Вчера в широкия център на Лондон, пред офиса на една банка, момиче, тъмнокосо и възмургаво, свиреше на акордеон. До него на постелка покорно седеше голямо куче с огромна козина, трицветен шал и слънчеви очила. Песът почти не мърдаше, само дишаше тежко в необичайната жега. Хората се спираха умилени, снимаха с телефоните си, някои пускаха в кутията монети – заради него, естествено, не заради момичето.
А то свиреше лошо, много лошо, дори и за немузикален човек като мен. Помислих си, че каквото и друго да прави, със сигурност резултатът ще е по-добър. Но момичето не спря – аз бях там около час, и най-вероятно този, който прибира парсата, слухтеше наблизо. Навярно „музикантката” е рускиня или е от някоя от бившите републики на Съюза – част от оскъдният репертоар беше „Вологда”:
Где же моя темноглазая, где?
В Вологде где, где, где,
в Вологде где,
в доме, где резной палисад.
Тази песен милостиво ме грабна от мръсния, шумен английски булевард и гъмжилото от самотници, и ме върна в един безвъзвратно отминал свят.
Провинциалната ми Варна… Ранно лято, градът цъфти – чисти и асфалтирани улици, пъстри детски площадки. Мирише на море. Вечер е. Децата играят, никой не ги пази, защото няма от какво, туристите – предишното лято са били тук, догодина пак ще дойдат – пълнят заведенията. Варненците се отличаваме по липсата на загар – повечето от нас работят през лятото, на плаж ходим от дъжд на вятър. Моето поколение е младо. Бързо си харчи аванса и заплатата, но винаги ще се намери кой да ти даде 5 лева назаем. Нормално е да поискаш от съседите захар или олио – денонощни магазини няма, както и да им звъннеш на вратата за някоя и друга цигара в 3 сутринта.
Летните нощи са къси и в тях времето за сън е малко, но кой да се сети за спане, когато можем да се съберем с приятели, да слушаме музика и най-важното: да говорим, да говорим, да говорим… Бяхме със сити стомаси и гладни умове да научим повече, да видим повече, да изпитаме повече, да живеем повече… Да сме свободни.
После… Знаете какво стана после. Казаха, че сме живели в пълен мрак и най-сетне нахлува светлината. Казаха, че сме живели много, много лошо, и че вече ще живеем много, ама много по-добре. Но поне при мен не се получи.
Сега съм на един обетован за поколения демократи остров. Само на два километра от Тауър Бридж. Лондон е космополитен, разноцветен и разноезичен. Мултикултурен, да не пропусна. Е, малко е кофти да си бял и източноевропеец, но да не сме чак толкова придирчиви. Мръсотията в квартала не ме шокира особено – все пак три години живях в циганската част на „Люлин 1”, така че ми е почти някак си родно. Пласьорите на дрога спокойно продават от прозорците на колите си, младежи, подпрени на оградата на двора ни, пушат джойнт – вони неприятно, но пък поздравяват учтиво. Дрогирани и много мръсни създания лежат тук-там пред някой магазин, но това очевидно си е обичайна гледка, тъй като минувачите подминават равнодушно. Заведенията за бърза храна работят нонстоп, пъбовете и тротоарите пред тях са препълнени в почивните дни, почти всяка нощ някой крещи вбесено или отчаяно, но винаги на ръба на силите си… Едно жилищно лондонско каре, просто прашинка от тъй мечтания западен свят.
А България? Босия е напът да умре за каузата си. На никого не му пука. Майки на деца с увреждания молят да бъдат чути, но властта е глуха за вопли. В Странджа избиват овцете и козите, а животновъдите не знаят как ще оцелеят. Да са си правили сметката. Мечтата на много хора е да се нахранят човешки. Техен проблем. Бясно вилнее черна жътварка и безпощадният й сърп покосява не само старо, но и младо. Хората мрат, България се обезлюдява. Властниците може даже и да са си го преместили, разтърсени от емпатия, но надали. Подозирам, че са открили еликсира на безсмъртието и са вечни.
Земята се превърна в ужасно място за живеене. Върти се, пияна и дрогирана, и ако всички клети човешки същества на нея изкрещят едновременно, ще се разцепи не само тя, но и Вселената.
Ганка Филиповска
