. * * *
Неведоми са пътищата Божии,
неведом е и моят жизнен път.
Но знам едно: за нас със тебе няма място
в хубавите ложи.
Защото Господ тъй е сътворил света.
И да! Отново бедни и богати.
Все същото е. „Привилегировани“
сме ти и аз.
Един, напълнил гушата,
краката клати,
а друг очаква с празен джоб
поредния аванс.
Кажи ми, Господи, като твори, къде си гледал?
Защо създаде този свят така несъвършен?
А може би и Ти на някого си се подмазал,
за да докопаш жезъла свещен.
Не Ти се карам, само искам да ти кажа –
светът отива си към своя край.
А Ти, като създаваш друг път,
не създавай АД и РАЙ.
. * * *
Прости ми, ако ти нанесох рана,
какво да правя, влюбил съм се вече.
Опитах се да те забравя, но не стана
и срокът за забравяне изтече.
Нима не помня твоите милувки,
изпълнени с любов и топлина,
и устните ти, мамещи и вкусни,
каквито няма други на света…
Прости, любима, нищо не е вечно,
отчаяна бе нашата любов.
Дели ни разстояние далечно.
И аз потеглям сам към пътя нов.
Станчо Божиков
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Станчо Божиков е роден през 1965 г. в София. Завърил е механотехникум в родния си град. Работил е в МК „Кремиковски“, после е правил железни решетки, работил е в склад за дърва, бил е и емигрант в Италия. От няколко години води окаян живот, на крачка от клошарството и просията. И въпреки това пише стихове, някои от които поместваме тук.
.
