От Войводина често полъхват студени ветрове, от които управляващите в Белград изтръпват.
Войводинците от време на време си искат отнетата от Милошевич автономия или даже опипват почвата с искания за република в рамките на Сърбия – нещо, което хвърля в ужас белградските политици. Всеки опит да се говори за икономическите проблеми и човешките права в многонационалната Войводина, в Белград се посреща с яростни обвинения за сепаратизъм и отцепление от Сърбия. За доказателство винаги се сочи Косово. Така реалните проблеми се трупат, а напрежението нараства. Вместо демократичен диалог за реалните житейски проблеми, управляващите в Белград се опитват да разбият автентичните политически партии и движения във Войводина, и да наложат своите националистически партии и лидери.
Войводина от време на време изпраща своите предупредителни сигнали. Последният е отпреди няколко дни.
На 7 юни в Нови Сад се проведе съвещание, организирано от Войводинският клуб, под название „Войводина и Сърбия след 100 години (1918-2018)“. Участниците представиха 26 анализи на положението на Войводина в Сърбия и Югославия. Сред тях имаше известни интелектуалци от Войводина – историкът Миливой Бешлин, журналистът Димитрийе Боаров, професорът от Факултета за политически науки в Белград и бивш политик Драган Веселинов, бившият югославски политик Живан Берисавльевич, академиците Юлиян Тамаш и Милош Тешич, професорите Душко Радисавльевич, Борис Кършев и Лазар Лазич, адвокатите Слободан Белянски и Велко Митич, писателят Томислав Кетиг, лекарят Мирослав Илич, бившата ректорка на университета в Нови Сад Фуада Станкович, социологът Яня Беч Нойман, политикологът Борис Варга, председателката на Войводинския клуб Бранислава Костич и други.
„Референдумът за независимостта на Войводина щеше да успее, ако предишната, 15-годишна власт грижливо го беше подготвила. Но не го подготви“, каза Драган Веселинов, и добави, че „Всеки, който е застанал под сръбска шайкача, се е прецакал“. Той поръча на президента на Република Сръбска Милорад Додик, че и него го чака същата съдба в стремежа му да се обедини със Сърбия.
Веселинов изтъкна, че Войводина е присъединена към Сърбия „по волята на Версайските сили“ след Първата световна война, а не със свободно изразена воля на гражданите на Войводина. „Нашата позиция е много, много по-лоша от тази на Словения и Хърватска, когато решиха да излезнат от Югославия. Те са политически нации, но си имат и самостоятелен етнически произход. Ние също сме политическа нация, но нямаме отделен етнически произход“, каза той.
Според негова преценка, на страната на ония, които се борят за Войводина, трябва да се привлекат и ония, които са отишли там след войните от 90-те години, защото староседелците във Войводина са около половината от населението.
„Ние трябва да работим така, че придошлите да не ни смятат за врагове, да не се страхуват, че република Войводина ще застраши тяхната сигурност. Те винаги се държат за Белград, а именно Белград ги изгони от огнищата им“, каза Веселинов.
Той припомни и, че войводата Стеван Шупликац и патрирахът Йосиф Раячич, които са управлявали със сръбското войводство, създадено 1848 г. в Сремски Карловци и просъществувало до 1860 г., също не са родени във Войводина.
Участниците на съвещанието гласуваха следните заключения:
1. Представителите на Войводина, в различни исторически обстоятелства, два пъти (1918-та и 1945-та) взеха решение да присъединят Войводина към Сърбия, с което внесоха своята територия в Сърбия. От това произлиза, че в два ключови исторически момента е било необходимо представителите на Войводина да се определят за да може тя да влезне в състава на Сърбия и Югославия. Това утвърждава нейната политическа самоличност.
2. Решението за присъединяване на Войводина като отделна историческа цялост към Кралството на Сърбия, е взето през ноември 1918 година с решенията на Великата народна Скупщина на сърбите, буневците и другите славяни в Бачка, Банат и Бараня (25 ноември 1918 г.) и Великият народен сбор (24 ноември 1918 г.). То гласи: „Присъединяваме се към Кралство Сърбия, което със своите действия и развитие гарантира свобода, равноправие и прогрес във всички насоки, не само на нас, но и на всички славянски и неславянски народи, които живеят заедно с нас.”
3. Взето в присъствието на сръбската армия, с участието на 41% от населението на Войводина, това решение до значителна степен трасира неравноправното положение на Войводина в Сърбия, основаващо се на очакванията, че ще се осигури „свобода, равноправие и прогрес”. Очакванията не са изпълнени.
4. С необусловено решение на Великата народна Скупщина и Великия сбор, Войводина се отказва от исковете за автономия, поставени 1848 година. Единственото условие е за присъединение към Сърбия като част от бъдещата по-широка държава Югославия.
5. Политическите партии и личности във Войводина, в периода между двете световни войни, са водили политическа борба за признаване на автономна политическа самоличност на Войводина. Това се вижда от Сомборската и Новосадската резолюция и създаване на Войводинското движение за свободни избори през трийсетте години.
6. Гражданите на неславянските народи за първи път през 1945 г. са имали възможност, чрез техните представители, да участват във взимането на решение за Войводина като общ политически субект. Оттогава Войводина се развива като мултинационална и мултикултурална общност. Недопустимо е след 70 години да се отрича многонационалноста като съществена характеристика на Войводина, както е недопустимо изедначаването на Войводина като „сръбска покрайнина“ или изедначаването на Войводина като „сръбска“, защото с това се отрича историята и разрушават постигнатите правови, исторически, обществени и културологични принципи.
7. В момента на присъединението към Сърбия, Войводина е многонационална, мултирелигиозна и мултикултурна, и такава е останала и досега, въпреки систематичното изменение на националната структура. Участниците на съвещанието настояват да не се приема каквото и да било национално определение на Войводина.
8. Участниците на съвещанието изтъкват значението на историческата поука: В периода, когато Войводина имаше изразителна политическа самоличност от 1974 до 1988 г., тя постигна най-голям икономически, политически, културен и всякакъв друг напредък! Този успех стана възможен благодарение на тогавашното конституционно положение на Войводина с пълна законодателна, изпълнителна и съдебна власт, както и благодарение на правовата, икономическа и културна автономия, която Войводина имаше.
9. В исканията за политическа самоличност на Войводина в рамките на общата държава Сърбия, ще се тръгне от исканията на Мирната конференция в Лондон (1992): „На гражданите на Войводина да се върнат всички граждански и конституционни права”. Тия права не са върнати с актуалната Конституция от 2006 година. Гражданите и гражданките на Войводина не приеха тази Конституция, което няма правно действие, но има реално политическо значение.
10. И двата пъти, когато представителите на Войводина взимаха решение за присъединяване към Сърбия, единственото подразбирано условие за присъединяването беше влизането на Сърбия в по-широката политическа цялост – Югославия. С изчезването на Югославия, изчезна и същественото условие за влизането на Войводина в Сърбия.
11. Във всички периоди, когато Войводина нямаше съществена автономия в рамките на Сърбия и Югославия, като се започне от двайсетте години на миналия век, във Войводина се развиваха движения, които се бореха за различни модели и нива на автономия. Тия движения дълго биваха безуспешни. Има две съществени причини за неуспеха, без оглед на историческите обстоятелства и особеностите на политическите субекти: очакванията, че автономията ще се „получи“ с помощта на партиите с централи в Белград и неединството на политическите субекти във Войводина.
12. Представителите на една част от гражданите на Войводина през 1918 година са взели своите решения. Ние, сегашните граждани и гражданки на многонационална Войводина, наследници на тия решения, питаме: имаме ли право на собствено решение? Имаме, защото борбата за Войводина е защита на имуществото, правото на свобода, правото на чест – които нямат давност.
13. Участниците на съвещанието „Войводина и Сърбия след 100 години (1918-2018)“ отправят апел към всички политически субекти, полтически партии, синдикати и професионални сдружения, неправителствени организации, движения, сдружения и общественици, който гласи: „КАНИМ ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ СИЛИ ВЪВ ВОЙВОДИНА ДА СЕ ОБЕДИНЯТ В ОБЩА БОРБА ЗА ДОСТОЙНО И РАВНОПРАВНО ПОЛОЖЕНИЕ НА ВОЙВОДИНА В СЪРБИЯ! Обединете се около идея, а не около лидер! Белград ще изслуша Войводина само тогава, когато нейният глас бъде достатъчно силен и единствен“.
Иван Николов
