От много време насам ме мъчат тягостни размисли относно Българското законодателство по отношение на хората с физически проблеми.
Живея в държава, на която й е по-удобно да ме натика в институция (понеже съм с по-тежко увреждане), без право на избор да избирам дали да приема, или да избера алтернативния вариант да живея в собственото си жилище, като ми бъдат предоставени адекватни услуги за личен или социален асистент!
И така – вече 23 години съм затворена зад стените на социалното заведение и излизам в града само, когато имам на разположение свободен приятел, който да ме придружава в придвижването.
Благодарна съм на тези приятели, които отделят от времето си за мен – да ме заведат на фризьор, на магазин, на някакво културно мероприятие или просто на разходка, да разведрят душата ми! И аз съм със своите човешки потребности!
А те, приятелите, си имат семейства, грижи, работа… Нямам сърце да ги безпокоя, повече от рамките на разумното!
И толкова често изпитвам неудобство, когато имам нужда да отида някъде или просто да се разходя, и трябва за пореден път да помоля приятел! Трудно се описва това чувство! А нямам друг избор, защото законът не ми дава право да кандидатствам за социален асистент, тъй като по презумпция се предполага, че институцията ми осигурява всички необходими ми услуги. Е да, ама не! Защото в задълженията на социалните работници, работещи в заведението, не влиза опцията водене на фризьор, магазини, разходка и т.н.
Друг начин да се случат нещата е, че трябва лично аз да си наема асистент, на когото да плашам от собствените си доходи. И отново опирам на камък, понеже не разполагам с достатъчно средства, за да осигуря едно прилично и стимулиращо заплащане на избрания от мен човек за услугата!
Някой може да каже, че то за хората, живеещи вкъщи, въпросът с асистенството е труден казус, та какво остава за настанените в заведение.
Тук ще кажа това: ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА ПРАВО НА ДОСТОЕН ЖИВОТ! БЕЗ УСЛОВНОСТИ И ПРАВИЛА!
Задръстен и посредствен народ сме българите и точно заради този факт сме на този хал като нация въобще!
Христина Радомирова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Христина Радомирова е едно талантливо момиче, което пише стихове и е автор на няколки книги. Нейна творба е публикувана и в нашето издание – вж. тук. Тя е родена през 1974 г. в Стара Загора, където живее и днес. Нейни стихове са били публикувани също във в. „Литературен глас“, в. „Старозагорски новини” и др., звучали са и в ефира на радио Стара Загора. Нейно стихотворение е отличено в Националния конкурс „Любовта, без която не можем” във Варна. Христина е автор на стихосбирките „Надежда назаем” (2003); „Понякога се случва да съм птица” (2006); „По безкрая на краткия миг” (2010); „Акорди от звездите“ (2011), „Дъх на сътворение“ (2012); „Да си жив” (2014). Ако някой иска да се свърже с нея и има профил във Фейсбук, може да я потърси в социалната мрежа ТУК.
.
