Все по-често в медицината, техниката и дори в обществения живот се сблъскваме с един проблем – дали знаещите и можещите да решат този проблем еднократно и завинаги, или за тях е по-изгодно да не го решат окончателно. И да печелят от мерки за облекчаването му и отстраняване на последствията от съществуването му.
Така например отдавна е доказано, че в пълното излекуване на хората има много по-малко пари, отколкото може да се спечели от дългосрочния контрол на болестта.
Има стотици фирми по света, които се борят с хепатит, и една от тях е Gilead Sciences, четем в сайта OFFNews. През 2015 г. компанията започва да лекува хепатит С със софосбувир, който се справя успешно с болестта. През същата година Gilead Sciences събра от продажби 12,5 милиарда долара, най-вече от Съединените щати, тъй като хората, страдащи от увреждане на черния дроб от вируса, се втурнаха да приемат новото лекарство. Терапията е изключително ефективна, благодарение на нея повечето пациенти оздравявават напълно в рамките на 12 седмици. Това е добре от социална гледна точка, но се отразява зле на печалбите, след като излекуваните хора вече не предават вируса, предотвратявайки нови инфекции. И тази година се очаква американските продажби да са вече под 4 млрд. долара. Така приходите на компанията ще паднат по-ниско, в сравнение с дългосрочните и хроничните терапии.
За един достатъчно богат човек не е проблем да плати стотици хиляди долари, за да бъде излекуван от инвалидизираща болест. Повечето хора обаче не могат да си позволят това, особено ако състоянието им е засегнало способността им да печелят. Но същите тези бедни хора в дългосрочен план ще плащат много повече, отколкото ако дадат еднократно за ефективно лечение. Това е медицински еквивалент на „теорията за ботушите“ на Тери Пратчет (вж. долу на английски*). Според нея богатият човек, който може да си позволи петдесет долара за хубав и здрав чифт ботуши, ще похарчи по-малко пари и ще бъде със сухи крака, за разлика от бедния, който можеше да си позволи само евтини ботуши от $15 , които ще се късат всяка втора година и той все ще ходи с мокри крака.
В техниката е известна теорията на умишленото стареене
Доказано е, че още преди почти един век производителите на осветителни тела умишлено са ограничили срока на употреба на продуктите си, за да могат да запазят ръста на продажбите и печалбите си, както и да има интерес към нови модели. Още през 1924 година, така наречения картел Фьобиус, обединяващ най-големите световни производители на елeктрически крушки, създава тайно споразумение за недопускане на производство на лампи, издържащи повече от 1000 часа.
На тази тема е посветен филмът The Light Bulb Conspiracy, в който се разказва още и за умишленото бързо стареене на електрониката, за да не можете да използвате например един телевизор повече от 5-6 години. Като доказателство за това е крушката в пожарната в американския град Ливърмор, която работи без да изгори вече… 113 години (вж. снимката).
А как е при решаването на обществените проблеми
Например при проблемите, свързани с ромската интеграция или с политическото статукво – нима там положението не е същото? Ако тези проблеми се решат, то как в бъдеще ще съществуват хилядите НПО (неправителствени организации), занимаващи се с циганите (пардон – ромите). И как ще си живуркат (и то не само от дотациите по 11 лева за глас) стотиците партии, борещи се за бъдещето ни?
И стигаме до извода – от нас всички зависи решението на въпроса: Морал или пари? От нас всички зависи как ще живеем утре ние и децата ни.
* “The reason that the rich were so rich, Vimes reasoned, was because they managed to spend less money.
Take boots, for example. He earned thirty-eight dollars a month plus allowances. A really good pair of leather boots cost fifty dollars. But an affordable pair of boots, which were sort of OK for a season or two and then leaked like hell when the cardboard gave out, cost about ten dollars. Those were the kind of boots Vimes always bought, and wore until the soles were so thin that he could tell where he was in Ankh-Morpork on a foggy night by the feel of the cobbles.
But the thing was that good boots lasted for years and years. A man who could afford fifty dollars had a pair of boots that’d still be keeping his feet dry in ten years’ time, while the poor man who could only afford cheap boots would have spent a hundred dollars on boots in the same time and would still have wet feet.
This was the Captain Samuel Vimes ‘Boots’ theory of socioeconomic unfairness.”
― Terry Pratchett, Men at Arms: The Play
Ето един чудесен пост като допълнение на този, даже са споменати някои от нещата тук: https://epis.bg/za-horata/tainiiat-plan-na-korporaciite-kak-bedniiat-plashta-poveche-ot-bogatiia/
И колкото измамата е по-успешна и по-ловка, толкова по-голяма слава и похвала носи тя на измамника. Получава се така, че причинителите на зло са възхвалявани като умни, а порядъчните ги порицават за глупост.
Младежите безделничат, старите развратничат, мъже и жени от всички възрасти се отдават на лоши привички. Това поражда сребролюбието, което може да се види у всички граждани и стремежа, не към истинската слава, а към недостойни почести – източници на всякаква ненавист, на вражди, разногласия, и разцепления на партии, които, на свой ред, пораждат смъртната присъда, изгнанията, униженията на добрите граждани, и превъзнасяне на злосторниците. Защото добрите хора, уверени в своята невинност, не търсят, подобно на злонамерените, някакви поддръжки и почести, така, че незащитени и не обградени от почести, те загиват. – Макиавели, „Флорентински истории“