Емигрантът не може да избегне носталгията, ако има душа. За някои от нас тя се изразява в псуване на всичко чужбинско и преголяма възхвала на всичко българско, или по-скоро българо-европейско. Това обикновенно е гарнирано с прехласване по чалгата и с прекомерна употреба на ракия.
Понякога емигрантът страда от носталгия, осъзнавайки напълно, че Българията, от която си е тръгнал, я няма, а другата България той не я познава. Това води до две противоположни тенденции. Или се затваряш в спомените си, и се връщаш в България предимно като турист, или се опитваш да разбереш какво е станало с Родината ти.
Аз спадам към този вид емигранти, които се опитват да разберат. Най-добре човек разбира, като участва и се опитва. В това отношение многократно съм съветван да дойда да живея в България, за да получа правото (според съветващия) да имам мнение по българските въпроси.
Хората, които дават такива съвети, често имат, и то доста крайни мнения, както за Европа, така и за Щатите, или Русия, без да са живяли кой знае колко в тези страни.
Не ми се нрави идеята да зарежа живота си, построен с доста труд, и да се впусна в нова емиграция на стари години, само за да си потвърдят някои българи убеждението в своята собствена изключителност.
Интересно, но хора, построили животите си благодарение на наследствени имоти, връзки на родители и стриктно спазване на закона на омертата, смятат себе си за единствени създатели на собственото си щастие и много държат на този си образ пред света. Те често полагат значителни усилия да изградят самочувствие, предимно чрез унижаване на всеки, който реално се бори сам с живота.
Обратното, хора, пробивали път през блатото на бюрокрацията, стените на безразличието, работещи често на две-три места или преживяващи с временна работа и без всякакви социални и здравни помощи, тези хора, които с право могат да се гордеят с постигнатото от тях място в живота, уважават емигрантите, сигурно виждайки в тях качествата, които те самите ценят в живота.
България е пълна с духовни емигранти. Също, както нас – емигрантите в чужбина, те разчитат единствено на двете си ръце и на главата си. Те не взимат европейски фондове, не смучат социални помощи, не могат да крият данъци и си плащат редовно сметките. Към тях законът е безпощаден.
Те са тези, които ще Ви разкажат за двете Българии. Едната, в която живеят те, и другата, в която удобно са се настанили синчета на бивши партийни величия, бивши служители на ДС, партийни и комсомолски деятели от преди трийсет години и хранещият се около тях планктон от малки безгръбначни рачета на журналистиката*, бюрокрацията, полицията и партийно свързаните фирми.
Вчера гледах пресконференцията, която медиите вече не можеха да не организират с приятелите на Николай Колев – Босия.
Тези хора – около десетина човека, бяха седнали на една маса пред трима-четирима журналиста. Какъв контраст. На едно видео от предишния ден същите тези десетимата бяха застанали срещу кордон от педесет полицаи.
Срамота. Педесет полицая да пазят един умиращ от глад поет, няколко учителя, един психолог и един адвокат на свободна практика, и само неколцина журналиста, за да изслушат какво тези хора имат да кажат на обществото.
Приятелите на Босия се представяха с по няколко думи, за да се оправдаят пред тези, които ги наричат лумпени, а после разказваха за близки и познати за мен неща – граждански дълг, справедливост, обществена активност, отговорност и истина.
Аз някои от тези хора ги познавам лично, а другите толкова ми допаднаха с поведението и приказките си, че смело мога да кажа:
Това са моите Българи. Това е моята България. С тях искам да контактувам и като тях искам да живея, ако се върна в България.
На тях им задаваха въпроси шепата журналисти. Изпитах погнуса. Каква журналистика могат да правят хора, които даже не са наясно с това, което става в собствените им медии?
Какъв журналист е човек, обявяващ пред обществеността, че гладуването за два месеца имало лечебен и козметичен ефект и най-големият проблем на Николай Колев сега било зъболечението му! Всичко това беше произнесено със самочувствие, присъщо само на пълните идиоти.
Очевидно е, че тези хора не стават за нищо друго, освен да мият чинии в кварталната пицария, както неминуемо би станало, ако бяха емигрирали.
Пресконференцията ми отвори очите, както за двете Българии, така и за причината на тъпото озлобление, обземащо тази България на политици и принадлежащия им планктон, при всеки знак за някакво гражданско движение.
На моите хора от емигрантската България ще кажа:
Приятели, Вие сте по-слаби от противниците си, защото, за разлика от Вас, те се борят за живота си, а Вие просто живеете Вашия. Вие не можете да живеете другояче.
Те инстинктивно усещат, че в едно нормално общество ще загубят всякакви привилегии и облаги, и, о, ужас – ще трябва да работят и да се сравняват с Вас по трудолюбие и професионални умения.
Надявам се да разбирате, че това за тези хора е невъзможно. Те са притиснати в ъгъла. За тях, тяхното съществуване е единствено възможно, ако Вие сте със смазано самочувствие. Работите за дребни бакшиши по шейсет часа седмично, броите си стотинките за всяко пътуване, завършване на децата, а често и за всяка от непрекъснато увеличаващите се сметки. Те искат Вие да се срамувате от дрехите си, от телата си, от косите си, от зъбите си. Те ще Ви оценяват по външността Ви, за която отдавна сте забравили, и ще Ви мажат с кал, за да не види никой прекрасния ви дух, саможертвата, съчувствието и подкрепата Ви за другите.
България, от която си заминах, я няма. Вместо нея има две Българии. В България на политици, мафиоти и курви аз не искам да се връщам.
Искам в България на емигрантите. Там ми е мястото – при духовните емигранти на България.
Ecce Homo!
Виктор Хинов
Индианалопис, САЩ
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел.ред: Все повече сънародници, и в страната, и зад граница, изразяват омерзение от начина, по който се държат много журналисти в България, от твърде зависимата медийна среда. Въпреки всички основания, които има за едно такова отношение, би трябвало да не се забравя, че отговорността за състоянието на журналистиката, както и за свободата на словото в България, която все повече пада, неслучайно, в класициите за свобода на словото, не е само на журналистите. Тя е на олигарсите, които притежават вече повечето медии, тя е на политиците, които правят всичко възможно медийната среда да става все по и по-зависима, тя е и на генералните директори на обществените медии, които се избират от същото това статукво, което се възпроизведжда по един или друг начин всеки път, тя е на всички онези, които могат да изхвърлят всеки един журналист, който не им е удобен. Затова са останали и остават само и най-вече достатъчно удобните. Такъв е „естественият подбор“ в българската журналистика. И този „естествен подбор“ не е от вчера, затова и резултатите са такива. Затова и на пресконференцията, за която става дума в този текст, са отишли само трима-четирима журналисти, което разбира се е срамно. Но причините за това не са в самите репортери. Защото не те решават на коя пресконференция да отидат и на коя да не, кое събитие да отразят и кое не. Решават техните главни редактори, собственици на медии, директори. А дори и да отидат, въпреки че не са били пратени, няма да излезе после материал за съответната пресконференция или за съответното събитие в съответната медия. И това е добре да се знае.
Познавах лично някои български журналисти, които си заминаха в мизерия и забрава. Даже няма кой да помни техните имена, ама всички знаят имената на Валерия Велева примерно и на мнозина, подобни на нея. Тези, които познавах лично, не бяха нужни на това време, което настана. Нужни бяха пиари и въжеиграчи. Затова не обичам обобщенията, които слагат всички от една професия в един кюп. В България има и много лекари, например, които станаха търгаши, но значи ли заради това да слагаме всички лекари в един кюп? Да не говорим за съдии и прокурори, че дори и някои духовници, в какво се превърнаха…
Думите на д-р Хинов текат като струя направо от душата. Колко журналисти в България могат да си позволят да го направят. Ще цитирам думите по горе за медиите отразяващи събитията за Колю Босия и други подобни събития:
„Но причините за това не са в самите репортери. Защото не те решават на коя пресконференция да отидат и на коя да не, кое събитие да отразят и кое не. Решават техните главни редактори, собственици на медии, директори.“ И още много други. Кои са тези, които дърпат конците на куклите са известни на всеки. Но в България, и не само там, все още не могат да махнат капаците наблъскани върху очите им. Капаци от всякакъв вид и цвят, но много малко чисто български или от Българията на д-р Хинов.