Разказ от Хасан Ефраимов
Всичко започна, когато овчарят – оня, когото всички наричаха Хахо, домъкна самодива в село. Ся… бяхме виждали и две, и двеста, както се казва. Веднъж дори се нанесе караконджул в долната махала, но чак пък на калдъръма гола самодива…
Вървеше си нашият, накривил кавала на една страна, а самодивата, хипнотизирана, крачеше след него. Какво ти крачене? Не крачеше – танцуваше. С поглед, изкъртващ огромни буци от душата, дето като го срещнеш ти иде да закрещиш, ама така, колкото сили имаш, ако разбира се все пак останеш жив. С руси коси, разпилени по делиорманския прахоляк, със снага, виеща се като змия и пробождаща подобно отровен кинжал, наметнала прозрачна дълга риза, самодивата като че ли не забелязваше тълпата, натрупала се наоколо. Тънкият й кръст – препасан с пояс. Какъв цвят беше? Не, цветовете на дъгата бяха се скрили там. Погледнеш, уж зелен, а после син. Докато се усетиш и вече станал червен, подобно на божур. Не жена, а самата смърт в облика на ангел.
– Брех, пустият му Хахо – възкликна ходжата, не издържайки. – Тя, парясница няма да му пристане, а…
– Цяла самодива… – довърши попът.
Така беше по нашия край. Дали поп или ходжа – все тая. Дали ще влезеш в джамия или църква, пак все тая… Затова и двамата ходеха с бради и черни дрехи, а и едни и същи думи изричаха. Казвал съм ви.
– Малей… Пресвета Дево Богородице… – продължи веднага след това попът, усещайки се точно в момента преди да изрече скверни слова, които самият Сатана нашепва в ухото на тия, на които ангелът им е слаб. Така поне твърдеше самият той. И после продължи:
– Брех, хубава бе… мамито й.
– Добър вечер… Добър вечер, господин Хахо – запелтечиха и селяните, кланяйки се до земята. Само един господин можеше да води подобна красавица, като че ли хваната с юлар за звука на кавала, та била тя и самата смърт.
Изведнъж запищя ходжата, обхванат целият от пламъци и дим. Бе останал с отворена уста при вида на самодивата и цигарата, залепнала за долната му устна, догоряла, бе литнала надолу, подпалвайки брадата му. Едва не го удавиха после мъжете. Хванаха го, обърнаха го наопаки и му напъхаха главата в олука на Голямата чешма и така го забравиха, захласнати по самодивата. Изправи се все пак ходжата, залитайки и пръскайки фонтани вода от олука на Голямата чешма, и точно в този миг завиха кадъните от долната махала.
– Шейтан… Шейтан… – крещяха, зачулвайки яшмаците и фереджетата си, докато не им останаха да се виждат само две черни точки на мястото, където би трябвало да се намират очите.
– Сатана… Сатана… – не останаха по-назад и момите-християнки от горната махала, придръпвайки надолу сукманите и фустите си.
Хахо и самодивата не се впечатлиха от тези сцени на ревност от страна на кадъните и момите, а тържествено, под звуците на кавала, влязоха в схлупената къщурка на овчаря.
– Ние цял ден на нивата в жегата, а той на сянка в гората… със самодива – възнегодуваха мъжете пред кмета и се наредиха около плета, за да видят какво ще се случи по-нататък.
– Че, пасете овце и вий, бе – заби ги кметът и се изтипоса също до тях.
Дълго още се чуваше звукът на кавала. Хахо бе подхванал някаква вечна мелодия, от тия, които колкото и да дърпа кавалът, все нямат свършване. Танцуващата снага на самодивата на моменти се показваше пред прозореца, а после се улавяше само сянката й на догарящата свещ, но и тя бе в състояние да предизвика луди страсти у мъжете, виждали цял живот само просо, ечемик и добитък. Цялото село бе събрано около плета на Хахо и брадясали мъже въздишаха и ръсеха слюнка, без да я пестят. От лигите им се образува цял поток. По-късно го кръстиха река Сеирджийска и сега е ляв приток на река Провадийска. Който не вярва – да провери на картата. Но аз бях там и помня точния момент на раждането на цяла една река.
Настана полунощ. Тогава се случи чудо. Самодивата, явно изморена от безкрайните танци, напусна къщата и се отправи към реката, течаща досущ под самия прозорец на Хахо. Ризата си захвърли по пътя. То, без това, каква ли и полза имаше от нея? Сякаш самата луна се разхождаше покрай реката. Неволно мъжете си стиснаха ръцете и стояха така захласнати. Сякаш бяха станали на едно с плета. Дълго се плиска самодивата на лунната светлина. Изпра и дрехите си, а после ги простря на върбата, на оня клон, който се бе провесил над самата вода. И точно тогава писък прободе тъмата на нощта – бе забеляза мъжете, клечащи около прогнилия плет. Там и паднаха някои, пронизани от този самодивски вик, обхванали главите си, в опит да запушат уши.
Няколко бяха жертвите тази вечер, сломени мъртви от неземния самодивския вик, че много хора умираха още, щом го чуят. Прибраха ги по домовете им, но на сутринта ходжата и попът не отидоха да ги опеят.
– Доведете ги тук – изрекоха двамата в един глас и продължиха да чакат самодивата.
Трябваше да дойде кметът и да ги подбере със заплахи за солени глоби, ако не си изпълнят дълга и не проводят нещастниците по вечния им път.
Но сеирджиите не престанаха. От този ден нататък се превърнаха сякаш в част от плета на Хахо.
Така се заредиха дните и нощите в селото, навестено от истинска самодива. Хахо си надуваше кавала безспир, а мъжете, през деня спяха, за да са бодри и да будуват през нощта до плета на Хахо, с очи, вперени в снагата и танците на самодивата. Как не падна къщата на Хахо, и идея си нямам.
– Слушай, Хахо… т.е. господин Хахо – спря го една сутрин накрая ходжата. Всички си мислеха, че ще му се скара затова, че уронва устоите на морала в селото. Вместо това продължи:
– Няма ли там някоя и за мен?
– Къде?
– Ми, там, отдето водиш…
– Какво?
– Какво? Тази… Самодивата… – ядоса се ходжата на недосетливостта на Хахо. То и затова му викаха Хахо, защото нещо си беше хахо човечецът.
– А-а-а-а… Самодивата ли?
– Самодивата, я…
– Има. Как да няма? Цяло сборище.
– Цяло сборище?
– Да, цяло самодивско сборище. Избираш си, която ти хареса, и…
– Не думай.
– Като надуя кавала и…
– Аз не мога да свиря на кавал.
– Е, аз нали мога.
– Слушай… Що не ми доведеш една? Или, чакай, по-добре четири.
– Как четири?
– Моята религия ми позволява до четири жени.
– А самодиви?
– За самодиви нищо не пише в книгите. Значи може и повече.
– Ами баба ходжовица?
– Брех, и баба ти ходжовица… Три ми доведи тогава. Ще ти дам десет жълтъци.
– Слушай, ходжа ефенди, не се изхвърляй. Ти, с тези години…
В края на краищата, вечерта цялото село видя как Хахо домъкна с кавала си още една самодива, предназначена за ходжата.
– Брех, и ходжата му с ходжа… – не се стърпя попът. – Уж взел-дал, ама мераците му…
После се нареди с половината село до плета да слуша и гледа какво ще се случи в къщата му. Отначало се чуха виковете на баба ходжовица, но нашият ходжа я натири в килера и там я заключи. Злите езици разправяха, че после й подавал само вода и храна през едно малко прозорче. Цяла нощ се чуваха виковете и въздишките ту на ходжата, ту на самодивата.
– Тоя ще пукне, да знаете – изричаше попът през цялото време, облизвайки се. Въображението му се бе развихрило и си представяше най-различни хубави неща, ала за съжаление се случваха на ходжата, а не на него. То, така е с хубавите неща – винаги са в някоя чужда къща. Като че ли за опровержение на думите му гласът на ходжата се извисяваше отново и литваше в небесата.
– А бе… както няма друг ходжа в селото… Тъй, ама едно хубаво ще те опея – не мирясваше да злорадства и попът. Но нищо подобно не се случи.
– Аз да не съм по-глупав от ходжата? – изръси на сутринта нашият и вечерта Хахо доведе още една самодива, закачена за кавала му.
Скоро се чуха виковете на попадията, натирена жестоко от попа. Крещя из цялото село, горката, и после пое към къщата на сестра си, за да не замръкне на улицата, че, освен самодиви, и караконджули обикаляха наоколо.
Скоро, поучени от постъпките на двамата свещенослужители, мъжете от селото отпуснаха окъсаните и проскубани краища на живота. След като можеше самодиви за ходжата и за попа, защо да не можеше и за тях? Пръв ги последва кметът, а след него се заредиха пъдарят, бръснарят, стражарят, кехаята. Всяка вечер Хахо се завръщаше с нова самодива и всяка следваща беше по-хубава от предходната. Не след дълго не остана мъж в селото без самодива. Някои изгониха жените си, живели с тях дълги години, други ги заключиха в килерите и селото ни започнаха да го наричат Самодивско. Че как иначе, при толкова много самодиви?
Песни заляха махалите. Виното тръгна, подобно река. Музика се чуваше от зори до мрак. Най-накрая животът се бе усмихнал дори на дрипльовците от Делиормана и те му се наслаждаваха докрай. И само как му се наслаждаваха. Търговци на алкохол заляха селото. Отначало селяците разтвориха кесиите. После, като видяха, че спестеното е заминало, посегнаха на саите с агнетата и овцете. Разпродадоха де що имаха. Последваха ги кравите и накрая и воловете. Нивите опустяха. Ралата си изгниха така, както бяха забодени в браздите. Градините повехнаха, асмите подивяха, но веселбата не спираше.
Да рече някой, че самодивите си гледаха къщята? Нищо подобно. Уморени от среднощните веселби, спяха до пладне, а после, изтрили гурелите от лицата си, заставах пред огледалата. Що пари даде селото за червила и помади. Бурени обхванаха дворовете, а мръсотията по къщите стана повсеместна. Но на кого му пукаше?
Не закъсняха и отрочетата, новите попълнения на селото, родени от майки самодиви. Бяха ги пуснали из дворовете и нито ги кърмеха, нито пък се грижеха за тях. Де се е чуло и видяло самодива деца да гледа?
И изведнъж, като по зададен сигнал, самодивите една сутрин изчезнаха. Просто селото се събуди без тях, след поредната нощна веселба. Селяните повече нямаха нито пари, нито саи, нито пък нивя. Заминаха самодивите, а децата си така и зарязаха на произвола на съдбата. Дълго се събираха те на групи, ту в двора на джамията, ту в двора на църквата. После, дали от скука или по някаква друга причина, започнаха да опикават дуварите на храмовете. Така и не се намери някой, който да им направи забележка. Все пак бяха юнаци, сукали от самодива, и как ще реагират се не знаеше. Навярно щяха да пребият на място осмелилия се да се обади.
Без самодивите, селото се превърна в най-тъжното място на света. Ридания и плач се чуваха от къща подир къща. Толкова силна бе мъката на селяните по изоставилите ги красавици. Няколко души дори се обесиха, а стражарят се гръмна с поверената му пушка. Дълго мълчаха и ходжата, и попът, седнали на стария дънер пред джамията, стоящ си там от основаването на света.
Наставаше вечер, звезди започваха да мъждукат по небосвода. После месечина ясна се показваше зад баира на Голямата каршия, а звук се и не долавяше, че кучетата дори бяха избягали с идването на самодивите. Понякога две черни сенки се прокрадваха в мрака – баба ходжовица и баба попадия, простили и завърнали се в домовете си.
– От самия Шейтан бяха изпратени, отче – обаждаше се ходжата, след дълго мълчание.
– Кой?
– Онези… Кой?
– Те, Шейтанът и Сатаната са тъй, ходжа ефенди – донаждаше и попът. – Я, мор ще пратят, я самодиви.
– Не… Изпитание, низпослано от самия Всевишен, бе.
– Той, Всевишният е тъй… Изпитание след изпитание…
– Но, не го проумяхме.
– Бе, ще го проумеем ний, някой ден.
– Ще го проумеем.
– Ама, да видим, кога ще е?
След това, като по зададен сигнал, и двамата се изправяха и се развикваха:
– А бе, Хахо… Бре, сине майчин… Остави го този кавал на мира. Душите си изплакахме, бе Хахо. Отде толкоз мъка в една пръчка?
Никой повече не му викаше господин.
А над селото продължаваше да се носи жалната песен на кавала. Звуци, изкъртващи буци от душата. Подобно на жената смърт – самата самодива. Трелите се извисяваха над плета. После поемаха между минарето и камбанарията и се отправяха към вечността.
.
