Босия – ден 13

Днес е тринайстият ден от гладната стачка на Николай Колев – Босия. Вчера говорих по телефона с него и му казах, че много бих искала времето да не е за мъченици, а той ми каза, че е такова време.

Босия, който вчера е говорил по телефона и с транспортния министър Московски, който му се е обадил, е написал днес в блога си следното:

„Някой би казал, че днес е фатален дин. Възможно е, но не и за мен. Духът ми е несломим. През нощта ми беше хладничко, но се дозавих с едно одеялце и нощта мина нормално. Това е от ниската кръвна захар.
Днес ще направя един тур от НДК до президентството с плакатите. Докато се довлека, ще наближи 11 часа, а точно тогава имам дело в Административен съд – София.
Днес кръвното ми налягане е 137/74. Пулс – 90. Тежа 73,9 кг.
Пия много течности – около 3 литра – и това явно държи кръвното ми налягане по-високо, отколкото при нормални обстоятелства.
Очаквам да ми се обади Московски, според уговорката. Ще поставя две условие, за да се проведе тази среща. Първото условие с мен да бъдат „неизвестните“ за него Кънчо Димитров и Иво Кръстев, а второто е срещата да се запише и протоколира. На мен ми е съвършено ясен механизмът, довел до неговото обаждане вчера по телефона. Ако някой е чел книгата „Шести отдел“ на Митьо Гестапото, ще се сети веднага.
Засега – толкова. Останалото ще напиша по-късно през деня след срещата, ако се осъществи такава.“

На 23 юни, на единайстия ден от гладната стачка на Николай Колев – Босия, при него му в дома е отишъл депутатът Андон Дончев, който е член на парламентарната Комисия по транспорт, информационни технологии и съобщения. Радвам се, че се намери един български депутат, който в почивен ден, преди да замине в командировка в началото на тази седмица, се реши да отиде с личната си кола в дома на Босия. И да говори там с него, и със споменатите по-горе в текста на Босия честни държавни чиновници Кънчо Димитров и Иво Кръстев, уволнявани и тормозени заради това, че са се опитвали да се противопоставят да корупцията и на схемата за продажба на шофьорски книжки, която не е от вчера и която има пряко отношение към многото жертви на „войната по пътищата“ в България. Дали обаче Транспортната комисия ще направи нещо реално по въпроса, не е ясно.

Николай Колев – Босия е сложил много висока летва и на тая летва виси на все по-тънка нишка собственият му живот. Един човешки живот много трудно може да обърне всички сложни взаимовръзки от корупционни обвързаности и зависимости в България, всичка властови нагласи и отношения, които отдавна са се отдалечили от тая служба на народа и на обществото, в името на която всеки министър, депутат, чиновник, съдия и пр. е облечен във власт.

Но така или иначе, този радикален жест на Босия поставя на кантар и на изпитание начина, по който всеки един човек, и особено начина, по който всеки един овластен реагира или не реагира, принуден или провокиран от този жест.

Кольо е човек като че от друго време и от друга мая. Той никога не се е примирявал с това, с което мнозина са се примирявали и се примиряват, и по времето на комунистическия режим, когато лежи по затворите, и по времето на прехода в страната, когато държавата се превръща в разграден двор за крадене и грабене. Босия не осребри по никакъв начин своето дисидентско минало с никакъв пост или облага, или кариера, както направиха мнозина, които се опитваха да се изкарват големи дисиденти и борци за правда и демокрация. Той не се интересува от това, че ние в България вече в нищо не вярваме и във всичко виждаме двойно дъно. Но не знам дали, дори ако накрая си отиде по начина, по който е тръгнал към небето, към оня свят, дали бихме могли да се стреснем достатъчно и да повярваме, да си спомним, че битката между доброто и злото винаги се води и в самите нас. И да дойде време, в което да няма нужда от такива мъченици и дисиденти, които да ни бодат очите с това, което са.

Честно казано, аз съм човек, който предпочита живите герои пред загиналите, ако те са му съвременници. Човек, който се стреми да съхранява живота и не може някак си да се примири с това, че нечий живот, особено на човек, когото си познавал лично, може да си отиде ей така. Но дори само ако част от бъдещите невинни жертви на войната по пътищата в България могат да бъдат избегнати заради саможертвата на Босия, тя ще си е струвала. А за да спре и една друга война, онази, общата война, в която държавата бе превзета от управници и чиновници, които не виждат как и защо умират например лишените от достъп до здравната система бедни и безработни хора; или как невинни могат да отидат в затвора, а виновните се измъкват сухи от водата; или как все повече от нашите познати, приятели, роднини и колеги ги няма вече сред нас, понеже са избягали от тази война в някоя друга, по-уредена и нормална държава и пр., трябват много повече хора, трябват и поне част от тези, избягали в чужбина; трябва критична маса, която да обърне посоката, в която върви България.

Искате ли Босия да си иде от тази България, която все още има нужда от мъченици? Искате ли после да пишем панагерици за него или да му правим паметници? Аз лично не искам това. Още повече, че ние, българите, много обичаме да пишем хубави неща за някого чак след като той си отиде. Но не можах да го спра и не мисля, че някой може.

Мариана Христова