Разказ от Хасан Ефраимов
В схлупената селска къщурка лекувах баба Гена. Колко станаха вече? Загубих броя и на къщурките, и на съсухрените старици. Учил съм толкова много, за да лекувам умиращи старици в къщички, които скоро ще ги последват. И така, къщурка след къщурка, докато не остане само голо поле, докъдето видят очите.
Всичко, което се вземе, някой ден трябва да се върне. Някога хората сме крали земя от пустошта и сега тя ще си я прибере обратно. Взел си живот назаем? Връщаш! Само не казвайте, че не сте го осъзнали досега.
Знаете ли? В тялото на всяка красавица живее побеляла и сбръчкана старица. Ръцете й винаги са съсухрени, по кокалчетата им се чете съдбата. Толкова са отчетливи. Винаги са облечени в черно – тъгуват по любовта, която отдавна ги е напуснала. Когато вървят, са приведени на две, ситнят с малки нерешителни крачки по последния друм на живота. Да, те знаят прекрасно къде отиват. Затова много ги е страх, но не показват никога това. Свикнали са винаги да бъдат силни. Вечер само си говорят с вечността. През останалото време седят на дървената пейка пред вратника и чакат ли, чакат. Чакат пролетта, която все някога ще дойде отново, но те надали ще я посрещнат повече. Чакат южняка, с неговите аромати неземни. Чакат изгрева, но обърнат ли се назад, разбират, че отдавна залезът свети в кървавочервено над хоризонта. Чакат да се завърнат и… птиците им. Но те никога не се завръщат, веднъж отлетели.
Да, така е! Но красавиците, омагьосани от мечтите си, не забелязват старицата, скрита под нежната им кожа, докато прелетят неусетно над живота. После… Идва ден и се взират в огледалото, и чак тогава осъзнават жестоката истина, видели най-накрая старицата, която ги гледа безпомощно оттам. Никой повече не ги търси. Те вече са без значение за този свят. Затова и всички ги напускат. Оставят ги сами да посрещнат смъртта.
– Гошо, нехранимайко такъв – провикваше се баба Гена, докато се опитвах да й премеря кръвното. – Слизай оттам, че ще изпочупиш съдините.
– Бабо Гено, пречиш ми. Нищо не чувам от теб – възмущавах се и аз.
– Ох, докторе, извинявай. Мислиш, че ми е лесно със седем внучета ли? Таман единия озаптиш, другият налетял на нова беля.
– Как е сърцето? – питах на следващия ден.
– Че как да е? Сърце като сърце. Цъка… но боли.
– Сърце не боли, бабо Гено. Явно е нещо друго. Дай да те чуя.
– Че какво ще ме чуваш? Не си ли се нагледал на самотни сърца? Знам аз какво ме боли. Не ме учи ти мене, па макар и доктор да си. Мишо, не тормози Ванко. Виж се какъв си азманин. С малкото детенце ли намери да премериш сили?
След малко баба Гена се обръщаше едно по едно към всичките си внучета. На едни се караше, други милваше. Стоях със слушалката в ръка и чаках своя ред, докато накрая, възмутен, не започвах да се карам и аз.
Друг път я сварвах в бахчичката, награбила мотичка в немощните си длани. Я боба да прекопае, я баклата. Не пропускаше и цветенцата – тук боцнала мушкато, там – зюмбюлец.
– За какво са ти сега и тези цветя? Сякаш не се знаеш… – правих се на лош винаги.
– Че къща без цветя къща ли е, докторе? – отвръщаше винаги нашата. – Ей, от тези цветенца да посадите на гроба ми.
– Аз да не съм гробар? Кажи го на попа – не оставах по-назад и аз. – Така като те гледам, всички ще ни умориш ти, каквато си проклетница.
Зимата заварвах баба Гена, заета с дръвца. Взимаше само едно в ръка, а с другата, подпирайки се по плета, куцукаше към къщурката си. Нечути останаха увещанията на кмета да изпрати някой, който да й пренесе дърва поне до вратата, а тя после само да ги взима оттам.
– Бабо Гено, върлува грип. Не излизай – препоръчвах тогава.
– То, и грип като грип ли е? Да мине да ме прибере, а то, от вратника да пристъпи не посмява. Само ти го прекрачваш, докторе. Да знаеш… Урочасан е! Урочасан е да не го прекрачва никой. Дори смъртта се повръща, ужасена.
– А бе, друга песен ще запееш ти като дойде.
– Кого плашиш ти със смъртта, бе момче? За внучетата само се притеснявам.
– Не ги мисли ти тях. Като ги гледам, добре се справят и сами.
Така и сварих баба Гена една сутрин, преселена в царството небесно, а седемте й котета бяха сгушени в нея. Беше отгледала четири деца, за да умре самотна в мястото, забравено и от Бога. Внуците й растяха в далечни земи, затова бе нарекла котките си на тях. За да не е сама и за да минат по-лесно дългите зимни нощи. До пролетта, която дойде, но не и за нея.
– Марш… – разгоних ги на момента.
– Аз, на този живот… – изругах и десетки пъти по пътя до Здравната служба.
Напоследък не съм добре. Все повече се заседявам нощем над бутилката със скоросмъртница. Наливам си чаша след чаша и хортувам с Луната, полегнала над баира. То, кого и да лекуваш вече? Навсякъде се е настанила пустота, както е и в моята душа. Денем се взирам по празните улици, изгорели от летния пек.
– Гошо, нехранимайко такъв – провиквам се от време на време. – Слизай оттам, че ще изпочупиш съдините.
– Мишо, не тормози Ванко. Виж се какъв си азманин – разкрещявам се и между две чаши.
После се обръщам към Луната:
– Аз, на този живот…
Няма за света, тя продължава по небесния си път.
Случва се и да прекаля с алкохола. Тогава се изправям и с цяло гърло се провиквам в нощта над празното село:
– Аз на този живот…
– Живот… живот… живот… – отговаря ми само ехото на отсрещните делиормански баири.
.
22.08.2018 г.
