ИЗТЪРКОЛИ СЕ ОЩЕ ЕДНА УЧЕБНА ГОДИНА
Изтърколи се още една учебна година. Толкова бързо, че не мога да повярвам! Децата растат неусетно и винаги печелят в надпреварата ни с времето, уроците, сроковете, домашните и хилядите подробности, които ни отклоняват от най-важното – тяхното изкачване по следващото стъпало на живота.
Сякаш сме сложили точка в последната страница от дневник. На 15-ти септември той е бил чист и недокоснат от мастилени петна, а днес – на 16-ти юни – е вече изписан, изпъстрен и обрисуван с цялата палитра от емоциите ни – плиснати български цветове по мокрото платно на английския дъжд.
Няма празни листи. Тридесет и шест седмици от спомени са изпълнили всичко – и сивите съботни сутрини, когато е толкова трудно да се събудиш, за да отидеш отново на училище – и часовете след това, когато в претъпканото ти с чужди думи съзнание изгрява България. Там са класиците ни и майчиният език, който се завръща пълноводен и чист, точките и запетайките, изреченията, мисленето… Пълно зареждане. До ръба на душата, която си иска своето, въпреки всичките „трябва“, с които са я залъгвали да бъде търпелива до следващото завръщане в Родината.
Прекосихме и ние своята година. Имахме си родина в сърцето на Лондон. Срещахме се, учихме, помъдряхме. Затова ни беше толкова весело заедно – не заради дипломите, а заради многоточието, което оставихме в последната страница от дневника на отминалите учебни дни. То ни изпрати – многоточието. Защото, докато днес се разделяхме с Лора, Яна, Тодор, Фатме, Вики, Таня и Мария от 12-ти клас, през отминалите години надничаха лицата и на други наши деца.
Те поеха по своя път, но не престанаха да се връщат – пораснали, силни и сигурни в себе си. След тях ще дойдат следващите. Ще преминат през училището. И ще оставят своите многоточия по неговите страници. Такава е нашата малка история в големия свят. Кръговратна. С ваканционни междучасия от лято до есен. Но докато ни има, докато изпращаме и посрещаме своите български задгранични години, ще я има и България. Днес тя празнуваше в Лондон. Утре – може би – в личния успех на всеки наш възпитаник, останал в нея чрез училището ни. Стига ни да знаем това, за да успяваме. За да продължаваме след многоточията, които оставяме след себе си!
Здравка Владова-Момчева,
преподавател по БЕЛ,
БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон
