Ако ви се загуби каракачанката през лятото, търсете я под сянката на ореха. Нито крадци, нито обирджии са в състояние да я изкарат оттам. Ако благоволи, вечер може и да поналайва от време на време.
Чудя се, след като е овчарско куче, а овцете ги стрижат… Дали да не я сложа да легне на една страна, да й завържа краката и да я метна с ножицата за стригане на овце.
– Докторе, къде ти е кучето, бе? – провиква се днес и бат’ Колю през плета.
– Под ореха е. Де да е другаде?
– Казвах ти аз да си вземеш немска овчарка, а ти българска. На българина докторе и кучето му е като него – лятото все по сянката.
– Казвал си ми многократно, бат’ Колю.
– Не ще ли и бира?
– Бира не, ама айрян не отказва.
– Ми, ти какво правиш, бе докторе?
– К’во се прави на маса, бат’ Колю? Ям, не виждаш ли?
– Какво ядеш в тази жега?
– Имам баялдъ ям. К’во да ям друго?
– А… няма да викаш така вече, докторе. Имам баялдъ-то е преименувано на „припадналият поп“.
Туйто… Аз ся, за каракачанката си ли да мисля, за имам баялдъ-то ли или за припадналия поп?
– То, едно време и турското кафе бе преименувано на ориенталско, нали знаеш?
– Така беше, мамито им.
– Имаше надписи по заведенията: „Турското кафе е виетнамско“.
Минава и бай Въчко. Накачулил се на магарешката каручка, а уж кметът забрани каруците в града.
– Мараба, ага – подвиква ми отдалеч и после дръпва поводите на животинчето за кратка почивка.
– Сакън… – Оставям имам баялдъ-то, пардон, припадналия поп, и хуквам към него. – Няма да ми викаш вече ага. Без турцизми.
– Че как да ти викам?
– Ще ми викаш комшу.
– Ми, комшу не е ли турска дума?
– Бре, мамито му, турска е.
– Да ти викам по име, докторе, ама и то турско.
– Е, нали бяха ми го сменили, ама после сами ми го върнаха. Аз какво съм виновен?
– Вие да не правите моабет без мене в тази жега, бе момчета? – домъкна се и баба Гица.
– Сакън… – метнах я и нея. – Без турцизми.
– Докторе, чорба ли ядеш в тази жега, бе? – протегна глава баба Гица през плета по посока на масата ми, разпъната на двора.
– Яде припадналия поп – поправи я бат’ Колю.
– Въх… че га се помина човечецът? И как ядеш попа, докторе?
– Значи, припадналия имам може да се яде, а припадналия поп – не. Така ли?
– Ама чорба турска дума ли е? Да ви кажа, хич и не се замислям като я ям. Да не те хване сюргюн в жегата с тази чорба, докторе – изцепи се баба Гица, след като се успокои, че попът е жив и здрав.
– А бе, няма да казваш сюргюн.
– Че как да казвам на сюргюна тогава?
– Ще казваш диария.
– Диарията не е ли английска дума?
– Английска е. Тогава ще викаш разстройство.
– Тя ти се е разстроила главата, докторе.
– Защо моята?
– Може и рядкото щастие да се вика. Напълно българска дума.
– Тогава вече ще ти викам чорбаджи – включи се отново и бай Въчко.
– Сакън… Чорбаджи е турска дума.
– Да, бе… Тогава защо преименуваха Бейската кория в Стара Загора на Чорбаджийската гора?
– Щото са чорби – ухили се баба Гица.
– Ей, бъктъм от вас. В главата ми всичко стана карма каръшък. Отивам да си ям чорбата, пардон, имама… А бе, отивам да сърбам припадналия поп. А вие се прибирайте на сянка, че ще баялдисате в тази жега.
– Добре си ти в тази жега – обърнах се към кучето. – Не ти се налага да говориш. Нито пък те интересува чорбата в главите на хората. Лежиш си там… И да си смениш името.
После се заех с това, което бе в чинията ми.
Хасан Ефраимов
Добрич, 7.06.2018 г.
