Разказ от Лъчезар Георгиев
Беше несекващ поток от тирове, микробуси с ремаркета, автобуси с натъпкан по задните седалки багаж. От балкона на бялата двукатна къща шосето изглеждаше като реката под моста – бълбукаща вода, дошла от върховете на чукарите, за да се разлее в сенчести и дълбоки вирове. Реката-шосе се провираше край бензиностанцията, чернееше денем с асфалтовата дъга, разсякла снежните рътлини, забиваше остри зъби в хребетите, за да се провре с достойнство към Предела, където снегът по върховете стоеше бял и величествен зиме и лете.
Нощем шумът намаляваше и призори отново избухваше като свиреп вълчи вой. Автомобилите се движеха през поледицата, ровеха с гуми навалелия сняг и веригите им звъняха отчетливо в студа като удари на ковашки чук.
Борис, който от есента пътуваше до града през всеки от работните дни, бе свикнал с реката-шосе. Тя сякаш идваше и се връщаше във вечността; онази вечност, която трудно може да си представим, но която е като сън и смътен спомен, като призрачно видение в объкното време. Той обичаше да кара бавно и да се наслаждава на пейзажа. Белотата, кафявите линии на тополите, синкавите очертания на хълмовете преливаха в слънчевата позлата на утрото или в бакърените цветове на залеза. Когато се смрачаваше, фаровете на камионите прорязваха клисурата, изскачаха над манастира и кехлибарените им очи плъзваха по ридовете, после мракът отново увисваше над планината, тогава Борис натискаше газта и леко се поклащаше на завоите в едно с малкия автомобил. Изпитваше усещането, че е в лодка, както някога там, в миналите лета; с него са децата и Ася, и четиримата се издигат върху пенестите гриви на вълните, смъкват се във внезапно открилите се празнини и лодката продължава да се носи все по-навътре, сякаш препуска подобно на млад жребец, и върху якия му запотен гръб е прилепено едно хлапе с разрошени сламеноруси коси; то крещи и вятърът свисти в ушите му, и двамата се носят все по-нататък и по-нататък през долината, в зелената позлата на пристигащия изгрев.
Това с хлапето бе толкова отдавна, че изглеждаше някакво особено отражение, като в картините на младата жена, която бе срещнал през лятото на една от вилите. Оттук насетне Борис в най-неочаквания момент щеше да се връща към нея, да си припомня нежната извивка на устните й, скулите, трептящи в лека усмивка, косите, искрящи в кестеняви пламъци, дълбокия поглед, устремен към непознатия мъж, спрял за малко да се полюбува на момичето със статива.
Сузане Мейерс или Сюзън, както предпочиташе да я нарича Борис, се бе отделила от групата, за да дойде сама на някогашната партийна вила, сега превърната в хотел. Английският, който той години наред търпеливо изучаваше, неочаквано му бе помогнал, a и тя го владееше безупречно. Тяхната първа среща бе белязана със знака на някакво тайнство, и когато след няколко дни влязоха в стаята й, отначало той не повярва, че всичко това е действителност.
– Не съм го правила досега – наведе глава Сюзън. – Не зная защо, към теб изпитах доверие, а толкова отскоро се познаваме…
– Но ти си вече на двадесет и пет!
– Баща ми е строг фламандец. Бдеше зорко, и докато бях в колежа, и после в университета. Излизах няколко пъти тайно с колеги, последният път дори се влюбих, но той разбра и… След провала на тази връзка се наложи да вляза и в клиника. Уж обикновена депресия…
Сюзън впери очи в полюлея на стената. Кристалните пера под електрическата крушка излъчваха мека сребърна светлина. Тя стана и ги докосна с ръка. Чу се звън, сякаш в белотата на стаята влетяха звуците на десетки малки камбани. В този миг вън проблесна светкавица. Тя проряза върховете на боровете, огря терасата и след малко проеча гръм, който разтърси сградата. Повторно прозвъннаха кристалите, Сюзън се дръпна уплашено назад и неволно, без сама да разбере, се отпусна в прегръдката му.
Токът внезапно спря и вилата остана без осветление. Изгаснаха и далечните светлини в ниското, където се бе притаило селото.
– Страх ме е! – Сюзън се притисна още по-силно. – Боже, какво става?
– Понякога и това се случва у нас – засмя се той, после неочаквано я вдигна и я понесе към леглото. – Просто от града за по-лесно са изключили напрежението и ще постоим малко на тъмно. Хайде, отпусни се!
– Не мога! – призна си тя, беше смаяна от волността, която той си позволяваше, но само добави едва чуто: – Всъщност… сега ми е по-добре. С теб някак не усещам толкова силно опасността…
– Защото я няма! – каза той и внимателно се отдръпна. – Хайде, легни си спокойно…
– А ти?
– Не се бой, тук съм. Ще стоя до теб и ще галя косите ти.
И той мина нежно с длан по лицето й, наведе се и тя усети горещия огън в устните му. Дръпна се към възглавницата, но после си каза, че може да го обиди, и сама протегна ръце. Той се наведе към нея, тогава стаята се залюля, вън гърмеше, но в ушите му напираше друга музика, която напълни с кристален звън пространството.
– Горещо ми е! – промълви тя и продължи да стиска ръката му.
Струваше й се, че всичко по-нататък става като на забавен кадър. Той плъзна длани под блузата й, Сюзън понечи да изкрещи уплашено, както обикновено правеше, когато брюкселският й приятел непохватно се мъчеше да изкопчи от нея онова, което всеки мъж търси в жената. Сега обаче мъжът бе далеч по-различен – мил, внимателен и съчувстващ, сякаш сам се измъчваше от мисълта, че може да я засегне и притесни. И тя, отпуснала глава, с разпиляни по възглавницата коси, подобно на видение в здрача на стаята, се остави в ръцете му. Онова, от което с години се бе плашила, се стопи. Падна и последната преграда между двамата.
Усмихвайки се в тъмнината, Сюзън наблюдаваше сякаш отстрани себе си, виждаше излитането на дрехите, които кацаха като големи бели лебеди върху пода, и не вярваше, че се е случило. В началото усети някаква болка, но това бе твърде маловажно пред желанието да се хареса на мъжа до нея, който заслужаваше тази награда; Сюзън нямаше какво да му дари; отдаваше му невинността си и подозираше, че това едва ли е толкова важно в биографията на този мъж, и все пак бяха знак към него, важен знак; дано да го разбере, дано да не свърши всичко, да изчезне магията, да се прекърши нещо в нея още преди да е започнало, както в оня ден, когато с проклетия си приятел Йохан мислеше, че е станала жена, но писъкът й – този пронизващ съзнанието вик от болка го накара да се дръпне бързо от Сюзън и да се свие като виновно куче в ъгъла.
Нищо подобно не се случи днес и тя бе изумена. Вярно, болеше я, сякаш нещо с мъка се разкъсваше в нея, но болката бе поносима и това дори, кой знае защо, започваше да й харесва. Без да си спомня строгия глас на баща си, без да се сеща за някогашните напътствия на покойната си майка, Сюзън разбираше, че жената в нея е дошла. Тя заявяваше властно своето право на съществуване, притискаше се интуитивно и все по-настойчиво, сякаш го беше правила с Борис десетки пъти; извиваше се и стенеше, накрая закрещя, но това не изплаши мъжа до нея и той не избяга в ъгъла. Продължи да милва тялото й, което й помагаше да се успокои, да въздъхне облекчено и безсилна да отпусне глава. Едва тогава Борис се надигна и прошепна:
– Току-що стана голяма, Сюзън!
Зад билото на хълма все още продължаваше да гърми, светкавиците рисуваха за миг чудновати фигури по короните на боровете, но небето се бе прояснило и сега на хоризонта блестеше сребърна огърлица от звезди. Вперила очи навън, Сюзън слисано наблюдаваше промяната.
– Изненадана си и още как, нали? Е, в планината е така, понякога страшно, но красиво – усмихна се той.
Тези дни и нощи продължиха до деня, в който тя трябваше да замине. Борис си каза, че по-хубаво време за отпуската му едва ли ще се случи, забравил бе за призовката по делото, за Ася и малките, и поведе Сюзън из планината. С часове газеха из бистрата река, ловяха риба и я печаха, но вировете бяха плитки за къпане и тогава се качиха на една от почивните станции, където имаше плувен басейн.
Беше към края на лятото. Неколцината посетители не им обръщаха внимание и необезпокоявани, те плуваха до премала, сетне постилаха хавлиените кърпи на терасата. От тук се виждаше цялата планина. В далечината бяха чукарите, забили покрити със сняг върхове сякаш в самите облаци, по-надолу очертанията ставаха по-плавни. Полегатите извивки, реката, гористите хребети позволяваха на Сюзън отново да посегне към статива. Борис наблюдаваше спокойните и уверени движения на молива в ръката x и му се струваше, че тези дни са награда на провидението след дългия кошмар от разплавии за етажа от кооперацията, колата, децата. Всичко това вече беше без значение, защото се бе появила Сюзън; и да бе сънувал, и да бе мечтал, загледан през прозореца в задушния кабинет, когато най-сетне оставаше сам без досадните въпроси и подмятания на колегите си, той едва ли щеше да си представи, че тъкмо през този месец ще се появи Сузане Мейерс, за да прогони с магическа сила страха от самотата, укорителните погледи на познати и съседи, упреците на роднини. Ето, това бе свободата – да избира, да се радва неподправено на всеки нов миг, да пътува.
Да, да пътува, макар че това пътуване щеше да отведе обратно Сюзън в Белгия. Борис преглътна обзелото го тягостно чувство. Откара момичето до града, където трябваше да се събере групата от летния университетски семинар, за да поеме към софийската аерогара, маха дълго с ръка след автобуса, а оттам насетне зачака писмата й, които до някое време щяха да идват през седмица, по-късно оредяха и накрая спряха съвсем.
И сега, няколко месеца след заминаването на Сюзън, той продължаваше да се втурва с малкия си автомобил в реката-шосе, с лекота се провираше край огромните тирове, въртеше волана, сякаш гребеше в открито море, и, кой знае защо, му се струваше, че това го отвежда все по-навътре, към неговата Сюзън, която бе може би само красив сън, само една игра на измъченото му въображение или пък реакция на един мъж на прага на четирийсетте. Поне старите бяха доволни, внукът им носеше хляба мек, храната прясна, понякога слагаше на масата и бутилка вино. Вече не го коряха за Ася, отваряха приказка за децата и Борис ги успокояваше, че редовно ги вижда, добре са с уроците, не са останали без пари, а иначе в града навред е скъпотия. Старите уморено клатеха глави – така е, обърка се светът, поне да сте здрави вие, младите. А истината бе, Борис спестяваше. Лишаваше се от много неща и всеки месец обръщаше левовете в евро, после ги слагаше на влог, нека да ги има, нищо не се знае в проклетия живот, току-виж го завял вятърът на другия край на Европа…
И тази вечер Борис се прибираше от града, след като бе вкарал в банков депозит половината от заплатата си. “Нима ще се превърна в застаряващ скъперник, който дори покрив вече няма над главата си, но трепери и за последния лев?” – мислеше си той и изпреварваше един след друг тировете. Измъкна се навреме от колоната товарни автомобили и пристигна в селото, преди да се е здрачило.
– Има нещо за теб, от пощата го донесоха – посрещна го старата, още преди да е влязъл.
Борис пое плика с разтреперана ръка. Няма съмнение, беше от Сюзън. Качи се в стаята си. Разпечатаният на принтер шрифт играеше пред очите му. Защо ли й бяха потрябвали тези официалности? Остави писмото на масата и излезе на балкона. Едва сега чу шума на реката, събрала мелодиите на планината – стихиите на бурите, нежността на меките есенни дни; край бензиностанцията изтичаше другата река от автомобили; те пътуваха забързани, сякаш съзнаваха, че този път, макар и далеч от магистралите, бе не по-малко важен от всички други важни пътища, които отвеждат до сърцето на континента; и Сюзън бе прозряла това, когато ги рисуваше в графиките и акварелите си. Значи, тя не бе забравила нещата, които във Фландрия едва ли можеше да усети; не бе забравила, че и Борис бе частица от нескончаемото движение, от вечността…
Той се върна и отвори плика. Гледаше смаяно и не вярваше на очите си. Писмото беше писано на компютър, в долния край подписът издаваше нервен мъжки почерк.
“Почитаеми господине – гласеше краткият текст, – вие навярно не знаете, че детето ми отново е в болница. Когато Сузане чистосърдечно си призна за връзката с вас, не се сдържах и реагирах твърде остро, без дори да ви познавам. Съжалявам, че я нагрубих. Не вярвах, че преживяното от пътуването до България тя е приела толкова сериозно. А ето, че проклетата депресия, от която толкова се бояхме, отново се появи. И тъй като Сюзън непрекъснато повтаря името ви, единственото, което мога да направя, е да ви изпратя чрез посолството в София билет до Брюксел и да ви помоля да посетите дома ни в Льовен и клиниката, където тя е настанена. Семейството ни ще поеме разноските по пребиваването ви. От разказа на Сузане научих, че до неотдавна сте бил семеен и имате две дъщери. Вярвам, това ще ви помогне да разберете един баща…”
– Ще го убия! – стисна юмруци Борис, после реши, че е безсмислено да си къса нервите.
Все пак утре ще изтегли спестяванията си, досега не е бил длъжен никому, няма и да бъде. Колкото до Сюзън, тя струва повече и от един самолетен билет, и от няколко дни в белгийски хотел. А защо и да не я развесели? Ще се преоблече, както някога надяваше старите дрехи на дядо Коледа за дъщерите си, ще влезе в клиниката, после изведнъж, след подаръка от България – и за това трябва да помисли, ще смъкне шапката и брадата, и ще се изправи пред нея. Защо пък не? Нима в този свят вече не стават чудеса? Нима Сюзън не е едно голямо дете, което може да бъде излекувано не с лекарства, а с нещо друго, трайно и голямо, което и двамата с години са търсили, за да стигнат най-после до него? А сетне… каквото е рекъл Бог.
С писмото в ръка той излезе на балкона. Долу в ниското реката сякаш изпод краката му нижеше вечната си мелодия, отсреща към бензиностанцията тировете все тъй продължаваха да се изнизват към зъберите на планината и напомняха на вода, която тече и отминава, и отново се връща, а сетне наново продължава, както всички безкрайни неща в нашия малък свят.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук.
