„Преди 10 ноември се чувствахме много самотни. Никой не смееше да каже нищо и някак се създаваше усещането, че това, което си мислиш, не е мисленето на останалите. След 10 ноември се оказа, че не е било така. Оказа се, че сме много. Но после някак пак придобихме усещането за самота. А не сме единствени. Пак сме много. Много сме, които мислим горе-долу еднакво, помним горе-долу едно и също. Обаче едни кресльовци пак се опитват да овладяват територии с крясъците си.“ – това пише Владислав Янев във Фейсбук. Публикуваме един негов коментар за политическия живот в България в последните трийсетина години, за кадрите, които са били назначавани, за едно СДС, което отдавна го няма, за човешката глупост, алчност, суета. И за кресльовците, които и днес са в светлината на прожекторите.
Снощи по случайност попаднах на една личност, с която се сблъсках в началото на 90-те. Беше набрала скорост в партията на Дертлиев, ама бързо се видя какво мекере представлява, когато тръгна да прави преврати. Този човек още от самото начало предизвикваше у мен позиви за повръщане. Но за съжаление той и такива като него се котираха, докато не дойдеше момент за отлюспването им. Да се чудиш как изобщо се бяха залюспили. Та, покрай тази среща си припомних разни неща. Поради голяма част от тях ядяхме бой от самото начало. И най-лошото – не си взимахме поука.
В първото СДС голяма част от хората нямаха понятие от това що е държава. Бяхме напълно инфантилни. И точно защото нямахме понятие, си мислехме, че юристите и икономистите задължително трябва да имат. Развиваше се някаква мания по юристи и икономисти. Трябваше задължително да се търсят такива, за да им се възлагат важните задачи, а впоследствие да се назначават на възлови места. Така стигнахме до глупавото положение адвокатски колегии да моделират законите по техен адвокатски си тертип и интерес. Назначаваха се посредствени счетоводители в разни бордове. После, като се изчерпаха счетоводителите и касиерките, започнаха да се назначават всякакви посредствености. Бил съм на събрание, на което мъдреха различни постове в кабинета на Филип Димитров. Примерно един човечец, който цял живот беше работил някаква дребна чиновническа работа и май беше завършил МГИ (по онова време МГИ не беше от най-представителните образователни звена), го набедиха за шеф на Комитета или Агенцията (не помня как точно се казваше) по туризма. Някаква друга лелка я туриха за секретар на СОС, трети го изстреляха зам.-министър, четвърти – говорител на министерство и т.н. Сега някой да не каже, че съм завидял и затова пиша тези неща. Не бе, на мен също първо ми предлагаха да стана зам.-кмет на общината ми, а после зам.-министър на младежта и спорта. Отказах, разбира се. По-късно разбрах, че мястото е заел покойният Стелиян Стойчев, който беше по-млад и от мен. Ама на някои хора не им пукаше много.
В Парламента обаче царуваха икономистите и юристите. Стоян Ганев и Венци Коня бяха от най-голямото добрутро. Стоян Ганев даже го изстреляхме външен министър – нерде Ямбол, нерде Стамбул. Тези бяха и големите имена от протеста на 39-те. Те важно пристъпяха като пауни на площада и правеха „гладна стачка“. Колко гладуваха, имам известни колебания. А в същото време в болницата лежаха двама достойни старци, които наистина гладуваха и се бяха докарали до тежко състояние. Единият беше Стефан Савов, другият отдавна вече неизвестен лагерник. Интересното е, че тези двамата бяха много по-мъдри от онези първите пауни, но никой не ги слушаше. Например лагерникът, който по разбираеми причини цял живот беше работил като стругар, предупреждаваше за всички опасности, които носи тази конструкция на прокуратурата в новата конституция. Ама той беше прост стругар и юристите само снизходително му се усмихваха.
После пък стана хептен мазало с назначения все на интересни места. Примерно Сашо Йорданов стана посланик (не, че някога е имал понятие от международни отношения). Посланик стана и един друг треторазреден и никому неизвестен журналист от в. „Орбита“. Понеже го познавах добре, той ми беше особено смешен. Като стана посланик, някак не можеше да ме поздрави. После като го изхвърлиха се оправи тутакси. Мога още много да пиша за всички падения, които направиха разни хора, набутвайки се начело на нашите надежди. Ама и това не е толкова интересно. Дават ли ти – взимаш.
По-важното е, че почти никога не чух един от тези „водачи“ да развие смислена теза за изграждане на държава. Някога нашите майстори като са почвали градеж, легендата казва, че в основите вграждали мома. Така и не познах някой седесар, който да пожела да се вгради в основите на новата държава. Зер това беше доста неблагодарна и особено непрестижна работа. Не, че от другите партии се редят на опашка за вграждане. Ама аз бия седесарите, защото те претендираха за морал. Онези другите си претендираха за далаверата.
Сега, тридесет години по-късно, нищо не се е променило. Жалките вече останки на умните и красиви седесари продължават да обясняват какви носители на новия морал са, как държавата трябва да се преизгради, ама някак те гнусливо избягват тази работа с граденето, камо ли с вграждането.
Много дълго стана. Като мемоари на някой досаден дъртак. Ама да си кажа. Погледнах онзи, дето снощи пак ми предизвика позиви за повръщане. Изписал си една биография, голямо цъкане му хвърлих с цъкалото си. И пак разбира се просвещава умните и красивите – той като юрист разбира се обяснява как Стамбулската конвенция още от 2014 г. си действала и по нашите земи. Останалото било само политически стойки.
.
