Разказ от Красимир Бачков
Така се случи, че животът на Ангел Цветин премина в малкото селце Люляк, близо до североизточната граница на държавата. Той работеше като учител по български език и литература в съседното, по-голямо село Бежанец. Постепенно, заради възможност за работа или по-добър стандарт на живот, хората се преместваха в града и селата все повече запустяваха. От училище с повече от хиляда ученика при започването си като учител, сега то се бе превърнало в средищно, където идваха с автобуси едва триста деца от околните села. От тях повече от две трети не знаеха български и не успяваха да го научат в началния курс на обучение. Пристигаха при него в прогимназията с няколко запомнени български думи, част от които бяха нецензурни. Всичко, за което го бяха агитирали през годините различните партийни и държавни функционери, се оказаха празни приказки и кухи лозунги. След година Ангел щеше да се пенсионира и, както се чуваше откъм областния град, училището щеше да бъде закрито. Това натъжаваше учителя и той ходеше из селото самотен и унил, защото не чувстваше удовлетворение от работата си. Сегашните му ученици си играеха на телефоните в час, говореха му на турски и цигански, и почти не го слушаха. Когато няколко пъти той се опита да говори с директорката на училището по този проблемен според него въпрос, тя му отвръщаше по един и същ начин:
– К’во ти пука, колега? Нали се пенсионираш догодина? Взимай си заплатата и не си троши нервите за глупости! Те ония в столицата са пуснали държавата по пързалката още преди тридесет години, ти си седнал да се кахъриш, че няколко деца не знаели български!
– Ама, така всичко се обезсмисля! Ние ще се затрием като нация, ако продължава така!
Директорката го поглеждаше със съжаление и продължаваше в същия дух:
– Кажи, в твоето село колко хора останаха и колко от тях са българи?
Ангел свеждаше глава, сякаш бе негова вината за обезлюдяването:
– Останаха двадесет и пет къщи, деветдесет и един души, от които само аз, жена ми и дядо Нейчо сме българи. Има пет турски семейства, а останалите са цигани. Но то навсякъде по селата е така…!
– Така е, я! – кисело се усмихваше директорката. – Гледай си рахатлъка и не ме занимавай с неща, които нито ти, нито аз можем да променим или оправим!
– Всичко може да се промени! – упорито прехапваше устни Ангел. – Ако вместо разбойници и крадци, за управници изберем читави хора и истински стопани! В началото на двадесети век ние, българите, също сме били едва половината от населението, но после си взехме държавата в ръце, нали?
– Все съм виждала идеалисти, но като теб подобен никъде няма! – приключваше разговора директорката.
И това последно лято преди да се пенсионира, Ангел излезе във ваканция омърлушен. Едва прекопа доматите, пипера и краставиците в двора си. Нямаше ищах за нищо. С часове седеше на стария, удобен фотьойл под лозата и само отпиваше от спуснатия в кладенеца да се охлажда айран. Жена му леля Жечка все плетеше елечета и терлички за внуците, които също живееха в столицата и от дъжд на вятър ги навестяваха за ден-два.
Една събота пред къщата избуча кола и когато Ангел излезе да види кой е пристигнал, съзря мустакат, дебел мъж да се смее насреща му:
– Здравей, даскале! Кажи сега, позна ли ме?
Ангел повдигна несигурно вежди и призна:
– Наистина не те помня! Кажи кой си!
– Аз съм Бахтито, бе! Калпазанина, дето все го гонеше от час! Закачахме се с Росен – дългия, дето седеше до прозореца, на предния чин! През ден, през два все ми посочваше вратата…!
Ангел примижа с очи и се плесна по врата:
– Но ти беше един такъв малък, слабичък! Гледай, каква мечка си станал сега! Как бих могъл да те позная?
– Е, пораснахме! Променихме се! Но ти си почти същият! И винаги ще съм ти благодарен за тройката, дето ми писа в края на училището! Без нея сега нямаше да имам нито средно, нито висше образование!
Ангел опули очи:
– Ти и висше ли си изкарал?
– Че как! – ухили се бившият му ученик. – Записах задочно „Публична администрация“ и се дипломирах без проблем! Нали знаеш как се вземат изпитите в университета днес? Имаш ли пари, имаш взет изпит! А при мен пари бол!
– С какво се занимаваш, че печелиш толкова?
Преди да отговори, Бахтито извади пакет луксозни цигари, подаде на Ангел и след като той отказа, сам запали цигара. Издуха ароматния дим и завъртя ръка във въздуха:
– По принцип съм зърнар, но имам още няколко фирми! Обработвам към сто и петдесет хиляди декара земя. Вземам под аренда земята на хората. Има за тях, остава и за мен! Не мога да се оплача!
– Ами, добре! – кимна Ангел. – Хайде, влез в къщи и кажи, какво те води при мен!
Бахтито вдигна ръце:
– Няма да влизам, даскале! Дошъл съм по молба на твойта директорка! Говорихме тия дни с нея за ремонта на училището и тя ми спомена за теб!
– Какъв ремонт? Нали говорят, че догодина ще закриват училището?
– Тънка работа е тя! – засмя се ученикът му. – Има отпуснати милион и нещо за ремонт и трябва да се усвоят! После сградата ще ни трябва за друга цел! Та, директорката ме прати, да ти отворя очите малко!
– В какъв смисъл?
– Возил ли си се в „Бентли“? – посочи луксозната си кола Бахтито.
– Не! – повдигна рамене Ангел. – Откъде такава чудесия тук, на село?
– Е, сега ще се возиш! Тръгваш с мен за няколко дни на екскурзия! Всичко за моя сметка! Ще сме само в скъпи хотели и ресторанти! Ще видиш каймака на държавата, как се е устроил! А като се върнем, ще ти направя един малък подарък заради тройката…!
Ангел разпери ръце:
– Ама аз… така, не съм готов! И как тъй, за твоя сметка?
– Я не ме разсмивай, даскале! Върви да си смениш дрехите и кажи на жена си, че към края на другата седмица се връщаме!
Старият учител потри уморените си очи, изгледа замислено бившия си ученик и повдигна рамене:
– Защо пък не? Животът ми мина, а нито една щуротия не съм направил досега!
Той предупреди жена си за предстоящото пътешествие, облече единствения си нов костюм и се вмъкна смело в разкошна кола. Бахтито подкара и с неочакван интерес Ангел се остави това невероятно приключение да го води напред.
Точно седмица по-късно, „Бентли“-то се върна обратно в село Люляк. Преди да остави Ангел в дома му, Бахтито спря пред сградата на пустото от години читалище. Срита с крак заключената входна врата и покани Ангел да влезе с него. Сградата бе стара, но здрава все още. Запазени бяха салонът, червените плюшени завеси на сцената и дори столовете за зрителите. Само в няколкото други стаи и библиотеката бяха провиснали дълги паяжини.
– Как ти се вижда читалището? – запита Бахтито.
– Пусто! Запуснато, като всичко на село! – въздъхна Ангел.
– Като си толкоз ербап, направи го по-хубаво! Нали си даскал, организирай останалите хора, направи самодейност някаква! Това вече е твоят сиромашки рай, даскале!
– Как тъй? Че то е държавна собственост!
– Вече е частна собственост, даскале! Държава отдавна вече няма! Нали видя, какви палати има по целия бряг на морето, от край до край? А на планините? А в големите градове? Всичко вече е частна собственост, а тая съборетина е твоята награда за труда ти досега! Ето документите! Всичко съм уредил, само като ремонтираме училището, ще пратя момчетата за ден-два да постегнат малко тук!
– Ама, как тъй, бе момче? – прошепна Ангел. – Че то тъй може ли?
– Може, даскале! Може! В България днес всичко е възможно, ако си на власт или имаш пари!
На другия ден намериха Ангел, обесен в читалището. Беше метнал едно въже върху релсата за завесите на сцената и висеше, стиснал все още в ръка папката с документите за собственост на своя сиромашки рай.
.
