Кучето си лае – керванът си върви. Нали така, българи?
На тази територия нищо не се е променяло от седемстотин години насам, нали?
Ще си позволя да не се съглася с целокупния български народ. Ох, каква ерес само изрекох!
Кучето лае – керванът върви. Кучето пак излайва – керванът продължава да върви. В един момент кучето изскимтява – на кервана не му пука. След малко иззад близката дюна с викове и подсвирквания се появяват галопиращи конници, размахващи остри саби. След два часа залязващото, огнено червено слънце на пустинята огрява пясъка, в който попива кръвта на търговците, смесена с тази от робите им. Телата лежат наоколо там, където ги е застигнала смъртта – голи и обезобразени, и не може да се каже кой е роб, а кой е господар. Камили и товари не се виждат наоколо. Някъде вие вълк, а високо в небето кръжат лешояди.
За друго няма да ви кажа, но през 1989-та всичко се промени за мен. Аз бях там. Аз знам. Номенклатурата хвърли маските и само за един месец се превърна в буржоазия.
Буржоазия ли казах? Глупости. За буржоазия са необходими поколения наред. Бандити – това е по-правилната дума. Бандитите организираха шайки и някои от тях, които не ги убиха през следващите години, станаха дребни феодали. И дотам. Добре дошли от социализма във феодализъм. Ранен феодализъм, защото даже и цар не ни трябва. Само един барон, но не Портокал, а Тиква. Какво да се прави – национална особеност. Особеностите на националното градинарство. Може да стане добър филм.
Променя се, обаче, и още как.
Николай Колев – Босия не е кучето, което лае. А може би е. Само че онова, второто куче – умното, което лае, защото трябва.
И Керванът не е непоклатим. Керванът, който се движи от Москва за Брюксел.
Москва вече не е същата. Тя е озъбена. Тя е прагматична. Тя е оградена с С 400 и Искандери. Не й пука, ама хич, за някакъв керван, който бил тръгнал преди 30 години, натоварен с руски нефт и газ, и оръжия. Бълха ги ухапала руснаците. Влачи, българино, и не се връщай. Каквото си завлякъл – завлякъл. Повече аванта няма да има. Морковите свършиха – останаха Искандерите.
Брюксел е затворен. Не приема, по причина на лошото време. Ураганът Тръмп докара тъмни облаци мигранти, гръмотевиците на митата цепят въздуха, задуха вятърът на промяната. Оправяй се сам, Брюксел. Америка фърст! Ръша фърст! Чайна фърст! Индия фърст! Юръп ласт!
Европа – мигрантски лагер. Европа – пазар за газ! Кой ще даде газа? Не бой се, Европа. Не се тревожи. Газът ще ти го набутат в хъбчето. Я турска тръба, я американски танкери. Няма да останеш празна, Европо!
Брюксел е затворен. Не приема, по повод на лошото време. Канцлерът хвана грип от студения вятър. Нищо, от юг ще дойде топлото, даже горещото. От Турция идва самум*. Керван ли? Какъв керван? Български? Къде е това България? Абе, някъде в пустинята. Пазете там границите и не ни безпокойте с глупости. Заети сме. Брюксел не приема.
Промени ще има. Вече дочувам злобното цвилене на конете зад дюната, лешоядите правят плавен завой в синевата и бавно поемат към Балканите.
А в България едно куче лае, но никой не го чува. Керванът си върви. Едно ли е кучето? Самотно ли е? Може би ви изглежда самотно, защото никой не го чува.
Търговците на роби и амфетамини са си запушили ушите за неговият лай.
„Още малко – казват си те. – Още малко и ще стигнем до Брюксел.“
Окованите с мед врати на крепостта ще се отворят, ще пропуснат кервана в цитаделата и ще се затръшнат след него със звън. Бедуините ще останат там, в пустинята, да гладуват и да се оправят, както могат. Ние ще сме на сигурно, на топло, на запад.
Четири протеста вървят в момента в България. Я си припомнете, кога в България е имало четири протеста наведнъж? Май по време на последното построяване на планетите в една линия, или никога.
Нищо не се променя, казвате. Иска ви се. Усещате го с кожата си вятъра на промяната, но се завивате в юмурлуците си, затваряте се в кошарите си, опъвате си ракийката и си казвате: „Тук никога нищо не се променя.“
Четири протеста! Пребройте ги. Босия, Майките, Шофьорите на тирове, Бензинджиите. Четири.
Босия и Майките са най-мразени и затова най-игнорирани. Те са умните кучета. Те усещат, какво се задава. И лаят, за да ни предупредят нас – робите. После, след като повилнеят ятаганите, няма да има разлика между мутра и общински работник. Всичките голи, обезобразени, мъртви. Кръвта на всички е червена. Цветът на революцията. Послушайте кучетата. Те знаят. Те усещат.
Послушайте ги, докато е време. Спрете кервана! Постройте го в кръг! Камилите отпред, зад тях войници. Организирайте се! Защитавайте се! Предатели водят кервана на никъде. Изгонете ги в пустинята, там, при бедуините. Да ходят пеш в Брюксел или в Москва – все тая. Те не са ни нужни.
Там, откъдето сме тръгнали, отдавна са забравили за нас. Там, където отиваме, не ни искат. Дойде време. Да се обединим или да бъдем изклани!
Може да ни изколят и обединени, но поне ще си отидем с достойнство. Има ли мъже в този керван? Има ли? Или са само търговци и роби. Има ли?
Кучето лае. Вече петнайсти ден.
Виктор Хинов
28 юни 2018 г.,
Индианаполис, САЩ
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Сух и горещ вятър в пустинята, предизвикващ пясъчни вихри.
