Американският съсед

…за добро или зло, историята е истинска…

„Отиде си. Тази сутрин до последно държеше ръката ми и когато му казах, че го обичам и искам да съм с него, една сълза се пусна от окото му“. Това ми каза Карън – нашата съседка, вчера. Джери, нашият американски съсед, не успя да пребори гадната болест.

Когато се нанасяхме в сегашната ни къща, Той и Тя бяха първите съседи, които се усмихнаха и казаха: „Добре дошли“. Минаха седмици и тяхното приятелство премина границите на просто добри съседи – те бяха с децата ни на улицата почти всеки ден. Джери, с неговото чувство за хумор, ги прие като първи приятелки, а историите за училище и бейзбол скоро станаха общи. Рождените дни на децата ни никога не бяха забравяни, добрата дума и смехът винаги съпровождаха срещите ни. Джери, който беше набор с баща ми, сякаш се чувстваше длъжен да е около нас в последните трудни за мен години. Един 78-годишен американец, с корени от Ирландия и пазещ дълбоко в сърцето си европейското милосърдие и гордост, израстнал на Източния бряг, не се притесняваше да почисти снега на 30 години по-младия си съсед, просто защото за него ставане в 5 ам беше нещо обичайно, а ние и децата понякога все… закъснявахме.  А американското ХОА не признава много-много закъсненията и отговорността за чистотата и реда. Не се притесняваше да помогне със съвет за тревата или да ми даде стълба или инструменти. Важното бе нашият дом да бъде чист и приветлив като неговия. Защото сме на една улица, един до друг. Нищо, че сметките ги плащаме отделно. Изобщо, възхищавам се на това уникално чувство за общност, което имат повечето американци, живеещи в еин квартал или улица. Всеки един се грижи общото да е добре защитено и красиво, знаейки, че това се отразява и на неговата „крепост“. Може да не ги е еня много много какво става в Аржентина или Корея, но когато стане въпрос за съседа – важното е всичко да е ОК, за да не се пренесе пожарът и в неговия дом. Така преборихме заедно и мишките, и други дребни опасности. Заедно. Радваше се на малкия ни син като на свое дете. За съжаление Джери вече е на едно по-добро място…

Когато миналата година прекарах кошмара да загубя баща си, едни от най-ужасните ми преживявания бяха разказите ма майка ми за последните му мигове. Усещайки, че неизбежното идва, тя започва да вика и тропа по съседските апартаменти, изградени и населени преди 40 години по волята на другарите от Съвета. Съседките, на които татко години наред бе помагал безвъзмездно, къде със смяна на крушки или нещо за електричеството, майка ми им бе потушавала непрестанните скандали за шума с другите съседи, а аз само преди две седмици бях купувал хляб „за да не излизала тя на студеното, ледено време“, се изпокрили. Затворили вратите и се направили на ни ударени: „О, аз нищо не мога да направя“.  Дебилското изражение на повечето от тях, стоящи зад заключени врати, невиждащи хора по цели седмици и обгърнати в собствените си отпадъци и самомнителност, ми бе вече познато от последните години, когато предложих да направя пейка пред блока или да боядисам входа. Не вярвах, че това се случва точно с тези, защото въпреки всичко все още имаше останали хора, с които, макар и да не бяхме на един етаж, бяха помогнали.

Когато тази година се прибрах и по спешност се наложи да ремонтирам апартамент на последния етаж, защото покривът беше протекъл и половината стени бяха подгизнали от влага, най-кошмарното ми преживяване бшее не да намеря майстори, а да намеря съседите. Онези под и около мен. Защото покривът, стълбищата, вратите, прозорците по тях са Обща собственост и всички би следвало да са отговорни за това. Тези стълби с разпадаща се олющена мазилка и разбити прозорци аз виждам сравнително рядко, а те ги виждат и живеят в тази мизерия всеки ден. Единият ми съсед две седмици не мога да го открия, а и как ще го открия, като той от 25 години, след като спечели от бингото реституционни имоти в сградата, заживя като отшелник в мизерната си дупка и един лев за ремонт не е дал, въпреки че той е най-големият печеливш. Както ми казаха познати – умори баба си и роднините си (станаха дори ТВ звезди покрай това), докато се водеха скандали кой да вземе повече от реституираното. Пред жилището му не е метено с месеци, прескача всякакви отпадъци, за да слезе по стълбите. Когато най-накрая го открих и му казах, че съм дал порядъчна сума пари, за да ремонтирам покрива, който тече, той ми отвърна: „Аз пари нямам, ти ако си се върнал от Щатите с една торба пари и можеш, да си ремонтираш. Аз немам“ … „Абе, ей, ако не го ремотираме, покривът и комините ще паднат, бе! Улуците преливат, прозорците са изпотрошени. И още нещо да ти кажа – искам да ремотирам ВиК“… „Какво, и за там ли трябва да плащам?“ … „Ами, ако не я ремонтирам и се спука – наводнението ще е при теб, решавай“…  „Не знам. Трябва да питам баща си…“  Няма как да обясня на 19-годишната ми дъщеря, която днес излезе за работа в 6:30, за да си плаща образованието, че 45-годишният  ми съсед, който не си спомням последните 20 години да е работил, живее от наеми, няма пари и трябвало да пита баща си…  От дума на дума разбрах, че самите съседи се мразят и войни се водят за всяка педя… его.

Две седмици преди този случай ми се обажда жена ми и казва: „Знаеш ли, че съседът (друг съсед – б.а.), разби междинната ни врата и тя едва се държи на пантите?“. „Защо, ами накарай го да я оправи!“… „Ами той има деца, на едното му се допикало и той не могъл да си намери ключа.“ … Три седмици тази врата стоя разбита – може да падне и върху неговите деца. Щом се върнах от САЩ, го намерих и го питам: „Така, кога ще оправиш вратата?“… „Ами не знам, ще трябва да изчакам майка ми да дойде след 10 дена…“ Той е на 35, майка му – не знам…  Взех инструменти и за един час вратата бе оправена.

Преди години в същата кооперация имаше едно момче – моя възраст. Разбран, усмихнат, с жена му и децата му бяхме, ако не приятели, то поне добри съседи. Заедно няколко неща оправихме. Преди две години видях некролог  🙁  🙁

В какво се превърна обществото българско, за има-няма 30 години? Помня съседите, които преди, под заплаха, или не се грижеха един за друг, лека-полека, или техните деца и внуци се превърнаха в първи врагове или някакви невменяеми… Общото, дори да е до носа им, е чуждо, за онова на съседната улица – да не говорим… Що за мъже на 35-40 години живеят и се издържат от мама и тати, и не само, че не работят, ами не знаят какво е бормашина, цимент и шпакла? И от такива хора чакаме да се оправи държавата?

R.I.P Jerry!