„Българската икономика днес расте, но е конюнктурна, ишлемарска и 50 % сива“, под това заглавие във вестник „100 вести“ публикува статия на Росен Миленов.
Росен Миленов е служителят на ДАНС, който публично потвърди истинността на записите за „Мишо Бирата“, публикувани през 2011 г. Миленов се яви и пред вътрешната комисия в Народното събрание, за да свидетелства, заради което и бе уволнен от агенцията. Той е работил дълго време със специални разузнавателни средства, прилагани за разследване на корупцията по високите етажи на властта. Разследвания, които според Миленов, не са излизали извън специализираните служби за сигурност поради политически натиск.
Цитираме съобщение на медиите от онова време:
Вътрешна проверка в ДАНС установила , че Росен Миленов – служителят, изнесъл пред обществеността данни за злополучните СРС-та, е имал „скромно присъствие“ в агенцията. Това каза шефът на ведомството Цветлин Йовчев след изслушването му пред парламентарната комисия за контрол на ДАНС
Агентът не е създал много документи, не е работил по много дела, каза Йовчев. Единственото вярно в направените от Миленов изявления било, че е бивш служител на ДАНС. Той е бил на едно от най-ниските нива, което според Йовчев не му дава възможност да си прави каквито и да било изводи.
Днес Росен Миленов има своя консултантска компания за юридически услуги, фирмено разузнаване и анализ на пазара и е експерт е по икономическа престъпност. Женен е и с две деца. По-долу следва неговата статия.
Моите проучвания показват, че годишното ощетяване на държавния бюджет през последните години се движи от 5 до 8 млрд. лв. в съответствие с растежа на БВП, тоест е около 7-8 % от него. В тази престъпна дейност участват около 3 хил. стопански субекта, които формират основната структура, която има пирамидален характер и кореспондира с йерархическата структура на държавната власт. Установените тесни двупосочни връзки между двете структури осигуряват трайно срастване от мафиотски тип.
Когато трендът на глобалната икономика премине в цикъл на спад и евросредствата от безвъзмездни преминат във финансови инструменти, а лихвите се вдигнат, при тази структура на капитала и икономиката, институционална разруха и продължаваща демографска криза, България нищо хубаво не я чака.
Най-характерната черта на българската икономика днес е, че тя е силно отворена, както по отношение на вноса, така и по отношение на износа. Вследствие на това, състоянието ѝ зависи от тенденциите и процесите, развиващи се в световен мащаб.
Днес сме свидетели на глобален икономически растеж, който за отделните региони и държави е различен, с оглед техните възможности и способности за участие в световните вериги на доставките. За конкурентните икономики, въпросният растеж води до разцвет – пример за това е „бумтящата“ икономика на Германия с излишък по текущата сметка (измерваща движението на стоки, услуги и инвестиции) в размер на 287 млрд. долара и рекорден бюджетен излишък от 38,4 млрд. евро през 2017 г. За други – „балониращ“ като САЩ, с 500 млрд. долара дефицит, от които 275 млрд. с Китай. А за трети като България – „анемичен“, който не дава основното, а именно – доближаване до доходите на развитите страни от голямото европейско семейство (Eвропейския съюз), част от което сме.
Философията на този растеж се крие от една страна в монетарната политика, прилагана от централните банки на водещите световни икономики, която представлява по същество „яко“ печатане на пари и поддържане на ниски, дори отрицателни лихви. А от друга – разгръщането на потенциала на пазара, особено на Изток, в Азия, откъм покупателна способност, който съответно е и най-големият в света по численост.
Само в Китай през последните 15 години имаме феноменално нарастване на средната класа, тоест на покупателната способност на населението, която наброява 300 млн. и е повече от цялото население на най-голямата икономика в света – САЩ. И миналата година, точно в Китай, всички автомобилни производители отбелязаха рекордни продажби, особено немските концерни. Стигна се дотам, че изключително бързото нарастване на поръчки за износ в Германия на автомобили и всякакви други стоки забави доставките, защото производствените мощности не смогват на обемите. Това повлия благоприятно и на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) – регионът, който включва и България.
Във връзка със свръхпоръчките, предимно в индустрията, Германия изнесе производства заради ниските разходи, най-вече за труд, с което усили износа на държавите от региона. Това доведе до откриване на нови работни места, повишение на трудовите възнаграждения, а оттам и покачване на вътрешното потребление. Разбира се, евросредствата продължават да имат сериозен принос като инвестиции за икономиките на тези държави. Примерно в Полша, за периода 2014-2017 г., над 50 % от инвестициите са от ЕС, за същия период тя е внесла в бюджета на Общността 28 млрд. евро, а е получила над 100 млрд. Това е характерно съответно и за България.
Гореизброените обстоятелства, относими към глобалната, европейската и регионална икономика, плюс наличните, контролирани от великите сили геополитически кризи и конфликти в Близкия и Среден изток, които пряко повлияха преди три години върху местните отрасли (военнопромишлен комплекс и туризъм) доведоха до наблюдавания възходящ тренд на българската икономика през последните години.
Тук е мястото да отбележим, че настоящото правителство, както и всички други управлявали до настоящия момент страната, нямат никаква заслуга за това.
Затова, с основание днес икономиката на страната може да се определи като конюнктурна. Позитивните глобални пазарни тенденции движат растежа на отделните експортно – ориентирани икономически отрасли и създават условия за вътрешно потребление.
Така износът и вътрешното потребление се явяват основните двигатели на БВП (стоките и услугите, произведени в страната за една година). Същият през последните четири години, включително и 2017 г., расте с близо 4-5 млрд. лв., като за 2014 г. е в размер на 83 млрд. лв, а през 2017 г. по предварителни данни на НСИ от миналата седмица е 98,6 млрд. лв. Въпреки тези данни и ежедневно натяквания от управляващите растеж, той с основание може да се определи като анемичен. Защото, ако направим едно сравнение с други страни от Общността по макропоказателя БВП на глава от населението, се вижда следното – в България през 2017 г. той е 7 хил. евро, което при икономически ръст от 3,6 % (по предварителни данни), отчетен през същата година, прибавя около 250 евро на човек отгоре, а за еврозоната въпросният макропоказател е средно 30 хил. евро на човек. При среден ръст на икономиката там от 2 %, се получава, че те добавят 600 евро отгоре. Е, как ще ги стигнем западноевропейците…
Основни сектори, които допринасят за ръста на БВП в страната:
1. Аутсорсинг – съвременното наименование на ишлемето, представляващо изнесени производства на стоки и услуги, основно на големи западни компании към външни фирми, но в повечето случай явяващи се дъщерни, с единствена цел – намаляване на разходите. Най-голям дял у нас има аутсорсингът на услугите. Според оценка в доклада от 2017 г. на Българската аутсорсинг асоциация, заетите в страната са 55 хил. души.
Приносът на аутсорсинга на услуги е около 3,3 млрд. лв.
Въпросната индустрия навлезе преди 7-8 години с познатите на всички кол центровете, като днес вече имаме в широк спектър аутсорсинг на бизнес процеси – фактуриране и покупки на стоки, маркетингова концепция, техническа поддръжка и др. Аутсорсингът на информационни технологии е подвид на този сектор. Той е с най – висока добавена стойност.
Близо 10 % от износа на страната се дължи на софтуерния бизнес. Трябва да се има предвид, че 75% от сектора на информационните и комуникационни технологии (ИКТ) в страната е експортно – ориентиран. Само фонд работна заплата в сектора за 2016 г. е 1 млрд. лв. Тук са и високите заплати средно около 2,5 и достигащи до 5 хил. лв. Заетите в сектора са около 25 хил. души.
Причината за този бум е, че тези технологии всяка минута превземат все повече социалния и икономическия живот, възникват нови професии, които ги нямаше вчера и всичко това отваря огромен вакум за такива кадри, като само в Европейския съюз има недостиг на 500 хил. ИТ специалисти. Перспективите пред професиите в тази област са големи, имайки предвид скоростта, с която се работи по въвеждането на автономни автомобили, разширена виртуална реалност, изкуствен интелект – все неща от четвъртата и петата индустриална революция.
И не на последно място е т. нар. индустриален аутсорсинг, тоест изнесени производства, основно на части и автокомпоненти, осъществявани в шумно представяните напоследък индустриални зони. Близо 140 предприятия в сектора са наели над 40 хил. души за производството на компоненти за повече от 20 марки автомобили според Аутомотив Клъстер България (АКБ) – организация с нестопанска цел, която представлява компаниите в бранша. Тези компании генерират над 3,5 млрд. лв. за БВП през 2017 г.
България влиза в топ 10 на най-предпочитаните дестинации за аутсорсинг в света, а преди година беше в топ 5. Тази привлекателност се дължи на следните налични обстоятелства в страната:
– евтина работна ръка, при това качествена. Пример в тази насока е заплащането при производства на автокомпоненти в страната. В един провинциален град в България, при производство на ел. платки за автоклиматици на поточна линия се получава работна заплата в рамките на 700-800 лв. За същата работа в Централна Европа (Чехия, Унгария) се заплаща 2 хил. лв., а в Германия – над 3,5 хил. лв.
И това са разлики при нискоквалифицирания труд, а при висококвалифицираните дейности тези пропорции неколкократно се увеличават. Така например, в изнесен отдел „финансов одит“ на британска компания в България месечното възнаграждение на служителите е 2 хил. лв., за същата длъжност във Великобритания заплатата е 5 – 6 хил. лв. Качествата, които правят особено привлекателни местните кадри за аутсорсинга на услугите е владеенето на чужди езици и добрата компютърна грамотност при младите, стъпващи на пазара на труда, които същевременно нямат много претенции към работата и споделят култура, която е близка до тази на западните възложители. Дори Индия, меката на аутсорсинга, не може да предложи такива условия като България.
Владеенето на чужди езици се дължи на обстоятелството, че години наред, в средната образователна система, езиковите гимназии в страната се оформиха като най-елитните и най-търсени училища и съответно поддържащи добро ниво на образователния процес. Все пак голяма част от родителите виждаха и продължават да виждат бъдещото на децата им да се случва в чужбина. Докато други профили, най-вече техническите допреди няколко години не представляваха интерес, просто защото икономика нямаше нужда от такива специалисти, въобще производство липсваше.
– ниска цена на строителството „на зелено“, електроенергия, наемите на офиси и индустриални бази и най-ниските данъци в ЕС – корпоративен и подоходен по 10 %, само Унгария от миналата година въведе по-ниска данъчна ставка от 9 %, но само за големите фирми.
Въобще оперативните и други разходи при осъществяване на дейността на чуждите западни компании в страната падат с над 50 %.
2. Туризъм
Ръстът на туристите, посещаващи страната започна преди няколко години. Това се дължи, от една страна, на световната тенденция, изразяваща се в изключително повишен интерес на хората към интернационалното пътуване, особено към определени приятни туристически дестинации. Хърватия е пример в тази насока – през 2017 г. тя е посетена от 20 млн. туристи и с приходи в хазната от над 12 млрд. евро, а преди 5 години са били близо 10 млн., тоест удвоила ги е. Въобще такъв бум се наблюдава в цяла Европа, където туристите за последното десетилетие са се увеличили с 500 млн.
Другият фактор, които подпомогна ръста в туризма ни преди три години, бяха геополитически процеси, свързани с конфликтни точки на изток и вълна на терористични актове, както и изключително изострените тогава държавни отношения между Русия и Турция. Традиционни до този момент дестинации за туристи от цял свят като Египет, Тунис, Турция и други станаха рискови с оглед на сигурността там и пренасочването на туристите даде положително отражение върху местния сектор.
С времето този благоприятстващ фактор губеше значение, но успоредно с това се надигаше вълната на нискотарифните полети до нашата страна, които доведоха до бум на културния туризъм в градска и историческа среда в началото на миналата година – факт, който всеки може да види реално в центъра на София през уикендите. Именно на това се дължи 30 % – ния ръст на пътници на Летище „София“ през 2017 г. Днес този вид туризъм доближава размерите на летния в страната. Поради гореизложените обстоятелства, всяка година имаме с над 1 млн. повече чужди туристи, влезли страната. Туризмът формира около 13 % от БВП за 2016 г., а през цялата 2017 г. чуждестранните посещения на туристи у нас са били близо 8,9 млн. и съответно постъпленията са в размер на 6,8 млрд. лв.
3. Военно-промишлен комплекс
България е изнесла оръжие за близо 2 млрд. лв. през 2016 година според годишния доклад на Междуведомствената комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение. Най-голяма част от осъществения износ е за Ирак, Саудитска Арабия, САЩ, Афганистан и Индия. Другото, което прави впечатление от изнесените данни е продуктовата листа, а именно – леко стрелково оръжие и муниции, бомби, ракети, други взривни устройства и заряди, оборудване и принадлежности за тях, които са основното въоръжение на външно контролирани военни групировки, действащи в размирните зони и конфликти на изток.
Преди няколко години България беше включена в тази схема като активен доставчик на оръжия и боеприпаси от водеща световна сила, управляваща най-голямата коалиция в размирните региони поради редица фактори, относими за страната (налични производствени мощности за оръжия и муниции, съвместими с използваните от десетилетия във въпросните региони, обезпечени транспортни коридори и др.). За огромно съжаление печалбите от стотици милиони отиват в посредници – комисионери (политици и съмнителни бизнесмени), паразитиращи на изхода на държавните оръжейни заводи в страната. Във връзка с тези крупни печалби и преразпределение на оръжейния пазар в страната, през 2017 г. се стигна до открита война в публичното пространство между отделните играчи от сектора, разбира се, с участието на управляващите.
4. Транспортът заема второ място при износа на услуги от страната и генерира над 3 млрд. лв. Ниските разходи, свързани с по-ниско заплащане, социалните осигуровки на шофьорите, разрешителни и такси, както и липса на ограниченията на условията на труд (почивки, осигуряване на места за нощувки на шофьорите и др.) прави нашите превозвачи силно конкурентноспособни на вътрешния пазар в Европа. Шофьорите от българските транспортни фирми в Западна Европа получават 1,6 – 2 хил. евро, докато местните там около 2,5 – 2,7 хил. евро, с подсигурени места за нощувки, а не в кабините на камионите и осигурявани на реалните им доходи.
В тази връзка, преди няколко години, лица от Западна Европа регистрираха в България над хиляда транспортни фирми за товарни услуги, за да намалят разходите си. Миналата година тези предимства на транспортните фирми от Източна Европа бяха определени от политическите ръководители на големите европейски държави като „социален дъмпинг“, чрез който се подкопават техните вътрешни пазари на труд. Дори френският президент Еманюел Макрон направи тогава специална обиколка на Източна Европа, за да търси подкрепа за премахване на тези предимства, определени като „нелоялна конкуренция“ с промяна на правилата за командированите работници в други страни членки, без да отчита фундаменталното право на съюза, а именно свободното движение на работна сила.
5. Трансфер на парични средства от българите в чужбина – за 2017 г. се очаква да бъдат около 1,7 млрд. лв., но това са само регистрираните парични банкови преводи и такива от специализирани организации, а реално в страната влизат около 2,5 млрд. лв. ежегодно. По данни на БНБ, за последните десет години изпратените пари в страната от емигрантите възлизат на 16,7 млрд. лв. Трябва да се подчертае, че тези парични средства се използват главно за задоволяване на основни битови потребности, образователни и здравни нужди. Налице е слаба инвестиционна насоченост на трансферираните пари, като причините за това са задушаването на малкия и среден бизнес в България, което се дължи най-вече на политико-административна корупция и налаган монопол на вътрешния пазар от големи местни и чужди компании със съдействието на управляващите.
6. Евросредства
Тази уникална финансова инжекция в съвременната история на България, типично по нашенски бе опорочена, както всичко през последните няколко десетилетия. Най-лошото е, че в бъдеще тези пари ще излязат изключително „солено“ на българския народ и по-конкретно на онази част от него, която не се докосна до „усвояването“, а то направи доста хора милионери – комисионери, но не и градивни бизнесмени. По първия програмен период 2007-2013 г., България е внесла в бюджета на Общността 6,2 млрд. лв., а е получила 20,9 млрд. лв. по предприсъединителните инструменти, кохезионни и структурни фондове. Иначе казано страната ни е спечелила 14,7 млрд. лв. за седем години.
За втория програмен период 2014-2020 г., плащането на който ще продължи до 2022 г., общия бюджет на европейските фондове възлиза на 16,4 млрд. евро. От тях, 14 млрд. са европейско финансиране, а 2,4 млрд. евро от националния бюджет. Относно тяхната „ефикасност“ и „ефективност“, ще дам само няколко примера от отделните области, където е основното им приложение:
В инфраструктурата (транспорт, води, отпадъци и др.) до момента са инвестирани над 50 % от средствата по различните програми. Общоизвестно е, че средно 30 % от средствата по тези проекти се крадат посредством обществените поръчки, като 10 % от тях са за възложителя под формата на комисионна (министри, кметове, директори на различни държавни и общински учреждения и др.) и другите 20 % за изпълнителя, чрез надписване на цени и обеми извършена дейност, което води до некачествено изпълнение. Другата деформация е съсредоточаването на изпълнението на проектите в определен кръг от фирми, което е подробно разгледано по-надолу, при обществените поръчки, в частта сива икономика.
Тук трябва да добавим и напълно безсмислените и без никаква добавена стойност проекти, като стадиони на стойност от 5 млн. лв., в села с 200 жители на средна възраст 60-70 години, с цел купуване на провежданите там избори. Това е тотална разсипия! Благодарение на порочните практики, всички тези инфраструктурни съоръжения скоро ще започнат да се амортизират и то много преди изтичането на установения срок за експлоатация.
Затова управляващите бързат да въведат нови схеми за събиране на пари от данъкоплатеца, за да продължат да пълнят хазната след намаляването на евросредствата и съответно да я източват през обществените поръчки, както се прави в момента. Всичко това, разбира се, е замаскирано под добри намерения. Говори се за подобряване състоянието на пътната мрежа в страната с въвеждането на ТОЛ системата. Първоначално бе предвидено да обхващаха 16 хил. км. или 80 % от цялата пътна мрежа. Това го няма никъде в света – доста вулгарно, нали?!
Впоследствие обхватът бе свален на 11 хил. км. Тази система, съгласно проектната документация, се очаква да генерира приходи от над 1 млрд. лв. годишно, според премиера – дори 1,5 млрд., при сегашните 347 млн. лв. за 2017 г. Въпросните 600 млн. лв. отгоре реално няма да ги платят транспортните фирми, защото пътните такси ще бъдат калкулирани в цената на стоките за крайно потребление (храни, дрехи, лекарства, горива и т.н.). Де факто, отново данъкоплатецът ще поеме тежестта, но същият няма да бъде компенсиран за това с необходимото нарастване на доходите му или намаляване на някои данъчни тежести, защото, подчертавам отново, икономиката ни е вторична, неконкурентоспособна и феодализирана.
Друг пример за нецелесъобразно и неефективно разпределение на евросредствата е земеделието. В този сектор, след 2007 г., вследствие на прилаганото субсидиране, което започва още с предприсъединителните фондове (само по време на тях са усвоени 6 млрд. лв.), се наблюдават следните негативни тенденции, с произтичащите от това резултати:
1. Концентрация на земя и капитал. Днес 1,5 % от всички регистрирани стопанства у нас обработват 82 % от земеделската земя в страната. От 17 666 компании в сектора, 10 имат оборот от 2, 89 млрд. лв., при общ размер на отрасъла в БВП от 4 млрд. годишно. Това са т. нар. агроолигарси – зърнопроизводители. Същите, за периода 2007 – 2013 г., са усвоили по първи (директните плащания) и по втори стълб (развитие на селските райони) около 14 млрд. лв., разбира се, срещу съответната комисионна за политическите лица.
2. Монокултурно земеделие – отглеждане само на зърнени култури, които изнасяме като суровина с ниска добавена стойност. Същевременно имаме силно ограничено производство на традиционните за нашия географски район животни, зеленчуци и плодове. Вследствие на това, нуждите на местния пазар, както за пряка консумация, така и за преработващия сектор (консерви, млечни продукти и колбаси) се запълват с внос. За 2016 г. произведеното месо е било 150 хил. тона, а консумацията годишно в страната е 400 хил. тона, тоест днес 250 хил. са внос. В него не са включени мембрани, сланини и месни изрезки (в Западна Европа те не се влагат в колбасарството), които се внасят десетки години наред в страната и се влагат в колбасите, за да отговорят на ниската покупателна способност на населението. В това се корени и наболелият проблем, на който бе дадена гласност миналата година, а именно, че хранителните стоки, произвеждани за Източна Европа, са с по-ниско качество. За информация, през 1989 г. количеството произведено месо е било 1, 272 млн. тона и отглеждани 17 млн. чифтокопитни (свине, говеда и овце) срещу 2,4 млн. такива през 2016 г. Също така, 70-75 % от млякото, използвано като суровина в млечните продукти – сирена, масла и др., които се продават в търговската мрежа, също е внос – млечен микс от Полша и Германия, сухи млека и предпочитаното палмово масло, с влагането на което трябва да се отговори отново на ниската покупателна способност на населението.
При зеленчукопроизводството положението е същото – през 80-те години на миналия век сме произвеждали по 800 хил. тона домати годишно, а през 2016 г. – 141 хил. тона. Според анализ на предварителните данни на НСИ, за периода януари-ноември 2017 г. сме внесли 213 хил. тона зеленчуци, изнесли сме 34,1 хил. тона, внесли сме 262,6 хил. тона плодове, изнесли сме 36,1 хил. тона. Това е голям провал за една страна, притежаваща перфектни условия за развитие на зеленчукопроизводство. Е, имаме ръст при засадените площи с тикви, но това не заради търсенето на пазара, а заради факта, че с 50 хил. лв. разходи за обработка, се вземат 500 хил. лв. субсидии.
Същевременно е нарушена връзката между първичен сектор – селско стопанство и вторичен – преработка на земеделски суровини и производство, дистрибуция и търговия с готови за консумация продукти. Затова както на вътрешния, така и на външните пазари липсват автентични крайни български продукти от хранително – вкусовата промишленост. Доказателство за това е фактът, че въпреки преобладаващия дял на зърнопроизводството, България внася хлебопекарни смеси и хлебни полуфабрикати.
Според изследване, направено от доц. Огнян Боюклиев от Института за икономически изследвания на БАН, за периода, в който България е член на ЕС, теоретично с модела на прилаганото до момента свръхедро, монокултурно земеделие, в сравнение с модела на традиционното българско производство, страната е загубила около 10 млрд. лева добавена стойност и около 500 хил. работни места (условно целогодишно заети).
А най-страшната последица от случващото се в земеделието и свързаните с него вторични сектори е обезлюдяването на малките населени места, където основното препитание и съответно възможностите за икономическа дейност са били винаги налични основно в селското стопанство. България така и не успя да създаде традиционните за европейските страни семейни ферми и над тях да се надгради вторичния сектор, както и да го свърже с други сектори с потенциал в страната, какъвто е туризмът. За разлика – Гърция, където освен заради чистите морски води, се ходи и заради вкусната традиционна местна кухня, която се предлага на туристите.
В заключение може да се каже, че агросекторът целенасочено беше моделиран, основно чрез субсидирането, в посока да се генерират неестествени печалби за едно малцинство, а не да се задоволяват продоволствените нужди на държавата и да се развива социалната му роля за осигуряване на заетост и доходи.
Изводът от горното е, че над 50 % от евросредствата не са нищо друго освен „усвоени“ пари, целящи облагодетелстване на близки до властта лица (клиентелата) за купуване на власт и продължаване на грабежа.
Вътрешното потребление е втория по важност двигател за икономическия растеж на стараната, като през втората половина на миналата година дори изпревари износа. Основни фактори, които повлияха върху ръста на вътрешното потребление са:
1. Експортно – ориентираните отрасли като аутсорсинга, както и местни предприятия, работещи за чужбина, поради големия обем поръчки и липсата на кадри, вдигнаха нивата на заплащане на служителите. Това оказа натиск и върху останалите сектори в страната, като принуди местните работодателите да направят същото, притиснати от риска да изгубят кадрите си, въпреки явното нежелание на немалка част от тях, демонстрирано с оправданието, че ще изгубят конкурентоспособността си. Увеличените трудови възнаграждения с ръст от 10 % само за 2017 г. доведоха до по-голяма покупателна способност, за съжаление само за една част от населението.
2. Паричната политика на централните банки (в случая за България влиянието е на ЕЦБ) с поддържането на ниски лихви освободи по-голяма разполагаема сума от доходите на хората със заеми, особено на тези с жилищните такива, които са на голяма стойност. Лихвите по тях в следкризисните години достигаха 10-11 %, а днес са на нива от 3-4 %, тоест при заем от 80 хил. лв., реалното намаление на вноската е около 300 лв.
3. Туризмът в страната, за който бе посочено по – горе че „лети“, има пряко влияние върху търговията на дребно, особено в сферата на бързо разрастващия се в днешно време културен туризъм в градска среда.
4. Трансферът на пари от българите в чужбина продължава да заема съществен дял при потреблението, а в определени региони, където половината от активното население се труди навън и с това изхранва своите семейства, той е основен.
5. Пазарът на недвижими имоти – посочените по-горе обстоятелства – нарастването на заплатите, ниските лихви по кредитите, откритите нови работни места, основно в големите икономически центрове София и Пловдив, доведоха до бум на жилищното търсене там през 2017 г., съответно и нарастване на цените с 9 %. През миналата година покупките са били основно извършвани с кредит за лични нужди, за разлика от по-миналата година, когато се се правили с инвестиционна цел и са се заплащали в кеш от хората със спестени пари, пренасочващи ги от банките към недвижимите имоти заради по-голяма доходност от порядъка на 5-7 %, сравнена с нищожната 0,15 % при спестяванията, дължаща се на сегашните средни лихвени нива.
Трябва да се отбележи и силния пазар на офис имоти, при който над 80 % от площите са заети от аутсорсинга на услуги в страната. В момента набира скорост и търсенето на имоти с индустриални цели (производствени, логистични, складови и др.), което отново е свързано с аутсорсването на производствени дейност от чужбина, най-вече Западна Европа и то на големи компании, поради ниските оперативни разходи, както бе посочено по-горе. Интересът към логистичните имоти е подкрепен и от електронната търговия, като такава тенденция се наблюдава в цял свят. Индустриалният инвеститорски интерес до момента бе насочен основно към Пловдив, но изчерпването на подготвени кадри там измества търсенето към други локации в страната като Плевен и Русе. И въпреки това Северозападна България не успява да се класира на инвестиционната карта, защото общоизвестно на всички е, че там беше разгромена цялата икономическа инфраструктура, а с това и се обезлюди този регион откъм хора в активна трудова възраст.
Пазарът на труда
Вследствие на благоприятната международна пазарна конюнктура, описана по-горе, се увеличава броя на заетите в страната и достига предкризисните нива. Същевременно са налице много смущаващи тенденции, които влияят негативно както върху икономическото, така и върху общото състояние на страната, а именно:
– намалява броя на населението в трудоспособна възраст, което е предопределящ фактор за потенциала на икономиката в бъдеще. През 2016 г. трудоспособното население е било 4,3 млн. души, а през 2009 г. – 4,8 млн., тоест за 7 години е намаляло с близо 500 хил. Още по-притеснително е, че то преобладаващо намалява във възрастовата група 15-25 години. Тази тенденция се потвърждава и от данните на НОИ, според които през 2016 г. в пенсия са излезли 107 хил. души, а през 2017 г. 54 хил. са завършили средно образование, тоест двама напускат пазара на труда, а един ще влезе.
– заетите във високите възрастови групи увеличават броя и дела си. През 2016 г. броят на икономически активните в групата 55-64 г. е 3,6 пъти повече от тези между 15 и 24 г., което е очаквано в условията на застаряващо население и емиграция на младите поради нежеланието им да работят на нископлатени и безперспективни работни места при тежки социални условия. Заетостта във възрастовата група 15 и 24 г. спада до 19,8%, което е най-ниското ниво през последните 14 години.
По отношение на подмятаната до оглушаване констатация за дефицит на квалифицирана работна ръка, особено от страна на „големите“ работодателски организации, може да се каже, че такова нещо като „дефицит“ в една пазарна среда не може да съществува. Просто качествената работна ръка не желае да заема съответните позиции срещу предлаганите работни заплати.
Разбира се има сектори, като ИТ, където въпреки високото заплащане, не може да се намерят кадри, но това е проблем за целия свят заради скорострелното навлизане на технологиите във всички икономически и социални сфери. Другата причина за недостига на квалифицирани кадри се крие в действията на политическия и икономически „елит“ на страната през последните 30 години.
Много добре всички помним времената, в които десетки хиляди инженери със знания и натрупан опит бяха изхвърлени на улицата. Едни заминаха за чужбина, други се преквалифицираха, а имаше и немалко случаи, в които ставаха таксиметрови шофьори. Е, тези същите политици и работодатели, които днес плачат за кадри, взимаха заводите за левче, после ги нарязваха за скрап и прибираха по няколко милиона. През прехода те присвоиха всички публични средства в тях, които са основния капитал за инвестиране в производствени мощности и продължават да го правят.
Скъпи „назначени“ работодатели, добре е да знаете, че квалифицирана работна ръка се създава във времето, при наличието на устойчива икономика, с инвестиции в производствени мощности на добро технологично ниво! Трябва постоянна връзка с образованието, защото държавните предприятия, които осигуряваха стажове вече ги няма! Необходимо е и адекватно отношение към служителя, а не както през последните 30 години – мачкане и ощетяване, за сметка на фаворизирането на политиците, които осигуряват субсидии, далавери и чадъри!
По отношение на резервите на пазара на труда, за което различни експерти се надпреварват да говорят, в действителност такива има, но те са с изключително малък потенциал. Групата от близо 250 хил. души според едни, според други – 200 хил., а според НСИ за 2016 г. – 165 хил., обозначавана в публично пространство като обезкуражена, немотивирана и нетърсеща работа, реално наброява около 30-40 хил. души (трайно безработни, преживяващи с алтернативни доходи от близки роднини или асоциални личности).
Всички останали, които статистиката и социологическите проучвания засичат, са хора, за които може да се каже, че полагат повече труд и от регистрираните работещи. Това са майсторите, който извършват специфичните ремонти за поправка на покривите на сгради, участващите в сезонните дейности по събиране на билки и плодове, млади хора, които работят по няколко месеца в чужбина и после се прибират в страната, за да харчат заработеното тук и т.н. Всички те са в сивата икономика по ред причини.
Разбира се, тук попадат и лица, работещи над закона, но те са кокошкари и са рожба на престъпната среда формирана от големите политически и икономически престъпници. И накрая групата на т. нар. „обезкуражени“ трябва да се разграничи от онези лица (основно представителите на ромската общност,) които не са особено трудово активни, но получават различни социални помощи, за да бъдат стимулирани да участват в схемите за контролиран вот, прилаган от нашите политици.
По отношение на вноса на работна ръка, някои работодатели, изявяващи се като експерти жестоко се лъжат, че това може да реши проблема. Да, може да дойдат 3 хил. младежи, предимно от Молдова и Украйна, както стана през лятото на 2017 г. по черноморските курорти, но те са гастрольори, дошли основно да изкарат почивката, отколкото за самата работа. А нашата младеж, образована и владееща езици, от няколко години вече е в сферата на аутсорсинга, със заплата от 1,5 хил. лв., а не да се моли за 500-600 лв. в туризма и то сезонно.
При сегашните възнаграждения на труда и наличните социални условия, няма как в България да привлечем някого за постоянна работа с перспектива за кариера и т.н. Да, в Полша има привлечени украински работници (само тези без разрешително са над 1,5 млн.), но там минималната работна заплата е 1 000 лева, а средната е близо 2 хил. и те са на една крачка както от родината си, така и от Западна Европа.
С виетнамски работници, които работодателските организации предлагат в своите становища до правителството, също няма да стане, защото в родината им се отварят над милион нови работни места годишно и се разширява производството във всички сектори. А те дори миналия месец представиха дизайни на собствени марки автомобили, които започват да произвеждат. Много интересен е и въпросът на каква цена ще им излизат тези работници от чужбина на нашите работодатели. Да приемем, че им се дава работна заплата от 800 лв., подсигурят им се още 400 лв. за телефон и квартира и самолетни билети за прибиране един път годишно по родните места, то сумата набъбва до 1500 лв. Не виждам логиката защо не ги дадем на нашите работници, а не да ги мъчим за по 600-700 лв. на месец и те да ходят да работят в туризма в Малта на 1000 евро или в земеделието на Запад с възнаграждения 1,5-2 хил. евро!
Доходите от труд растат, основно заради натиска на пазара, но въпреки това остават на най-ниските нива в ЕС, което прави покупателната способност на по-голяма част от българското население незадоволителна за водене на един сносен начин на живот. Малко статистика: по прогнози на Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за тази година се предвижда увеличение на заплатите в различните държави от Централна Европа от 4 до 5 %.
По-конкретно за Унгария то е 4,9 % и при средна работна заплата там над 2 хил. лв., това прави увеличение от 100 лв. В България, при средна брутна месечна заплата (това е усреднена статистическа стойност, ползвана от НСИ) около 1100 лв. за миналата година, широко тръбеното от всички 10 % увеличение излиза пак толкова (100 лв.). Но ако трябва да разгледаме нещата диференцирано с оглед регионалната пропаст в доходите между петте икономически центъра и останалите населени места, се вижда, че в по-голяма част от страната средния доход от труд е около 600-700 лв., тоест имаме увеличение с 60-70 лв.
Синдикатите от индустриалния сектор в Германия миналия месец извоюваха 3,5 % увеличение на заплатите и възможност за 28 часова работна седмица, а средната работна заплата там е от 2 до 4 хил. евро в зависимост от отрасъла. При това положение догонването на развитите държави по доходи може да има само в сънищата ни!
Същевременно, в изследването на Института за социални и синдикални изследвания към КНСБ, представено в края на миналия месец се вижда, че цените в страната се доближават до средните ценови равнища на ЕС-28 – до 71 % за храни и безалкохолни напитки, до 53 % за електроенергия, газ и други горива, до 65 % за транспорт, а това са най-големите пера в разходите на домакинствата с ниски доходи, които са преобладаващата част в страната, видно от данните, изложени по-долу.
Само за сведение, ето цените на някой продукти в търговската верига „Кауфланд“ в Германия, посочени в брошурата им за периода 22 – 28.02.2018 г. – банани 3,60 лв., чери домати – 2,60 лв., охладена пъстърва – 18 лв., телешка кайма – 11 лв., охладено пиле – 8 лв., сирене „Ементал“ – 20 лв., като цените са за килограм и без промоционалната отстъпка, която варираше от 15 до 30 % за всички посочени стоки. Същевременно заплатите там са седем пъти по-високи от българските, разбира се, цената на жилищата, наемите им, посещението на ресторанти са по-скъпи и това е логично, като се има предвид, че цяла Европа, а от няколко години и целият арабски свят иска да живее там.
Друга негативна тенденция при доходите в страната е неравномерното им разпределение. В тази връзка, хората не вярват изобщо на политици и експерти, когато им говорят за икономически растеж, защото голяма част от последния се разпределя между една малка част от населението (най-високите подоходни групи), при други е минимално, а при трети, основно в селските региони – никакво. Подоходното неравенство в България расте постоянно от 2012 г. насам, като през 2016 г. става най-голямото в ЕС.
Според цитираното по-горе изследване на КНСБ, под прага на бедност (официалната линия на бедност приета от НСИ) от 314 лв. доход на едно лице са 27 % от домакинствата или 1, 9 млн. души. (1,2 млн. от пенсиите са под този праг), а с доход от 314 до 581 лв. са 45,1 % или около 3,2 млн. Във въпросното изследване КНСБ е установила, че за издръжка на един член от домакинството (покриване на разходите за храна, поддръжка на жилището, здравеопазване, образование, транспорт, почивка спрямо средните български стандарти) са необходими 581 лв. От цитираните статистически данни се вижда, че 72 % от населението или 5,1 млн. души живее с общ доход на едно лице под необходимите средства за издръжка на живота. Пропастта при доходите спрямо отделните региони в страната също е изключително голяма. През третото тримесечие на 2017 г. средномесечната заплата за във Видин е 648 лв, а в София – 1261 лв.
Преразпределението през данъците отново допринася за това неравенство. България е на първо място в ЕС по дял на косвените данъци (ДДС, акциз) от общата данъчна тежест. За 2016 г. те са 52,5 % или 13, 261 млрд. лв., спрямо 19,6 % или 5 037 млрд. постъпления от преки данъци, което ни нарежда на предпоследно място на опашката. Известно на всеки е, че косвените данъци се плащат от крайните потребители и имайки предвид доходите на по – голяма част от населението, изложени по-горе, означава, че ние прекалено много товарим бедните за сметка на богатите.
Като включим социалното и здравно осигуряване – 7 134 млрд. лв., което също отнема от заплатата, то нещата стават трагични за хората с ниски доходи. От друга страна, от едрия и определена част от средния бизнес – т. нар. клиентела на властта – в хазната влизат незначителни постъпления от корпоративен данък, а същите са най-големите бенефициенти по обществените поръчки, концесии и са „абонирани“ за различни европроекти, от които крадат милиарди ежегодно, наред с политиците, а това са пари, платени през данъците от всички нас.
Социалното неравенство ясно се вижда и в структурата на депозитите и кредитите на населението. Според социологическо изследване на агенция „Тренд“, проведено през 2017 г. се установява, че около 70 % от българските домакинства нямат депозити. По данни на БНБ към края на 2017 г. се вижда, че 64 % от всички депозитите са до 1 000 лв. с обща сума по тях 1 млрд. лв., а депозитите с над 1 млн. лв. са 762 бр. с обща сума по тях 1,86 млрд. лв., като тук не са включени тези с над 10 млн. и с над 100 млн. в банкови сметки и активи в чужбина на „бизнесмените“ и „политиците“ от прехода. Макар спестяванията като цяло да растат през 2017 г., тенденцията е малките депозити да намаляват (това показва, че хората ги теглят, за да покриват текущи нужди, защото сума от 1-2 хил. лв. е крайно недостатъчна за каквато и да е инвестиция), а най-голям ръст от близо 17% бележат тези между 200 и 500 хил. лв.
Същевременно при кредитите на гражданите, при анализ на данните на БНБ, отчетени към края на юни 2017 г., се установява, че всеки трети има заем. Най-голям е делът – 63,7 % на тези с остатъчен дълг до 5 хил. лв. Това са заеми за покриване на неотложни нужди в семейството или евентуално за покупка на кола на старо. Тази задлъжнялост кореспондира с цитираното по-горе изследване на КНСБ, че 72 % от населението живее с общ доход на едно лице под необходимите средства за издръжка на живота.
При покупките на една от най-масовите стоки – автомобилите се вижда отново колко са бедните и колко са богатите. За 2017 г., въпреки отчетения голям ръст при продажбите на нови коли, те са само 39 хил. спрямо близо 340 хил. закупени автомобила втора употреба. Над 85 % от автомобилите в страната са над 10 год., а близо 50 % – над 20 год., което е една от причините за мръсния въздух в големите градове, особено София. „Титанът“ на финансовата мисъл Владислав Горанов даде предложение миналия месец да се обложат старите коли с по-високи данъци, за да не се замърсява въздуха, но забрави да обясни как българите ще може да си купят нови при сегашните нива на доходите.
Също така социалното неравенство е силно изразено и при образованието на подрастващите. Според изследване на PISA от 2015 г. в България е най-драстична зависимостта между успеха на ученика и социалния му произход от всички държави от ОИСР. И това е следствие от факта, че в страната огромна част от населението живеe в материални ограничения и всеки ден се бори за оцеляване, а при това положение трудно можеш да управляваш личностното и професионално развитие на детето си. Същевременно образователната ни система не може да осигури достатъчно високо средно ниво на всички ученици, за да имат същите равен старт по-нататък.
Сивата икономика като част от „икономика, ощетяваща бюджета“
За последните 10 години сивият дял в икономиката на страната е в рамките на 30-35 %, според изследвания на авторитетни международни организации – Европейската комисия, Международния валутен фонд, Световната банка, VISA EUROPE и др. При провежданите от мен изследвания, които започнах да правя през 2003 г. като служител на службите за сигурност във връзка с установяването на лица и групи, осъществяващи деструктивно въздействие върху икономическия и политически живот на страната и продължих след напускането ми през 2010 г., се фокусирах върху явлението „икономика, ощетяваща бюджета“. То включва преките финансови щети за държавата от незаконните схеми, осъществявани както през приходната, така и през разходната част на бюджета.
Изследванията се осъществяват по създадената от мен методика „последен обложен в приходната и последен разпоредител в разходната част на държавния бюджет“, чрез системата за мониторинг „Вълна“. Разликата между моите изследвания и другите в тази област на горепосочените организации е видна от обхвата на метода, по който работя, а именно – аз включвам и кражбите през разходната част на бюджета, които се осъществяват по легален начин, облечени в процедури, разписани на по 300-400 страници, какъвто е Закона за обществените поръчки, а всъщност те са напълно манипулирани и предрешени в полза на лицата, платили комисионна.
В тази връзка, в изследването „Динамика на сивата икономика 2007-2016“ на Българската стопанска камара от септември 2017 г. се посочва, че за периода 2007-2016 г. несъбраните данъци са над 22,6 млрд. лв., като изрично е посочено, че това е при занижена оценка, защото са работили само по статистически данни.
Но още по-същественото за ниската стойност на щетите за бюджета, посочена от тях е, че те обхващат само незаконните схеми в приходната част, а именно неплащането на данъци, акциз и мита, без да отчитат злоупотребите за милиарди в разходната част, извършвани при разпределението на публични средства чрез обществени поръчки, концесии, финансиране на проекти с евросредства и различни неоснователни данъчни облекчения, което е включено в моите проучвания.
Тук е мястото да посоча, че най-ясно очертаващата се тенденция през последните десет години в ощетяването на бюджета са приоритетните кражби откъм разходната му част, което се дължи на следните обстоятелства – сумите са големи, съответно големи са и комисионните, дели се между двама и не бие на очи, защото е замаскирано под слогана „Видими резултати“, ползван често от една партия.
Корените на въпросната тенденция са от 2000 г., като това е тясно свързано с генезиса на българската икономика в годините на прехода – овладяването на пазарните ниши и концентрацията на капитал. Въпросната тенденция се засили особено след влизането ни в ЕС поради „усвояването“ на евросредства във всички области.
Илюстрирано с пример: при контрабандата на цигари печелят, съответно ощетяват хазната с неплатен акциз и ДДС, около 250 хил. души, като босът на контрабандния канал и политикът прибират по няколко милиона, а потребителят (основно от бедните социално-икономически слоеве) – по 1 лв. на кутия.
Според доклада „Тенденции и рискове пред пазара на тютюневи изделия в България“ на Центъра за изследване на демокрацията, представен миналата седмица финансовите средства, които се акумулират от продажбата на контрабандни цигари в страната за 2017 г. са 198 млн. лв. Но тук всичко се вижда и носи негативи на правителството, докато при обществената поръчка се дели между премиера, съответния министър и олигарха или кмета и местния феодал и откраднатото само при една поръчка е 30-50 млн., а пък и хората се радват, защото има градинка, стадион, асфалтирани пътища и т.н. Колко са качествени и колко е откраднато при построяването им, обаче, не е ясно, защото е замаскирано от фанфарите по рязане на лентички.
В тази насока е показателен случаят на започнатото наказателно преследване през миналия месец срещу кмета на община Септември за злоупотреби при разходването на 13 млн. лв. публични средства чрез обществени поръчки, а сумите при големите общини, министрите и премиера се равняват на стотици милиони. В България, при обществените поръчки, както и във всяка област, където има разходване на публични средства е налична йерархична престъпна структура (фирми, политици и ръководители на държавни институции) за печеленето им с порочни практики и последващи кражби на близо 20-30 % от сумите по тях. Годишно през обществени поръчки се разпределят около 5-7 млрд. лв., което е около 20 % от общите държавни разходи.
В периода 2007-2015 г. държавните структури са похарчили близо 70 млрд. лева.
Имайки предвид, че 10 % от стойността на поръчката получават възложителите под формата на комисионна и още 10-20 % прибират изпълнителите чрез надписване на обеми и влагане на евтини, съответно некачествени материали, налице е ощетяване на хазната с над 14 млрд. лв. за разглеждания период. Голяма част от договорите отиват в ръцете на малко на брой фирми – 10% от изпълнителите печелят 71% от поръчките, чиято стойност е 85% от сумата на всички подписани договори за периода.
А днес вече сме свидетели на „най-бутиковата“ криминална схема, а именно овладяването на критичната държавна инфраструктура – транспортна, ВиК, енергийна и т. н. Криминална е, защото финансовите средства, с които се придобива собствеността върху тези обекти са откраднатите пари от народа. Нагледен пример е покупката от миналия месец на енергоразпределителното дружество „ЧЕЗ“ чрез подставено лице, зад което стоят крадците на прехода (политическия и икономически „елит“), които си правят сметката, че по този начин ще бетонират феодализма в България за дълъг период от време.
Моите проучвания показват, че годишното ощетяване на държавния бюджет през последните години се движи от 5 до 8 млрд. лв. в съответствие с растежа на БВП, тоест е около 7-8 % от него. В тази престъпна дейност участват около 3 хил. стопански субекта, които формират основната структура, която има пирамидален характер и кореспондира с йерархическата структура на държавната власт. Установените тесни двупосочни връзки между двете структури осигуряват трайно срастване от мафиотски тип.
Дотук говорихме само за преките щети от вихрещата се икономическа престъпна дейност в страната – ощетяването на бюджета, а косвените са с още по-голяма тежест, защото нанасят погром за десетилетия напред в икономическо, социално и политическо отношение – нелоялна конкуренция, лица над закона, липса на всякаква възможност за предприемачество за останалите членове на обществото, защото някой е прибрал целия капитал, недофинансирани социални системи, даващи некачествени услуги, които са пред колапс, огромно социално неравенство по отношение на лица и региони и разбира се, контролиран вот, гарниран със силно задушена медийна среда, чрез която се манипулира в полза на силните на деня. Затова в България има действащи политици, които на минута крадат по 1 млн. лв. и други, при които се засичат около 2 хил. контакта с различни хора от страната за криминално разпределение на обществен ресурс, кадруване и т.н., но именно тях ги отразяват всеки ден по медиите с техните „постижения“. Това вече е културно и нравствено извращение на „ментално изкривени социални индивиди“, участващи в това! И ще продължи да е така, докато останалите членове на обществото стоят в ролята на статисти!
Криминалното разпределение на Капиталът е основния проблем на българската икономика. Различните генерации в политиката прилагаха различните престъпни схеми според икономическите процеси, течащи в страната през годините назад, като всички откраднаха задоволително – едните 20 млрд. от приватизацията, заменки и контрабанда, а последните – 20 млрд. от обществените поръчки и проектите, финансирани с евросредства. След близо 30 години преход от една политическа и икономическа система в друга, резултатът днес е: няколкостотин човека и 15 хил. доверени около тях държат целия капитал, придобит по криминален път.
В момента същите са блокирали около 30 млрд. лв., тоест те не влизат в реалната икономика, необходими най-вече за развиване на производство на автентични крайни продукти с висока добавена стойност, съпроводени от научноизследователска и развойна дейност, които да са конкурентоспособни на международните пазари и да носят свежи пари. Същите, с поддържаната от тях група от около 500 хил. души, налагат неписаните правила на корупция, зависимости и шуробаджанащина. А най-страшното е, че днес, в ерата на консуматорското поведение, всеки е готов да спазва тези неписани правила, за да може да участва и той със своята малка далавера. И винаги оправданието е едно – „такава е системата“.
Инвестиции
В последните години преките чужди инвестиции (ПЧИ) стремглаво намаляват – през 2008 г. са били 6,2 млрд. лв., а за 2017 г. са 1,8 млрд. лв., без да отчитаме периода 2006-2007 г., когато достигнаха до 9 млрд. долара. Тогава структурата (недвижими имоти и финансов сектор) и философията им (позитивизма от влизането на България в ЕС) бяха съвсем други, но отново бяха продукт на глобалните пазарни тенденции. И въпреки, че през 2017 г. имаме увеличение с около 36% спрямо 2016 г., притеснителното е, че ръстът идва единствено от инвестициите в дългови инструменти, които имат и най-голям дял.
Това са предимно заеми от чуждите компании майки към техни представителства в страната, които са свързани с все още ниските лихви и в повечето случай представляват счетоводни трикове с данъчна цел. Същевременно намаляват инвестициите в дялов капитал и реинвестирана печалба. Това показва, че интересите на инвеститорите са предимно краткосрочни и в преобладаващия случаи става въпрос за вече стъпили в страната предприятия, разширяващи и обновяващи дейността си, а не нови чужди инвеститори.
Haй-гoлeмият нeтeн инвecтитop y нac отново ocтaвa Xoлaндия c 875.7 млн. eвpo, но това в действителност не са ПЧИ по същността си, защото на практика, в преобладаващата си част това са пари на български лица, „прекарани“ през либералния данъчен режим там с цел избягване на облагане, а преди това и през други офшорни зони за скриване на истинския собственик.
Тази година Холандия бе обявена от международната организация за проучвания “Оксфам”, базирана в Оксфорд за страна, която отговаря на критериите за офшорна зона, но тъй като е член на ЕС, не попада в черния списък. Трябва да се има в предвид, че през последното десетилетие една пета от ПЧИ са от офшорни зони. Според статистиката, която води БНБ, само до 2011 г. те са 4,65 млрд. евро. Това са парите на нашия политически и икономически „елит“, генерирани от незаконните схеми в страната през последните 30 години, прикривайки собствеността си чрез офшорни компании.
Другото, което прави впечатление е, че инвестициите са насочени към експортно – ориентирани производства, привлечени в страната поради много по-ниските разходи тук в сравнение с други страни от ЕС, а не към такива за вътрешния пазар. Това се дължи на факта, че в страната всичко е „парцелирано“, отделно пазарът е малък и с ниска покупателна способност.
Именно затова неспирното говорене от страна на политици и експерти как в България се привличат инвестиции е глупаво и манипулативно! Реално инвестициите за цялата 2017 г. са около 700 млн. лв., а същевременно за същия период бюджетът е ощетен със 8 млрд. лв. от политическия и икономически „елит“, който преобладаващо ги изнася в банкови сметки в чужбина или в други активи (къщи на екзотични места, яхти и т. н.), а не ги влага в България за развиване на икономиката.
А тези, които се връщат през офшорки по описаната по-горе схема отиват за купуване „на килограм“ на цели отрасли, с една единствената цел – да подхранят и заситят алчността на същия този „елит“, без да ги управляват и развиват правилно, което ще е не само в техен интерес, а и на цялото общество. Днес Гинка от Пазарджик купи ЧЕЗ, утре Петкан от Горно Кобиле ще купи АЕЦ „Белене“. Истината е проста, но грозна и трагична – в последните 30 години почти цялата добавена стойност, изработена с усилията и труда на цялото обществото, ежегодно „потъва“ в нечии джобове чрез кражби. При това положение няма как да имаме конкурентоспособна икономика и прилични доходи.
Иновации
Високотехнологичният износ на България е 4 %, а в Европа – средно 20 %. Днес само 2-3 % от компаниите в България ползват научните организации, които са публично финансирани – БАН, Селскостопанската академия, университетите и т.н. за прилагане на научноизследователска и развойна дейност в бизнеса им. И въпреки малкото пари, които отделя държавата за научноизследователска и развойна дейност, същите поради корупция се раздават неясно и не отиват там, където е необходимо.
Да, строи се инфраструктура, какъвто е примерът със „София тех парк“ – красива, но празна сграда, пълна с апаратура, която трупа прах и остарява морално, изградена само заради „усвояването“ на пари от надписването на цени на строително-монтажни дейности и покупка на апарати. И никой от нашия „елит“ няма визия кой ще работи в тези центрове, кой ще плаща заплати, кой ще финансира проучванията и най-вече на коя икономика ще послужат те. На нашата ишлемарска ли? Най-трагичното е, че тук никой не инвестира и в човешкия капитал – учените, особено при фундаменталната наука, която е майка на човешкото развитие. А който не инвестира в наука и иновации, не може да очаква сериозен икономически растеж. Този проблем отново е свързан със структурата на икономиката ни.
От едната страна стои държавно субсидирания бизнес, който има финансов ресурс и бизнес инфраструктура, но от „правене на схеми“ няма време за иновации, производство и участие в глобалните вериги на доставките, а от другата страна са мимикриращите малки предприятия. По статистически данни 93 % или около 280 хил. фирми от общо около 340 хил. активни в страната са микропредприятия (до 9 наети лица), а 50 % или 144 хил. от тях са без наети лица. Това са основно предлагащи услуги на вътрешния пазар – фризьорски салони, автосервизи, счетоводни къщи, баничарници и т.н. Е, какви иновации да прилагат те, а пък дори и да искат, нямат финансовия ресурс, защото може в месеца да не са „чукнали“ 20-50 касови бележки, за да имат възможност да си платят осигуровките, но не са откраднали месечните 20-50 млн. лв. като „елита“, които да инвестират в иновации и индустриално производство.
За българската икономика може да се направят следните изводи, които са и факти:
Износът на страната в преобладаващата си част е суровини и аутсорсвани стоки и услуги, като само около 7 % е делът на автентичните български крайни продукти, които се реализират на международните пазари, а именно те са с висока добавена стойност. Наблягам на износа, защото само той може да бъде в основата на устойчивото икономическо развитие на България.
За 2016 г. (за 2017 г. все още няма обобщени данни) суровините и материалите имат дял от 39 % от целия стоков износ на страната. България е четвърти по ред износител на глава от населението на зърно в света. Нарежда се и в челната петица по добив и износ на билки (близо 65 % отиват за Германия), защото само 5 % се преработват в страната от 15 хил. тона, добивани годишно. Като включим и енергийните ресурси с дял от 10 % се очертава, че близо 50 % от експортната ни листа са стоки с ниска добавена стойност, които не влизат във вторичния сектор – преработващата индустрия, където им се добавя стойност, създава се заетост, прилага се по-висока технологична обезпеченост и се отваря необходимост от научноизследователска и развойна дейност.
Ето един елементарен пример в тази насока – ако днес един тон изнесено от страната жито по борсови цени е около 280 лв., то преработено в брашно и вложено после в хранително-вкусовата промишленост, примерно произведени кексчета с горски плодове – боровинки и малини, същото става екологично чист продукт, който може да се продава на европейския пазар като краен продукт, но вече стойността му ще бъде няколко хиляди евро. Успоредно с това ще има заети високоспециализирани служители – технолози, инженери за поддръжка на производствените мощности, специалисти по маркетинг и логистика. По този начин ще се отвори и нужда от научно – приложни дейности, както по усъвършенстване на технологичното производство, така и на вкусовите качества на продукта. Ако тези процеси са налице, може да имаме продукти с висока добавена стойност, които от своя страна да водят до високи трудови възнаграждения.
Другата негативна черта на тези суровинни отрасли е съсредоточаването им в ръцете на ограничен брой лица, т. нар. олигарси. Последните са овладели всички сектори, където държавата плаща или дава нещо за ползване т.е. благата на народа. Те държат най-апетитните концесии в миннодобивната промишленост, почистването на общините и извозването на отпадъци, абонирани са за най-големите обществени поръчки в строителството, прибират над половината от евросредствата по различните програми на ЕС, ползват контрабандни горива и избягват плащането на данъчните задължения и това са все едни и същи лица във всички икономически сфери.
Това са същите хора, на които в началото на прехода им бяха подарени заводите и парите, които бяха на скрит отчет. Ето така се получава концентрация на капитала, естествено не по пазарните правила. Лицата, притежаващи тези огромни капитали имат несравними предимства пред останалите членове на обществото за влияние върху икономическия и политически живот в страната. Това значи, че те имат възможността да пишат в свой интерес нормативните правила (законите и тяхното прилагане от оторизираните институции), както и неписаните правила – корупция, назначения в държавните органи на принципа „свой човек, който служи на схемата“ и т.н. Останалите членове на обществото са излишни на държавната трапеза, затова те трябва да търсят или препитание в чужбина, както се случва вече близо 30 години, вследствие на което населението на страната е намаляло с близо 2 млн. души, или да работят за най-ниските трудови възнаграждения в ЕС и да живеят в оскъдност, заради алчността на едно малцинство от „големи ганьовци“.
При другото голямо перо в износа – аутсорсинга – от една страна положителното е, че се осигурява заетост, но от друга негативният резултат от него е, че нашата държава продава физически труд и интелектуални умения, а не продукти. Затова този тип индустрия не задвижва пълния икономически цикъл от суровината до изкарването на краен продукт на пазара, което да даде висока добавена стойност, широка диференцирана трудова заетост от нискоквалифицирани до високоспециализирани служители и най-важното – такъв затворен цикъл задължително трябва да е придружен от научноизследователска и развойна дейност, която да генерира иновации. А днес те са най – важния фактор за конкурентоспособността на всеки продукт, независимо на кой пазар в света се реализира.
Основната причина за така очертаната структура на експортната листа на страната е концентрацията на капитала вследствие на криминалното разпределение на публичния ресурс през последните 30 години. Лицата, които държат финансовия ресурс в страната нямат желание и интерес да го влагат в изграждане на производствени мощности, с които да се излезе с крайни продукти с висока добавена стойност на международните пазари, защото са заети с държавно – субсидирани бизнеси и незаконни схеми, които са овладели посредством политическото управление на страната, работещо единствено в техен интерес.
При тези бизнеси, гарнирани с монополни положения на пазара печалбата е двойна, бърза и сигурна заради неконкурентната среда, в която се развиват. Докато при легалния бизнес, почиващ на пазарните правила, е нужно „блокиране“ на първоначален голям капитал за финансовото обезпечаване на пазарни проучвания, проектантски услуги и лаборатории, които да дадат добрите характеристики на продукта, за да бъде той конкурентоспособен, а възвращаемостта идва най-малко на 3-тата година и то при условие, че продуктът успее да пробие на пазара в конкурентна среда. Едва тогава можем да говорим за икономика с потенциал. В тази връзка устойчиво икономическо развитие се наблюдава в държави – както развити, така и развиващи се, които са се специализирали в производството на определени стоки и експортно – ориентираните отрасли, които ги създават се явяват мотори на икономиките им, като създават широка икономическа инфраструктура около себе си от доставчици, подизпълнители, дистрибутори и т. н. За огромно съжаление в България такива не са налични, защото „елитът“ няма време от незаконни схеми и политически манипулации да развива производства.
Други причини за „яловия“ ни експорт са липсата на стратегическо планиране, зависимостта на управляващите от чужди държави и организации, неспособността да формираме стопански сдружения с участието на държавата и бизнеса, които да имат потенциал и възможности да се съревновават на международната икономическа сцена с традиционно установилите се там играчи – корпорациите – мега големи, с дългогодишни традиции и търговски контакти.
На България е необходимо стратегическо планиране – не такова като при плановата икономика с бройки и норми на изпълнение, но не и като сегашното, включващо десетки стратегии, 70 % от съдържанието на които са стакмистика, другото – оптимистични пожелания. Пресен пример в тази насока от последните седмици е готвеното ново райониране на страната, което се прави с една единствена цел – да се спази критерия на Евростат, а именно наличие на над 800 хил. души в район, за да има достъп до фондовете на ЕС. Но никъде не се говори какви мерки, пари и срокове са необходими примерно на Северозападния район да излезе от икономическата и социална „дупка“. Как да очакваме реални действия по отношение на икономиката и социалните сфери, като за всичко това трябват пари, а те, както всички знаем, се крадат от нашият политически „елит“?
Вече десетилетия наред трайно установена тенденция за страната е наличието на зависимост на политическите ни лидери от чужди държави и организации, което не им позволява да отстояват националните политически и икономически интереси на международната сцена. Затова и ролята ни е на „икономически слуги“. Нашата външна политика винаги е била т. нар. „политика на снишаване“, която продължава да се практикува и днес. Естествено, нашите управляващи и затова имат оправдание – че трябва да се прави каквото „големите началници“ наредят, а истината е, че тези „големи“ са добре информирани и притежават доказателства за финансовия ресурс, натрупан с престъпления от управляващите, като същевременно имат възможност, чрез своето международно влияние, да блокират тези активи почти във всяка точка на света, където те се държат. Затова няма „големи началници“ – има честни и свободни хора от една страна, а от друга – крадливи и зависими политици.
Вследствие на посочените обстоятелства, българският износ не е в състояние да носи в страната „свежи“ пари, които да покачат доходите на средноевропейско равнище, а оттам да се задвижи вътрешното потребление, съответно да се вдигне стандартът на живот.
Трябва да се има в предвид и обстоятелството, че в България близо 80 % от суровините, материалите, инвестиционните стоки и енергоносителите, влагани в производството са внос. Също така следва да се отчете и големия дял на потребителски стоки, което говори, че нашата икономика е високо импортоемка. Затова при всяко покачване на потреблението търговският баланс (разликата между стойността на износа и на вноса) отива яко „в червено“, за което говорят и данните от 2017 г. – търговският дефицит е от 2 млрд. лв.
Наред с всичко това, в страната ни е задушена предприемаческата активност на по-голямата част от членовете на обществото. Те нямат достъп до финансиране, до логистична подкрепа от институциите, до съдебна защита и т.н., защото ограничен кръг лица с помощта на управляващите са превзели всички отрасли, същите не развиват конкурентни производства, ориентирани навън, а само ползват субсидии, не плащат данъци, източват различни фондове и налагат монополни положения на вътрешния пазар.
Вследствие на гореизброените обстоятелства, е налице неконкурентна икономика, която предопределя ниската икономическа основа в страната – ниска цена на труд, земя, строителство, енергийни ресурси, което привлича „ишлемарите“ и те източват националния капитал, като отнемат нашите конкурентни предимства. Наличието на „плитък“ капиталов пазар, влагането спестяванията на гражданите само в недвижими имоти, ориентирането на портфейлите на различните фондове с големи активи, като пенсионните, към чужди активи или фирми, свързани със собствениците им са все признаци за липса на рентабилна икономика.
Българската икономика в този си вид, а именно работеща на външния пазар единствено на разходен принцип (ниска цена на труд) води до ниски нива на доходите, върху които се осигуряват работещите, затова и постъпленията в НОИ са недостатъчни, като за миналата година имаме близо 60 % пренасочени средства от други данъци за запълване на дефицита. Друг негативен факт е, че скоростно намалява работната ръка – днес четирима работещи осигуряват един пенсионер, а по прогноза на Евростат през 2060 г. съотношението ще е 2 към 1 – става въпрос за критично състояние. Съществено значение има и фактът, че близо 470 хил. души в България се осигуряват на минимална работна заплата по ред причини – основно за да остане по-голям разполагаем доход поради ниските заплати, в други случаи, за да могат да се класират за различни социални помощи отпускани от държавата и т. н., като това са все проблеми, продукт на днешната икономика. Затова и пенсиите са ниски и в бъдеще ще останат такива, ако не се предприемат спешно радикални мерки.
В гореизложените факти за икономиката се крие и причината за хроничното недофинансиране в здравеопазването, равняващо се на близо 4 млрд. лв. годишно, което се компенсира чрез личното участие на пациента, изискано по най-грубия начин – плащане без никакви правила. Секторът е потънал в тотален хаос, превърнал се е в битак за здравни грижи, лекарства и медицински изделия.
Битовата престъпност също е в пряка връзка, защото вследствие на икономическата нищета са налице големи маргинализирани групи от обществото, които нямат никакви законови и морални задръжки да крадат грабят или пребиват. Но те са логично следствие от политиките, водени от същия този престъпен „елит“.
Рисковете, които стоят пред България:
1. Концентрацията на капитала, осъществявана по криминален начин в страната през всичките години на прехода е свързана с фалшивото политическо представителство, което дава възможност на едно малцинство, бетонирало се във властта, да ползва общите средства, изработени от всички нас само в техен личен интерес с цената на общата разруха. Затова е необходима цялостна промяна на сегашния политическия модел, която да не е само персонална, а да е по отношение на механизма на представителството, защото сега съществуващия такъв, подсилен от манталитета на нацията, очевадно за всеки не носи нищо градивно за държавата и нацията. Само при смяна на политическия модел може да има и преструктуриране на икономиката в посока експортно – ориентиран икономически растеж, базиран на автентични крайни продукти на международните пазари, изнесени традиционни български производства, като междинен елемент във връзките между развиващи се и развити държави и други икономически политики, адекватни към съвременните глобални икономически процеси. Чак тогава може реално да говорим за висок жизнен стандарт.
2. Във връзка с изхода от т. нар. „количествени улеснения“ (печатането на пари), които ЕЦБ има намерение да приключи тази година, а впоследствие и поетапно да повиши лихвите, се очаква да бъде ограничена възможността за растеж в еврозоната, а това веднага ще рефлектира върху нас, защото в момента близо 75 % от стокообмена е със страни членки на ЕС.
2. След „Брекзит“ се отваря дупка от близо 13 млрд. евро в бюджета на Общността, която сума бе годишната вноска на Великобритания, общо за един програмен период това е около 100 млрд. евро. За компенсирането на липсващите средства има два варианта – или да се повишат вноските на страните членки с 50 % според еврокомисаря по бюджетните въпроси Гюнтер Йотингер, или финансирането за структурните фондове на ЕС да намалее от 10 до 30 %. А евросредствата към момента имат сериозно участие в нашата икономика. Както бе посочено по-горе те осигуряват 80 % от капиталовите разходи на страната, обезпечават обновлението на производствените мощности в различните сектори и т.н.
3. Във връзка с новия програмен период на финансиране от ЕС след 2020 г. за страната ни е много важно каква ще е кохезионната политика (политика за сближаване в ЕС), а също така и общата селскостопанска политика по отношение на размера на средствата и тяхната форма – дали ще са на принципа на безвъзмездното финансиране както досега или ще са преобладаващо под формата на финансови инструменти (заеми, гаранции, акции и други рискови механизми, евентуално комбинирани с техническа подкрепа). При условие, че грантовите средства отпаднат, изключително много ще се ограничи финансирането на инфраструктурните проекти, земеделието и други отрасли, което естествено ще ограничи и растежа.
4. Преминаването на икономиките на развитите държави към Индустрия 4.0., която освен в дигитализация на всички процеси от доставката на суровини до покупката на готовия продукт от клиента, се изразява и в роботизация и въвеждане на автономни предвижващи устройства (примерно електрокари без електрокаристи и т. н.) – все неща, намаляващи значението на работната сила в производството. Прогнози на различни международни изследователски институти сочат, че до 2040 г. около 50 % от световната индустрия ще бъде роботизирана. Вследствие на това ще се намалят конкурентните предимства на страни като нашата, която се конкурира на външните пазари единствено с ниска цена на труда, тоест ние сме леснозаменима работна ръка. Имайки предвид и изоставането на нашето образование и невъзможността му да отговори на бъдещите нужди на пазара на труда, които ще са преобладаващо високоспециализирани дейности, свързани с дигитални и технологични познания, нещата са трагични. За огромно съжаление, управляващите в лицето на министерство на образованието и науката с последните си стъпки искат да превърнат повечето от обучаваните в нискоквалифицирани работници, водени от това, че в цяла Европа днес има дефицит на такива, защото никой не иска да работи тежки, монотонни и мръсни дейност в производствени халета. Пример в тази насока от началото на годината е закриването на математически паралелки, за да се отворят професионални, тоест за работници в цехове. Същевременно в други страни от ЦИЕ като Словакия полагат неимоверни усилия да повишат технологичните познания на работещите и създаването на колкото се може повече инженери чрез образователната система, а това става с изучаване на математика и информатика. Защото, ако след две години електромобилите ще представляват 8 % от глобалните продажби, то през 2040 г. техния дял ще нарасне до 54 %. Това означава, че ще намалее нуждата от такива по обем доставчици на авточасти и компоненти, каквито в момента предимно са изнесените производства в ЦИЕ, защото конвенционалните автомобили имат нужда от 20 хил. части, за да работят, а електрическите се нуждаят от едва 7 хил., от които над 50 % са ел. модули.
5. Започва нова тенденция на глобалния пазар, а именно сключването на двустранни, а не както досега на многостранни търговски споразумения между отделните държави и икономически организации, каквато е ЕС. Импулсът за това отново дойде от САЩ – според Доналд Тръмп те са ощетени във външнотърговските си отношения и то с определени водещи в икономическо отношение страни като Китай, Германия, Южна Корея и др., но истината е съвсем друга и ще бъде предмет на друга статия. Проблемът на България е, че когато се сключват такива търговски споразумения от страна на ЕС с трети страни, неформално решенията се взимат от няколко водещи в съюза държави, естествено в интерес на техните стопански отрасли, а нашите управляващи са „безгласна“ буква, защото им е „платено“, тоест нашите партньори от Запад знаят кой колко и как краде от евросредствата. Затова и малкото останало наше производство няма кой да го защити при тези споразумения.
5. Във връзка с предстоящата изначална промяна на индустриалното производство, търговията и културата на потребителя, в момента се поставят основите на нови коридори за енергийни, стокови и инвестиционни потоци, които ще предопределят развитието на глобалната икономика в следващите две – три десетилетия, а същевременно „зависимите“ ни политици не предприемат никакви действия за синхронизиране на нашата икономика с тези процеси.
6. Изоставането ни в дигиталната трансформация на публичната сфера, икономиката и въобще функционирането на цялото общество означава, че ние не вървим към прозрачност, гъвкавост, мобилност и рационалност, а това са все качества, необходими за адаптирането към съвременния свят.
Тъй като очевадно политическия и икономически „елит“ нямат интерес да се справят с тези предизвикателства, ако обществото не направи необходимото, то България ще остане икономически изостанала и бедна.
Още по темата може да видите във видеото на Евроком (ТУК).
.
