаганда остават заглушени,  но мисля, че и от изброеното е достатъчно да се разбере, че всеки човек, който е истински русофил, не може да се радва на авторитарния режим на Путин и на това, което се случва в Русия. Защото едноличните режими имат някои предимства, според мен те имат предимства дори пред демокрацията, но имат един голям недостатък. При тях пирамидата е обърната и се крепи на вожда. И след смъртта му всичко рухва и после пак трябва да се строи отново. Крахът на Путинова Русия е неизбежен и тежко му на този изстрадал народ, който отново не е случил на лидер.

П.П.: Последната  снимка (горе) показва какво бе отношението на световните лидери към Деня на победата през 2010 г. – на трибуната в Москва са представители не само на Съюзниците във войната срещу Хитлер, но дори и ръководителят на днешна Германия – Ангела Меркел. Миналата година на парада присъстваше единствено Гордон от Молдавия, а тази година само двама лидери – президентът на Сърбия и премиерът на Израел – и то, както се разбра впоследствие, единствено, за да си подсигурят отстъпки и ненамеса на Русия в бъдещите им дела. Първите резултати вече са налице. Израел обстреля съюзниците на Русия в Сирия, които се почувстваха предадени от Москва. За съжаление, това няма да е последното унижение. На руския народ му е отредена отново незавидната роля да търпи. На издръжливостта и търпението му се надява и Путин. Защото за него, независимо от заплашителните му изказвания, няма друг изход, освен да бомбардира Воронеж, т.е. своя народ. Така както се казва в най-разпространения днес политически виц в Русия, който може да прочетете ТУК.

Петър Стаматов

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Русофилство (от русия и гръцкото φιλέω — любов) — любов към руското и руския народ.
** В съответствие с Меморандума и Лисабонския протокол от 1996 г., Украйна се присъединява към Договора за неразпространение на ядреното оръжие, наравно с Казахстан и Беларус, като страна-участник, която се отказва и повече не разполага с ядрено оръжие.

Съгласно Меморандума, САЩ, РФ и Великобритания са задължени:

– да зачитат независимостта и суверенитета и съществуващите граници на Украйна;
– да се въздържат от заплахата или използването на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на Украйна, както и гарантират, че техни оръжия няма да бъдат използвани срещу Украйна, освен при самозащита или по друг начин, в съответствие с Хартата на Организацията на обединените нации;
– да се въздържат от икономическа принуда, за да подчинят в техен собствен интерес упражняването от Украйна на нейните права, присъщи на нейния суверенитет и по този начин да си осигурят предимства от всякакво естество;
– да търсят с незабавни действия в Съвета за сигурност на Обединените нации предоставянето на помощ на Украйна, като не разполагаща с ядрено оръжие Държава, страна по Договора за неразпространение на ядреното оръжие, ако Украйна се превърне в жертва на акт на агресия или обект на заплаха от агресия, в които се използват ядрени оръжия;
– да не използват ядрено оръжие срещу Украйна, освен в случай на нападение срещу самите тях, техни територии или техни съюзници;
– да провеждат консултации в случай на възникване на ситуация, вследствие на която се поставя под въпрос изпълнението на тези задължения.

Целият текст на Меморандума може да се види тук.

.