Зaравшан върви по петите ми всеки ден. Синьо-черната й коса тежи като коприна, напоена с мастило по гърба на униформения джампър. Под твърдата сива пола весело надничат розови шалварки. Баща й не разрешава да носи чорапи. В Колежа е пълно с момчета. Заглеждат се. Щипят с погледи. Тя е тук, защото е престижно да бъде сред милионерски деца, обречени на щастие. А аз съм тук, защото трябва да им помагам да вярват в това.
Харесвам я. Диваче в клетка. С очи като писъци в нощта – пронизителни, безнадеждни. И това шантаво име, пренесено от предците й, което по някакъв странен начин напомня на моето. Заравшан – „златоносна добротворка“. Изящна персийска красавица, пристъпваща по английски ливаден килим.
Запознах се с нея в деня, когато почина майка й. Стоеше до вратата на спортния салон и удряше с длан по стената. Три дълги и два къси кънтежа. Покъртителна, първична мелодия, пресушена от сълзи, която ме издърпа през слънчевия сплит право назад – в безсловесните пустини на пра-Човека, ужасен от великата „милост“ да живее и да губи.
Станахме неразделни. Мълчаливо приятелство в коридорите на Колежа – лабиринт на съчувствието ми без изход и шанс за утеха. Стъпки в синхрон, преброени от чужди очи.
– Не позволявайте на Заравшан да се привързва към Вас – посъветва ме мисис Годинг, класната й ръководителка. – Това е тежко емоционално бреме за един служител. Накарайте я да направи постер или да нарисува нещо. Това ще я отклони от маниакалната настойчивост, с която Ви следва навсякъде. Повярвайте ми, ще си отдъхнете с облекчение. Впрочем, очаквам Ви днес на тренинга, организиран от централния мениджмънт във връзка със сигурността на децата. Трябва да се попълни една анкета по темата. Започваме в 10.30.
Ето ме, седя в задушния офис пред чаша рядко кафе, а до мен Грег, градинарят на Колежа, усмихнато разглежда снимки на телефона си. На тях е винаги Сара – единствената му дъщеря – заради която Грег вече толкова години търпи унижението да слугува. Да живее в малка къщичка на ливадата в двора и като някакъв джинджифилен Бисквитко, с розови бузи и бонбонени очи, да коси и разресва тревата край кортовете. Абсолютно изкоренен от себе си. За да може Сара да се усмихва от фотографиите – руса, красива, облечена в колежанската униформа, сред милионерските деца. Безплатен компромис за Дъщерята на Градинаря.
– Тя е толкова умна – прошепва ми Грег. – С майка й сме готови на всичко, за да получи по-добър шанс в този живот.
– Тишина, моля – изстудява ни мисис Годинг. – Започваме с анкетата. Отворете папките, оставени пред вас.
Потъвам в анонимност. Чувството е успокоително и води до раздяла с Аз-а. Ако често се практикува, раздялата може да стане и перманентна. Нирвана или да? Изборът е ваш. Работната среда само нежно ви тласка към правилното съгласие. Запомнете! Анкетата не изисква вашите данни. Нито възрастта ви. Нито пола ви. Тя даже не се интересува какво, всъщност, мислите. Важно е да дадете очакваните отговори, преди отново да се върнете в себе си:
„Детето ви идва ли сутрин в леглото при вас?
„Целувате ли детето си? (ако отговорът е „да“, моля обозначете по кои части от тялото целувате вашето дете);
„Целувате ли детето си по устата?“
„Биете ли детето си?“
„Влизате ли в банята, когато вашето дете се къпе?“
!!!
Не може да бъде! Аз не мога да бъда така! Отвъд съм. Там, където целувам дъщеря си по челото, благославям я, а къщата ми ухае на изпечен сладкиш и кафе. Там, в нормалното. На чисто от гнусни въпросници.
– Попълни шибаната анкета – с телепатична власт ми внушава Грег, усетил възмущението ми. – Преди време ме обвиниха, че малтретирам дъщеря си, само защото някой забелязал синина на крака й. Беше се наранила със стика, когато играла хокей на трева. Щяха да ми я отнемат. А ти внимавай със съчувствието си към онази малка персийка. Наблюдават те. Тук не можеш да имаш сърце. Тук си Служител.
Попълних. Отговорих. Тръгнах си. Застанах до прага на спортния салон и ударих с длан по стената – три дълги и два къси кънтежа. Първична мелодия, пресушена от сълзи. Пълна с мене си дива, разкъсваща болка. През слънчевия сплит – право назад към великата „милост“ да изкрещя от безсилие.
…
Накарах Заравшан да направи постер за майка си.
Здравка Владова-Момчева
