Разказ от Иван Вакрилов
Понеже светът е голям и бая народ станахме вече, та всякакви мераци щъкат по хората. Като изключим базовите щения – да онодиш жената на комшията; да се напукаш с мръвки, като ги поливаш обилно с вино; да се отървеш от тоя проклет запек, зарад който коленете ти пукат от клечане в нужника – всеки си има свое тайно желание. Наш Койчо, например, твърди, че най му е хубаво като се събуди в неделя и излезе по гащи на двора, да подуши миризмата на мекици и топло мляко, която се носи из селото. Тогава, казва той, разбираш, че тия хора има за какво да живеят. Друг пък си мечтае да види горския вирнал петалите, а до него да лежи проклетата му сачмалийка, която той пълни с бертолетова сол и дупчи гащите на бракониерите. Аз, като малък, много исках да стана голям, а като станах голям, се пишманих и взех да си мечтая да се върна в детството. Всеки си е башка луд, нали така.
Така или инак, всички сме петимни да завършим работната седмица, да разхлабим каиша на панталоните и издълбоко да въздъхнем – ех, неделя е. Одеве, като се излежавах в кревата, зажумял от слънцето, което се провираше през пердето, си помислих за тая дума – Неделя. Хубава дума, няма в нея ни „ъ” ни „о”, а само веселите гласни „е” и „я”. Лекокрила дума! Не е като, да речем, Четвъртък – ден, който само като го изговориш и ти настръхва перчемът.
Различните народи различно подхождат към този ден и особено към името му. Ей на – англичаните и германците са го кръстили „Ден на слънцето”, а пък италианци, испанци и французи – „Ден на Бога”. Гърците, с тяхната дума Кириаки – и те на Бога са посветили тоя ден. Не зная до колко етимологията на думата (или пък беше ентомология?) говори за характера на отделните народи, ама май има нещо в нея, дето показва кой какъв е. Да вземем руснаците – за тях тоя ден е „Воскресение” – те са народ богобоязнен, а освен това се отнасят към смъртта с особена почит, та все чакат да възкръснат. Тъй, в чакане, минава животът им, но те не се жалват – зер очакването е един вид морков, който се петлее пред носа ти и те кара да вървиш напред. Обаче и те не са хептен прости – за тях цялата седмица е неделя!
И какво става, като се завъртим из нашите краища? Туй българи, македонци, сърби – все Неделя му викаме. Хм. Разправят, че сме били диви балканци, ядем доматите с коловете и царевицата с кочаните. Бе, разправят те, ама май не е баш така. Неделя ще рече – не правя нищо. Точно и ясно сме определили каква е службата на деня и никакви съмнения и грешки не се допускат. Еднозначно! Англичаните с техния Съндей – бе аланкоолу, ами ако е мрачно и няма слънце, а? Ще идеш на работа ли? Веднага се вижда кой е див и прост, нали? А у нас – и да грее, и да вали – все си е Неделя, все си лежим на една кълка или тропаме с пуловете на таблата. Заковали сме го тоя ден като гвоздей на стената и на тоя гвоздей чак на Господ му е драго да си окачи шапката.
Върти се тук, из кутренското общество, една идея, която, струва ми се, ще хване дикиш и с радост ще се приеме от целия народ. А ето каква е тя – Понеделник, който сега значи „денят след неделя” да се изписва По-неделник. Демек, още по неделен ден. То без друго в него ден кой ли работи – ближем рани, пием аспирин и си хвалим ракиите, та логиката, струва ми се, е ясна. Иде ми наум да парафразирам думите на другаря Тодор Живков – „Днес неделя, а утре – по-неделя!“. Умен човек беше, да не са му уроки.
Мислете, хора, мислете и дайте да направим там нещо – петиция ли ще е, друго ли, ама да го осмислим тоя понеделник и да му въздадем заслуженото.
Даскал Санди Попсандев
.
