Разказ от Симеон Коев
Грешката ми беше, че, когато бръкнах във вазата, взех само 200 лв. Там имаше между 2 и 3 хиляди, но аз отивах само за 2-3 дни, нямаше да ходя по дискотеки и скъпи ресторанти, нямаше къде да харча повече. Бях пуснал обява във Фейса, че тръгвам след час за морето и който иска, да тръгва с мен. Багажът ми беше готов и ако не се обадеше никой последните няколко минути, щях да тръгна сам, и то натам, накъдето ме тласкаше един далечен спомен. Нямаше кой да гледа котката на единствения, който беше навит да тръгне, и той се отказа. На другия ден няколко човека ми се скараха, защо не съм им се обадил, видели Фейса след няколко часа и искали да дойдат. Искаше ми се да им кажа, че за мен това беше хвърляне на жребий, дали да тръгна за там, където ме зовеше един далечен спомен, или да не се занимавам с глупости и да направя с тях един-два плажа. Падна се първият вариант.
И така, когато изминах към 50 км, спомените се върнаха с неподозирана сила. Беше по време на соца, бях на около 23 години, няколко човека отидохме с един „Москвич“ на море, но през нощта бяхме прекалили с алкохола така, че аз се събудих към три следобед и отидох към четири часа на плаж, и там пак съм заспал. Събудих се от някакви кавги и караници, и когато погледнах часовника, часът беше към седем; бях доста поизгорял като за втори ден и добре, че слънцето се беше скрило зад едно дърво, иначе съвсем щях да изгоря. Събуден, но неподвижен, защото изпитите бири и мастики ме държаха все още в лапите си. Това не ми пречеше да слушам спора на момчетата. Бяха 14-15 годишни и се караха, кой последен ще спи тази нощ в лодката. По-късно си отворих едното око и ги наблюдавах, без те да ме забележат. Започнаха да се обвиняват, че някои вече са спали и са загубили право. Опонираха си, че не са били наясно и не са си пожелали смислени желания. И понеже главата ми беше натежала и не ми се ставаше, полека-лека започнах да вдявам, че който спи в лодката и си намисли едно желание, то се изпълнява. Станах и тръгнах, но не знаех, че след полунощ, пак прекалил с алкохола, крачките ще ме отведат отново при синята лодка. Олюлявайки се, повърнах шумно и звучно така, че и на километър са ме чули. И когато си надигнах главата, видях, че две уплашени очички ме гледат от лодката. Приближих се и се надвесих над нея. Вътре стоеше изплашено момче.
– Изчезвайййй, бе… фъстък! – успях да избоботя.
Хлапетията изчезна на мига, а аз се проснах вътре в лодката.
Когато се събудих сутринта, само помнех, че водих някакъв дълъг разговор с една жена. Нищо като спомен не остана от него, но в съзнанието ми кънтяха последните думи, последното изречение, които тя ми казваше, докато Жоро и Стефчо ме тресяха да се събудя:
-…и не се притеснявай, още утре ще разбереш, че си приет! – Тези думи бяха единствените остатъци от един нежен женски глас, с който бяхме разговаряли с часове.
На другия ден се прибрахме от морето и вечерта, докато ритахме мач, дотича един малчуган и запъхтян ми каза, че баща ми се обадил, имало телеграма, че съм приет във ВИНС – Варна. Това ме удари като гръм, защото изплува веднага онзи глас, а аз не вярвах да се получи, понеже успехът ми от дипломата беше нисък, иначе се справях добре с изпитите, но това беше пети или шести път, когато кандидатствах. В тази година се оказа, че за едно място в икономическите вузове е имало най-много кандидати… а аз бях приет!
Другият спомен, който ми остана, е, че когато Стефчо и Жоро ме помъкнаха насила с тях, аз се извърнах и видях, че синята лодка беше доста стара и имаше надпис на английски „Африканска принцеса“.
Очаквах да заваря мястото, затиснато и засипано от бетонни постройки, но не беше така. Къмпингът си беше останал съвсем същият, само няколко бунгала бяха реновирани и подновени. Единствената разлика, че бяха наслагани няколко слоя боя върху старите бунгала. Имаше някаква бариера, където оставих колата, и тръгнах да минавам през къмпинга по посока плажа, защото добре си спомнях, че лодката беше на плажа. И когато свърнах зад едно бунгало, за да хвана посоката на плажа, буквално я видях на 3-4 метра пред мене. Мястото беше на стотина метра от брега, някой я беше докарал отдавна на това място, до едно дърво, и така я беше запазил от разяждането на солената вода. Надписът все така си стоеше на английски, а човекът, който го беше измислил и писал, може би отдавна си беше заминал от този свят. Приближих се и я докоснах с треперещи пръсти. Не беше сън, не беше мираж или пиянско видение, както понякога си мислех. Беше тук пред мене, беше моята Африканска принцеса, за която си мислех, когато понякога изпаднех в дупка. Беше истинска, обляна от слънцето и чакаща да се завърна. На дъното й имаше старо и избледняло черно одеяло и същo една надуваема възглавница от 3.50 лв.
– Какво, ще я купуваш ли? – Зад мене беше застанал як и мускулест трикрилен гардероб.
Само по хавайски боксерки, той беше събрал всичко, което мразех в такива като него – и мускулите, с които показваше превъзходство, и татуировките, които оживяваха и при най-малкото движение, които трябваше да причинят тих ужас на събеседника, и нахалното поведение, с което показваше ясно кой доминира във всяка една ситуация. Само че аз не бях от „първосигналните“, животът ме беше сблъсквал с доста такива като него и затова тези външни белези не можеха да ме подведат. Даже напротив, той взе да ми харесва, защото имаше добри очи. Имам си една поговорка, която казвам на приятели, които ме питат – как така, там, където те не успяват, аз успявам да се навра. Тогава им казвам: „По очите им ще ги познаете“, а те си мислят, че се бъзикам с тях, но това е истината. Очите казват всичко, стига да може човек да чете.
– Ти ли я продаваш?
– Вече е купена! И утре заминава!
– Закъде?
– Не знам! Не знам и защо струва толкова много пари, но аз от утре съм свободен!
– Охранявал си някакво старо корито?
Сега той се жегна и впери мръсен поглед в мен!
– Хайде, стига! Не ми се прави на света вода ненапита. За два месеца видях тука толкова чудесии, че не можеш ме заблуди. Дошъл си да спиш в нея, нали? – Въпросът му беше толкова изненадващ, че аз няма как да не съм се издал.
– И какво от това? Не може ли? – успях само да изломотя, признавайки си!
– Допреди седмица можеше, срещу хилядарка за десет часа максимум. И за мене беше добре, пазя и вземам процент, който шефът ми дава. Но новият собственик спа тука преди една седмица и направи на шефа предложение, на което той не можа да устои.
– 20 хилки ли? – измислих сумата напосоки.
– Ха-ха…. само на мене шефа ми дава толкова да я пазя, нещо да не се случи. Сумата е огромна.
– Кой е купувачът?
– Името не говори нищо, така казва шефът. Но е сигурен, че без да го говорят и пишат по медиите, е един от най-богатите хора.
– Аз познавам всички богати гадове, които са крали от нашата Родина.
Той извади телефон от задния джоб на боксерките, потърси нещо и ми показа снимка.
– Този няма да го знаеш. Снимах всички, преди да спят в лодката. – Показа ми изображение на мъж, около четиридесет години, с малки и много хитри очички. Отнякъде ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.
– Не го познавам. Ще бъда откровен, наистина исках да спя в лодката, но не знаех, че е станала частна собственост…
– Шефът може да надушва такива неща, които после ще му донесат печалба. Но си закъснял. Допреди седмица плащаш хилядарка, а после десет часа, ако искаш и повръщай в нея. Сега не става.
В този момент ми хрумна идея да я открадна. Не съм крал от 4-ти клас, когато с братовчеда откраднахме няколко книги от селската библиотека, но да крадеш лодка без колесар – не ставааа!
После реших да му се примоля.
Колко е интересен светът?! 20 години не се бях молил на човек, а ето сега за втори път за една седмица трябваше да се моля. Първият път ми отказаха среща, макар и за 10 минути, а сега да видим как да го направя…
– Слушай, Тигре (имаше тату на разярен тигър на гърдите), не знаех, че събирате по 1000 лв., иначе щях да взема и повече, а кредитни карти нямам от поне две години, мразя ги! Имам само 150 лв., моля те, измисли нещо. Идвам чак от Търново за тази лодка… – Същевременно се псувах, че не взех всичките пари от вазата. – Бая път съм бил, така че остави ме да спя в тази лодка – добавих с молба в гласа.
– Закъснял си, брат. Ако беше дошъл преди десетина дни с хилядарка в джоба, щях да те пусна до сутринта. Сега не може! Ясен ли съм?
– И защо да не може? Лодката е тука, аз съм тука и сънят все ще дойде!
– Ти от дума не разбираш ли? Не може! Даже и да исках, виждаш ли онова око над вратата? Шефът гледа, а може и сега да ни гледа.
Усетих, че в сърцето му се прокрадваше вече някаква еретична мисъл. Та нали бизнесът му секваше, защо да не прибере 150 лв.? Така че пуснах всички ходове на убеждаването, извадих портфейла да му покажа, че имам само 150 лв. (вече бях заредил с 50 и горивото трябваше да ми стигне за връщане), пуснах молби, пуснах обещания и му казах, как можем да го направим така, че хем агнето цяло, хем вълкът сит. След един час той склони! Доразбрахме се, той с една метла да се прави, че чисти от паяжини входа на бунгалото, където е камерата, и да я закрие за секунда, а аз да скокна в лодката и след час, пак за секунда, да спре тока на бунгалото и аз да изляза и изчезна на 300 км оттук. Дали нещо щеше да се получи за само един час? Едва ли, но си струваше рискът, а и това беше последното купе на последния вагон. Утре сутринта би било късно и за този вариант.
Когато скокнах вътре, бързо се настаних върху старото одеяло и веднага застанах в стойка „шава-сана“, мъчейки се да забавя дишането. След няколко минути възбудата премина, сега трябваше да се отпусна съвсем и да изчистя съзнанието си от всички мисли. Започна да се получава, но не знаех колко време е отминало, погледнех ли телефона за час и минути, всичко щеше да започне отново. След още няколко минути започнах да виждам тъмносини пулсиращи кръгове, които излизаха от мене, но някак си ме обгръщаха, като същевременно изтъняваха и се обезцветяваха, накрая губейки се в пространството….
– О, ти дойде отново! – чух нежен, познат глас в моето съзнание!
– Принцесо, ти ли си? – Не знам защо я нарекох така, но вероятно като продължение на един разговор отпреди няколко десетилетия.
– Да, Принце!
– Никога не съм бил и няма да бъда принц – отвърнах бързо, за да не губим време.
– Бил си…
– Това са глупости. Ако намекваш за предни животи, знам, че на всички така казват. Всички са били принцове и принцеси…
– Бил си, но няма с какво да се гордееш. Много би се срамувал от това време. Нищо ли не си спомняш?
– Спомням си до 4-5 клас, как, облечен като римски войник, наблюдавах небето и се ослушвах за нещо.
– Тогава беше най-смелият римски войник. Можеше да излезеш без страх срещу десет противника. Когато дойде заповед от Цезаря, че ти начисляват да управляваш легион, ти вече беше ранен смъртоносно.
– Объркваш ме. Не съм дошъл да искам нещо за мене, не ме интересува какво и какъв съм бил. А всъщност, имам за мен само един въпрос – дните и годините минават, а аз не съм направил нищо значимо и важно.
– Итън…
– Итън ли ме нарече?
– Итън беше пастор в Америка преди 150 години. Фанатик, който говореше от името на Библията, но нямаше Любов. Веднъж едно момиченце, чиито родителите не можаха да отговорят на въпроса й, защо Христос е казал за маковото цвете, че е най-красивото нещо на този свят и по-красиво от одеждите на Соломон в неговата слава, отиде при него и го попита. Итън после всеки ден мислеше за това. Когато си отиде от този свят, всички, които го познаваха, бяха убедени, че той е постигнал много, както за себе си, така и за човечеството. Но това не беше вярно. Всичко беше лъжа и мъгла, но „въпросът за красивото“ е най-смисленото нещо, с което ти влезе пак в този свят. Ти търсиш навсякъде красивото, намираш го къде ли не… и в мъртвата, и в живата материя, и ще ти кажа, че този е най-смисленият ти живот. Всичко си има причина и следствие, скъпи ми Принце. Детенцето, с неговия въпрос, ти донесе много повече от всички книги, които беше изчел. Причина и следствие! Помниш ли, че някога ти изгони хлапето от лодката, а ето сега то не те допуска до нея.
Нещо проблесна в съзнанието ми и сега вдянах, на кого приличат онези малки очички от снимката на богаташа, който е купил лодката. Разбира се, че на хлапето, което изгоних пиян на плажа и влязох на неговото място. Исках да попитам – кой, защо и как… колко пъти е спал и какво е поискал, но нямаше време. Времето ми на престой беше ограничено, затова трябваше да питам важни неща.
Явно се бавех с комуникирането, затова Принцесата продължи:
– Той си мисли, че ще има в къщата си нещо уникално и невероятно скъпо, което ще бъде само негово, но ще установи, че притежава само една стара и изтърбушена лодка.
Бях готов с един от хилядите въпроси, които трябваше да задам:
– Принцесо, как започна всичко с тази лодка?
– О, стара история, на почти 100 години. Един мъж си даде всичките пари, даже взе заеми и купи тази лодка, а когато влизаше за първи път в морето, каза: „Лодке, лодке! Ти сега си всичко за мен – и дом, и съпруга, и любов, и живот. Пази ме и ми помагай, а аз ще те обичам повече от себе си.“ След такива думи, как да не му проговоря?!
– А ти къде си сега, Принцесо?
– Може и на другия край на Вселената да съм, но пространството и времето са относителни. Важен си сега ти, а не аз.
– Принцесо, какво трябва да правя, за да не повтарям грешки?
– Търси Истината и Мъдростта. Те винаги оставят знаци на тези, които ги търсят. Скоро ще намериш един знак, който ще те върне към този разговор. И продължавай да търсиш и намираш Красотата, Принце!
– Принцесо, а…
В този миг избухна гръм или някаква силна бомба. По-късно осмислих, че Тигъра е ритнал лодката, за да ме събуди.
– Хей, болярчето! Събуди се, час и пет минути изминаха.
Идеше ми да скоча и да му фрасна един между очите, но нали му бях дал дума. Когато за миг изгаси тока, аз за секунда се преместих от полезрението на камерата, както се бяхме разбрали. Извадих трите банкнотки от по 50 лв. и му ги дадох за спомен от мене. Гледаше ме с любопитство и очакваше да му споделя, дали е станало нещо.
– Времето беше много кратко… нищо не се получи – донякъде казвах истината, защото имах хиляди въпроси, а бях задал само няколко.
За последно погледнах към лодката. Беше все така неподвижна, тъмнината я обвиваше отвсякъде, но в нея или до нея имаше една същност, която искаше да помага на хората. Беше я повикал някакъв рибар преди сто години, а ние с нашата алчност правим така, че да изчезне.
– Чао, Тигре!
– Чао, болярче.
От многото конспирация даже не си научихме имената.
След два часа бях при едни мои приятели на брега на друг къмпинг и чак тогава видях морето. След една седмица пак отидох там, но те си тръгваха. Единият ми подаде книга и ми каза:
– Приятелю, прочети я, много е интересна! – И ми я тикна в ръцете.
На другия ден, като я отворих и започнах да чета „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек, се оказа, че главният герой е Итън.
„Ахааа, значи, ето на това се казва камъче или знак, който ти говори“ – си помислих.
На следващия ден телефонът ми звънна…
– Монка, да не си разбил някакъв катер на морето?
– Ха-ха, защо?
– Преди час някакви мутри караха след мене, спряха ме на едно място, снимаха ме, пращаха снимки някъде и ме питаха кой още има черен „Нисан Кашкай“ в Търново.
– Каза ли им за мене?
– Казах, че са поне 5-6, но не ги познавам.
– И хубаво си направил!
– Скъп ли беше катерът?
– Не съм се докосвал до никакъв катер, освен до една стара и изтърбушена лодка, която не струва и 5 лева – казах, без да излъжа.
.
18 август 2018 г.
