.
Понякога сънувам се във София,
приземен на жълтите павета.
Там мумията още диша
в един обратен сън в обратно време.
Вървя и гледам, всичко е отново,
като за първи път усещам
един случаен бриз,
ухание на миди,
и гларуси гугукат доверчиво –
София най-после е в морето.
Aх, как съм плакал като малък
че всички ходеха на село,
а моите родители са градски.
Ректоратът е изчезнал някак си,
кули като в Пиза коленичат,
сочат с прът огромен телевизор,
пръскащ шампоани за безсмъртие.
Поне да видя руините
между ЦУМ и Шератон зад Външно.
Там римляни се къпят в турска баня.
И ме приканват да опитам.
О, не, благодаря, забравих
билета за обратен полет.
Ще го потърся някъде из кофите.
А може би във задния си джоб.
Ще трябва да побързам за трамвая,
че май изпускам полета обратно.
И няма време, няма време
дори да кажа здрасти
на Пешо от Горубляне.
Трамваят спи пред всеки светофар,
минава уж напряко през Мадрид,
завива и се връща към Виена,
прелита в Токио,
поспира в Анадолия,
да слязат всички заблудени пътници.
И стига най-накрая Терминала.
Летище София е някак си уютна
ръкавичка за изгубени.
Защо ли толкова и дълго слизам?
Нали тревожно искам да се върна
оттам, където вече съм избягал?
И виждам самолетът как излита
с опашка на огромен динозавър,
превръща се в кондор
и после в щъркел,
едно колибри чезне безвъзвратно
към Рио, Санта Фе или Карибите…
Дочувам вик, не, крясък на събуждане.
И буден размишлявам бавно
ужас ли било е
или щастие…
Михаил Кръстанов
Сао Паоло, Бразилия
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук.
.
