Пиша този тест за всички, които биха казали, че в България няма журналисти. И, че те повечето са нагаждащи се и продажни. Както и за всички, които имат нужда от такава журналистика, която да откликва на всякакви важни политически, социални, човешки теми, които имат нужда от това да бъдат отразени и огласени. За всички, които се чудят вече кое фейк нюз, кое скрита реклама или ПР, което платен патос, който иска да мине за автентичен.
Но журналистиката е такъв занаят, такава сфера, която много трудно се прави поединично. Прави се от екипи, от хора, от медии, които си имат собственици, скрити или явни, и от това, което тези собственици смятат за важно и допустимо. Прави се, също така, и се чете или гледа, в зависимост от това дали читателят/зрителят/слушателят има някакво доверие или няма в съответната медия, която му съобщава и отразява за него всякакви политически, икономически, социални, криминални, каквито искате случаи, теми и казуси. А авторитет, доверието към която и да било медия е нещо, което се създава трудно, постепенно и се губи лесно. И този авторитет и това доверие зависят от целия екип, от собственика/собствениците и от журналистите, от това как съответната медия се е държала преди и как се държи днес, от хората, които са работили преди за нея и от хората, които работят за нея днес. Ако читателят/зрителят/слушателят загуби доверие в една медия, той толкова лесно може да се насочи към друга/други, може да черпи информация от толкова много източници, от толкова много медии, пълно е с такива.
Защо, обаче, при толкова много медии, при такъв наситен и пълен с всякакви медии информационен поток, се наблюдават такива дефицити на свобода, на отразяване на проблемни казуси в цялата им, понякога доста неудобна за някого светлина, защо се получава така, че зрителят/читателят/слушателят не вярва на медиите и на журналистите?
Първото, което може да се каже тука, разбира се, и всички го знаем, е, че този читател или зрител знае, че тия медии са зависими. Че са обвързани, повечето, с управляващи, с политици и олигарси. И читателят често се възмущава от журналистите. Даже вече стана почти срамно, в България поне, да се наречеш журналист. Но какво става, обаче, когато журналистът, който се е опитвал да казва на читателя/зрителя/слушателя истината или поне не го лъже, го изгонят от съответната медия, колкото и знаков да е бил примерно, съответният журналист, за съответната трибуна, от която се е изявявал? Ами какво става. Той може примерно да си направи блог или да направи някаква малка трибуна от стената си във Фейсбук. И да пише там разбира се, каквото иска. Но, колкото и хора да следят този блог или тази стена, това няма да са зрителите на телевизията, примерно, от която е бил отстранен, защото е бил неудобен, нито ще са читателите на вестника, примерно, за който е работил (ако има още в България такива вестници, щото вече май почти няма, на които читателите да вярват).
И в съответната телевизия, или в съответния вестник, или в какъвто и да било друг вид медия, ще дойде друг, на негово място, който ще е по-удобен, и за собственика/собствениците, и за рекламодателите примерно, и той, ако иска да остане там, трябва нали да се съобразява с това кой поръчва музиката, както се казва.
А, когато почти не остават вече, както е в България, журналисти за гонене, или изгонените веднъж, дваж или триж от една медия и после от друга, се научат и те да папкат и слушкат, за да не ги гонят вече, или пък се насочат към друга област и мястото, където се изявяват, остане примерно само личният им блог, или тук-там авторски публикации в други медии, тогава лека-полека тия журналисти или ги забравят, или това, което пишат, има малък публичен ефект. Защото медиите, както и ефектът от техните предавания или публикации, зависят разбира се не само от някой, от един журналист, зависят от целия екип и от този, който притежава медията/медиите. А силата на словото, силата на думите, които се произнасят или пишат, по отношение на техния публичен ефект, е правопропорционална на обхвата на аудиторията, която съответната медийна трибуна има.
Затова, когато някъде, въпреки всичко, се случат собственици, които позволяват такава среда за работа в съответната медия, че журналистите в нея имат свободата, колкото и трудна да е тя, да пишат и говорят според собствената си съвест (поне донякъде, ако не на 100 процента, защото сто процента е нещо нереално), тогава тия медии стават особено важни, дори и да не са големи, защото те се превръщат в острови, в острови на свободата и на съвестта, където може, поне отчасти, да бъде защитаван общественият интерес. Те се превръщат в точния смисъл на думата обществени, без значение, че не се наричат така. Защото обществени медии са не тези, които се наричат така и се издържат от данъкоплатците, а тези, които наистина служат на обществото. А т.нар. обществени медии, въпреки че се наричат така, могат да го предадат този интерес, в името на зависимостта си от управленци и политици. И го правят неведнъж. Те не зависят от обществото, не зависят от данъкоплатците, нищо, че те ги издържат, зависят от тези, които им гласуват бюджетите и им назначават директорите, които ги управляват.
Така че, уважаеми читатели, ако Ви иде за пореден път да напсувате журналистите или да ги обявите за долни и продажни, помислете и за това, че един журналист може да е господар напълно на съвестта си, без да се съобразява с никой собственик и с никой над него, само там, където той самият е собственик. Примерно в личния си блог. Във всички останали случаи свободата, която този журналист може да си позволи, и степента, в която може да работи или не за едни или други важни за обществото теми, зависи не само от него. Зависи и от този/тези, които притежават или управляват съответната медия.
Затова, ако някъде срещнете собственик, който е способен да удържи цената на това журналистите да бъдат свободни в неговата медия, насърчете го да не предава този много, много важен фронт. А, ако го предаде, не псувайте само журналистите и не искайте от тях те да носят отговорност за това, че фронтът е бил пробит и тече отвсякъде. Защото цената на това да си журналист, който не предава себе си и съвестта си, може да е и е много жестока. И властта, която имат журналистите, е власт на думите. Властта, обаче, за това дали тези думи може да са достатъчно свободни и да стигнат до Вас от някоя трибуна, не е негова. Тази власт и отговорност е на един или друг собственик, който в крайна сметка, дори да е такъв, че да иска да работи в обществен интерес, лесно може да се изкуши да предпочете послушния журналист пред свободния.
И послушният ще Ви каже утре, уважаеми читатели, зрители, слушатели, какво се е случило, как се е случило или нещо ще Ви каже, а друго ще Ви спести. Той, впрочем, ще го прави и го прави всеки ден от трибуните на почти всички медии. А Вие ще го харесвате или ще го псувате понякога, все едно, но ако той не е достатъчно гъвкав и удобен, няма да е там, на тази трибуна, на която е, той ще е някъде другаде, примерно в личния блог. Или ще е сменил професията си. Или ще е някой, за когото ще забравите лесно, когато друг, по-удобен от него, го смени. Това ще е цената, която ще плати, заради това, че не е се родил послушен и удобен, или заради това, че не са успели да го направят такъв, дори когато не са го гонили веднъж, а повече пъти.
Всяко нещо си има цена, разбира се. И цената на това да си журналист – също. Парадоксът е в това, че за останеш журналист, може да се наложи да престанеш да бъдеш такъв. Тук разбира се не става дума за онези журналисти, които са толкова добри в поръчковото писане или говорене, че са забогатели от него още, докато са били млади. За тях дилема като гореописаната няма.
Мариана Христова
Странното мълчание за Варшавската декларация
Това, за което реших да пиша този път, е събитие, състояло се преди цели шестнадесет дни. Умишлено изчаках да изминат две седмици, за да видя дали официалните ни медии все пак ще ни информират по подобаващ начин за него. Не ни информираха. Поради това по-долу ще се опитам да обясня защо.
И тъй, събитието е следното. На 9 юни в полската столица Варшава на заседание на т. нар. Платформа за консултации и диалог „Букурещ 9“ (така е наречена групата от държави, членове на НАТО, образуващи източно-европейския фланг на военно-отбранителния съюз), президентите на Унгария, Полша, Словакия, Литва, Латвия, Естония, Румъния, България и председателят на камарата на депутатите на Чехия, приеха и подписаха декларация за повишаване на ефективността на северо-атлантическия съюз в този регион на континента ни („Варшавска декларация“). Както и да се погледне, това е важен, стратегически документ, под който е поставил подписа си българският президент (и главнокомандващ въоръжените ни сили) Румен Радев. Тъкмо поради това обаче не може да не учудва фактът, че нашите медии (с изключение на един-два електронни сайта) запазиха и пазят крепко до днес пълно мълчание както за него, така и въобще за срещата, състояла се във Варшава. Още по-странно изглежда това „неглижиране“, ако си дадем сметка, че в последно време практически всяка – дори неформална стъпка на бившия „натовски генерал“: например посещението му на театрален спектакъл в София, заедно с неговата дъщеря (която се увличала – осведомиха ни и за това – от артистични изяви) или изяждането на сандвич в лавката на дребен търговец във Враца „немедлено“ биват отразявани, включително със снимки от мястото на събитието, във всички наши масови вестници. Не стига това, ами и постовете във Фейсбук на съпругата на президента по най-разнообразни житейски поводи също биват тиражирани „за сведение“ на българските граждани, за които „първата дама“ – именно под влиянието на масовите вестници – постепенно се превръща в „Деси“ Радева.
Та ето – един безспорно официален, държавнически по характера си акт на мъжа на „Деси Радева“, какъвто е подписването на декларацията на страните-членове на НАТО от Източна Европа – за разлика от изядения на врачанския площад сандвич – вече цели две седмици си остава неотразен в българската публичност. За официалните и за масовите медии Варшавската среща нито се случи, нито бе коментирана (направих си труда да проследя това фрапантно неглижиране[1]). На официалния сайт на президентството за събитието наистина е съобщено, но пък текстът на подписаната от Радев декларация отсъства. С едно кратко (и безсъдържателно) изречение ни е казано само, че в своето изказване на срещата (за какво точно е била тя и какво е решено на нея не разбираме) президентът ни „открои укрепването на стабилността, продължаването на реформите, изграждането на добросъседски отношения и насърчаването на евроатлантическата перспектива за Западните Балкани като ключов приоритет за България“.Там е работата обаче, че ние живеем в епоха на глобална информационна откритост, поради което въобще няма как нещо случило се да бъде тотално „спестено“ на обществото. Но ето защо и няма никакъв смисъл случващото се да бъде крито или „спестявано“. Нали когато човек все пак се информира за него (а той винаги ще съумее да се информира за него), веднага ще му станат ясни мотивите за замълчаването му в локален контекст и още по-лошо – тяхната евентуална жалкост ще блесне тогава с двойно по-голяма сила.
Така ли е в случая с плътното замълчаване както на варшавското събитие, така и на Варшавската декларация? Ще цитирам тук няколко пасажа от документа и отговорът, струва ми се, трябва да се наложи от само себе си. „Отбелязвайки с дълбоко притеснение – казва се в декларацията – че Русия продължава дестабилизиращите си действия и политики отвъд границите на НАТО, както и на територията на алианса (тоест и в страни като България – б.м.), заедно с продължаващото изграждане на капацитета ѝ за нападение както в конвенционална, така и в хибридна война, и агресивното ѝ поведение, заплашващо визията ни за единна, свободна и мирна Европа… Осъждайки факта, че напредъкът по разрешение на конфликтите в съседство [с нея] остава в застой като незаконното и нелегитимно анексиране на Крим, дестабилизирането на Източна Украйна и предизвикателствата над териториалната цялост на Грузия и Република Молдова [ние]… приветстваме прогреса направен дотук за разполагане на допълнително присъствие в Прибалтика и Черноморието, както и сме готови да подсилим усилията ни да гарантираме сигурността си във всички сфери…“ и т. н. (курс. мой, К. Я.). „Ще продължим – казва се още – да подкрепяме Грузия, Република Молдова и Украйна, както и Западните Балкани по отношение на съответните им стремежи“ (тоест за сближаване с ЕС и НАТО, курс. мой – К.Я.). Вижда се, нали? Документът на деветте натовски държави от Източна и Централна Европа (включително на тези от „Вишеградската четворка“, които толкова се харесват на определени среди с „твърдото си отношение към Брюксел“), е напълно откровен спрямо настоящата външна политика на Русия. Нарича я продължаващи „дестабилизиращи действия отвъд границите на НАТО и на територията на алианса“, „агресивно поведение“, заплашващо „визията за единна, свободна и мирна Европа“. Той осъжда действията на Русия в Крим, открито ги определя като „незаконно и нелегитимно анексиране“ на чужда територия и споменава за продължаващи „предизвикателства към териториалната цялост на Грузия и Република Молдова“.Досещаме ли се сега защо президентският сайт не е публикувал текста на Варшавската декларация, а масовите медии не ни информираха нито за него, нито въобще за форума в полската столица? Президентът на България Румен Радев, дами и господа, е подписал документ, в който всичко това е казано. Подписал се е под израза „незаконно и нелегитимно анексиране на Крим“, макар че в предизборната си кампания преди година, през цялото време отказваше да произнесе думата „анексиране“ и определяше случилото се като „свършен факт“, на който не желаеше да даде каквато и да било морална оценка. Подписал се е под дефинирането на поведението на Русия в Европа (и особено в нашата, Източна Европа) като „агресивно“, като „заплашващо свободата и мира ѝ“, като включващо „изграждане на капацитет за… хибридна война“, макар че откакто е заел този пост, непрекъснато ни обяснява за „контрапродуктивността“ на санкциите на ЕС към Русия, които и ние сме „принудени“ да спазваме и за необходимостта от тяхното снемане… Подписал се е под всички тези думи, но очевидно… никак не е искал да се подписва под тях и още повече не иска в България да се знае, че се е подписал. И ето, официалните ни медии послушно уважават и до днес президентското желание. Само че, повтарям, когато за нещо, за което може да се научи, упорито се мълчи, мълчанието, когато бъде забелязано – започва красноречиво да свидетелства за разни неща и тези неща с още по-голяма сила започват да издават своето недостойнство. Мълчанието тук например тутакси ни позволява да си представим политическото гърчене, с което се е гърчил „натовският генерал“ във Варшава. Позволява ни да си представим как той никак никак не е искал, но и никак не е можел да не подпише декларацията на деветте държави. Та нали ако бе поставил подписа си по убеждение и по съвест, той не би крил така старателно от нас стореното. Ако пък го крие – както се вижда – то значи той го е направил против убеждението и съвестта си. А и първата и втората хипотеза не свидетелстват за достойно поведение на държавен глава на суверенна страна.
Радев се е подписал във Варшава – нека го кажем в прав текст – под декларация, определяща Русия като агресивна и опасна за [Източна] Европа държава, от страх. От страх, че неподписването ѝ от негова страна би предизвикало политически скандал (и с останалите осем държави от Източна и Централна Европа и с военния пакт, на който сме член като цяло). И същевременно – той и официалните медии у нас замълчаха за подписа му пак от страх – от страх, че би могъл да „падне в очите“ на своите „патриотични“, „леви“ и „евразийски“ почитатели, че би могъл да изложи БСП (чийто избраник бе); от страх, че ако (поне) не мълчи за „деянието“ си, още повече ще „разгневи“ Русия, която със сигурност е вече много гневна на Варшавската декларация на бившите си сателити. С две думи, Радев постъпва по същия начин, както преди три месеца постъпи с Московския патриарх Кирил, пред когото мълча от страх, когато онзи му се „скара“ за „неправилната“ ни историческа памет, а после замълча и за мълчанието си, за да не се изложи пред българската публика за този свой страх (и за което накрая бе „изобличен“ от руските медии, които безцеремонно осветлиха играта му).
И ако на това място някой би ми възразил, че си измислям мотивите за замълчаването на Варшавската декларация, ще му отговоря следното: та нека си дадем сметка как едно публикуване на документа, последвано от (поръчано) интервю пред наша медия, в което Радев ще се похвали за подписването му, тутакси би „затворило устата“ на всички, които не престават да твърдят, че президентът ни е „креатура на Москва“, че е „проруски настроен“ и т. н. Проруски ли? Я чуйте под какво съм се подписал – би могъл да каже тогава Радев: „незаконното и нелегитимно анексиране на Крим“, „хибридната война“ на Русия, заплашваща „визията за единна, свободна и мирна Европа“.
Само че… не просто няма опит за „затваряне на устата“ на „злословниците“, а има пълно мълчание. Мълчание следователно, прицелено към други, на които трябва „да се затвори устата“. Президент на натовска държава ли? Президент, желаещ наистина разполагане на допълнително присъствие на НАТО „в Прибалтика и Черноморието“ ли? Я чуйте как оглушително мълча за онова, което бях принуден да направя във Варшава. Не бойте се, аз продължавам да съм ваш, просто там… в полската столица… нямаше как… Пък и в България практически никой не узна, че съм се подписал под осъждането на анексията на Крим, дестабилизирането на Източна Украйна и предизвикателствата към териториалната цялост на Грузия и Молдова. А което го няма в медиите, го няма и в битието, нали? За разлика от сандвича на врачанския площад, с който – видяхте всички – подкрепих „малкия бизнес“ срещу „глобалните елити“.
Не е ли обаче твърде жалко всичко това? – КАЛИН ЯНАКИЕВ – ПОРТАЛ КУЛТУРА
да де, ама не са собственици, а са сводници! Така се наричат тези, които продават услугите на набедените за журналисти…