Разказ от Хасан Ефраимов
Най-накрая бях реших да сменя чистачките на колата. Цяло лято карах с накъсани, но след като дойде есента… В интерес на истината, бяха се скъсали още зимата, ама много не си го сложих на сърце. Като завее и зафучи в Добруджа зимата, като ми легне на една страна оня ми ти Северняк, като подбере снега чак от Сибир и го набива баш на моето стъкло. Въртя чистачките, но скоро се образува една ледена маса по тях, която дори не чисти, а гумата на перата накъсва безпощадно. Много добруджанци зимата не си и изкарват колите, стоят по гаражите и чакат пролетта, защото солта, дето я хвърляли по пътя, разяждала ламарината. Бе, мамито й и ламарина…
– Че аз в студа като не карам, кога ще карам? – изричам винаги и пердаша наред със снегорините. Мен лятото не ми трябва кола – тук биричка, там мастичка и, докато се усетя, съм стигнал у дома с колелото.
Позасуетих се малко как да ги изкарам, защото едната голяма, а другата малка. Така ги правят вече, за да не можеш да си вземеш друг комплект, а само на марката. Накрая ги издърпах и те взеха, че изщракаха и излязоха. Спрях пред първия магазин. Да, ама човекът си сложил обедна почивка. Разбрах го по табелата. Дрънчах по вратата, ама файда йок. Изпсувах и подкарах към друг магазин. Още докато влязох през вратата, разбрах, че продавачът иска проблем с мен.
„Никога не отказвам битка, дори когато съм сигурен, че ще загубя“ – изрекох си наум и застанах пред щанда. Е, щеше да си получи проблема.
Оня, един такъв съсел, увиснал пред някакъв монитор, намества си очилата, кьори се сякаш разбира нещо и се прави на важен. Дори не подозира, колко съм ги виждат таквиз като него.
– Добър ден, господине – ми изрече отдалеч и затвори пасианса, с който се мъчеше. – Какво ще желаете?
– Чистачки.
– Чистачки?
– Да, чистачки.
– За автомобил?
– Не, за комбайн.
– Как за комбайн?
– Ей, де съм го паркирал – винаги срязвам много питащите. Че много ясно, за кола. Да сте виждали комбайни да бръмчат из града? А и спрях пред прозореца му и той прекрасно ме видя, докато слизах от колата.
– Шегата ви беше неуместна, господине.
– Въпросът ви щото беше много уместен.
– Но да се подигравате така с мен?
– Карам колата, подобно на комбайн вече.
– Защо?
– Защото ми омръзна да плащам глоби. Кой, дето ме види, и прави снимки. Храсталаците се напълнили с папараци и щракат на поразия.
– Марка?
– Не ща марка, дай ми гьотмарка.
– Питам за марката на колата ви.
– За какво ви е марката на колата ми? Просто ми дайте чистачки.
– Господине, трябва да проверя в каталога. За всяка марка чистачките са с различна големина и закопчаване.
– Нали ви казах, че искам гьотмарка.
– 76 лева, господине – изрече ми накрая съселът, след като 10 минути се рови в компютъра.
– Мамито им и чистачки! Да не са златни?
– Защо не си купите „Москвич“?
– Добра идея, вместо да дам тези пари за чистачки. Предните бях си ги купил от „Кауфланд“ за 8 лева и ме изкараха 3 години.
– Купувате чистачки от хипермаркет за такава кола?
– Че ти не си ли купуваш манджа оттам?
Дръпнах му едни майни, блъснах вратата и се отправих към следващия магазин. Хайде де, човекът иска днес да продаде едни чистачки на баламурник като мен и да си изкара гюнделика. Ще стане, ама да прецака Андрешко като мен – в шестък.
Влязох в следващия магазин и о, чудо. Пред мен стоеше неземна красавица.
– Здравейте, господине – поздрави ме още от вратата. – Заповядайте.
– Здравей, красавице. Имаш ли такива чистачки? – изрекох и блъснах старите йорнеци на масата.
– Имам всякакви, господине.
– Ей, това е отговор. А…, ще ми иска 76 лева за чистачки. Нещастник.
– Кой? Съселът ли?
При тези думи и двамата едновременно се засмяхме.
– Вижте, господине, изтръгнали сте перата, а щипките са останали на рамената – забеляза веднага красавицата. – Дайте да отидем до колата ви и да свалим и щипките.
– Ми, те така си излязоха.
– Защото сте ги изтръгнали. Неизползваеми са вече.
Отидохме до колата и красавицата с много фин жест натисна щипките отстрани и ги изкара.
– Брех, мамито му – не се стърпях. – И идея си нямах, че излизат така.
16 лева струваха чистачките на красавицата. Понеже бяха различни размери двете пера, измери ги с рулетка, отиде до рафта и ми донесе новите две чистачки в отделни кутийки.
– Няма смисъл да купувате марка, господине – ми изрече. – Всички издържат по година-две, с тази нашата зима.
Отвори кутийките красавицата и отвътре изпопадаха десетки видове щипки, подходящи за всяка една кола. Братята китайци бяха помислили и за това.
Платих и понечих да взема новите пера.
– Момент, господине – задържа ме тогава красавицата. – Аз ще ги закача на колата ви.
Стоях отстрани и гледах. За пръв път виждах жена, която да е така на ти с техниката.
– Нещо друго да желаете, господине? – обърна се след това към мен с чаровна усмивка.
– Всъщност… – засуетих се и аз. Не исках да си тръгвам още. – Чистачките ми и не пръскат.
– Отворете предния капак.
– Нямам копче.
– Как така нямате копче?
– Ми, ето на дистанционното имам копче за вратите, за багажника, но за предния капак нямам.
– Ама, господине, отваря се отвътре, от тази ръчка – усмихна се тя, отвори вратата на колата, пресегна се и дръпна ръчката на капака. Той леко изщрака и се надигна.
Винаги е добре да се правите на по-глупав, отколкото сте, пред една дама. Запомнете го от мен – винаги помага.
– Ама, никога ли не сте го отваряли?
– За какво ми е? Тя, колата, си върви и така.
Красавицата отиде до магазина и се върна скоро с една тубичка течност за чистачки.
– Нямате течност в резервоара, господине – усмихна ми се, наливайки от течността. – Я пръснете сега.
– Пикае накриво едната – забелязах, когато повдигнах ръчката за водата и тя пръсна настрани.
– Момент, господине.
Красавицата бръкна в джоба си и изкара една малко отверчица, почовърка около дюзите на чистачките и после се обърна към мен:
– Я пробвайте сега.
– Ехе, като момчешка пишка – захилих се и аз.
– Някакви други проблеми, господине?
– Да, една лампичка ми свети постоянно на таблото, какичката от компютъра ми говори някакви неща, на неразбираем език.
Без подкана красавицата се качи в колата и натисна ключа на стартера.
– Изгоряла ви е едната лампичка на осветлението на регистрационния ви номер, господине – обърна се отново към мен с чаровната си усмивка. – Компютърът ви го казва и го изписва на таблото.
– Брех, мамито му… Не ми пречи.
– Не ви пречи, но плачете за акт.
– Без това днес още не са ме глобили.
Точно две минути отне на красавицата да подмени лампичката. Пустият му компютър най-накрая млъкна, а го търпях три години.
– Имате златни ръце, госпожо.
– Госпожица…
– Ох, пардон, госпожице. Аз щото малко бях под стрес.
– Каквото пипна и светва.
– Виждам! Слушай, красавице… – не се стърпях тогава. – А случайно масло не сменяте ли при вас?
– Мога, но ми трябва канал, а тук нямам. Скоро ще си направя и сервиз, и може би тогава. А кога е сменено вашето масло?
– Че де да знам аз. Тя, колата, си върви и аз…
Влязох в магазина, за да платя.
– Всичко това е подарък от магазина – усмихна ми се тогава красавицата. – Отворих този магазин скоро и се радвам на всеки нов клиент.
– Хубав е. Гледам и кафе-машина имате.
– Да, искате ли да ви направя кафе? Ама вие май бързахте.
– Че за къде да бързам? То, от бързане…
Е, по време на кафето вече я омаях. Точно толкова време ми трябва, за да стане една жена моя.
– За колата трябва да се грижите като за жена – обясняваше ми красавицата, докато сърбаше от чудесното кафе. И кафето й беше прекрасно като всичко нейно.
– Аз, като нямам жена… – направих се отново на по-смотан, отколкото съм всъщност.
– Никога ли не сте имали?
– Имах седем, ама мислех, че те трябва да се грижат за мен. Накрая всички си тръгваха, нарамили покъщнината ми.
– Ужас…
– А, не е ужас. Аз се радвам, че се отървах с толкоз… Е, аз да си ходя вече – изправих се накрая с огромно нежелание.
– Ако мога с още нещо да ви помогна?
– Всъщност, знаете ли? От бойлера ме бие ток. Докато се изкъпя, и косата ми станала на таралеж. Ето, дори после си стои така.
– Но как?
– Така, как? Пробвах дори с кондиционер за коса, ала не помага.
– Но това е опасно, господине.
– Опасно, ама… И от печката ме бие ток. Докато си забъркам едни яйца и те, моите, вече…
– Ох, ужас…
– Ужас, ама и от тостера ме бие ток. Реша да си направя препечени филийки, а те подскачат, подскачам и аз.
– Но, господине…
– Та си мислех… Дали не може да ги погледнете с тези вашите, златните ръце?
– Ама, вие сериозно ли?
– За какво ми е да се шегувам с вас? Ще си платя, каквото и да ми струва.
– Нямам нужда от пари.
– Е, от каквото имате нужда, тогава. Не съм стиснат. Ще запаля и барбекюто.
– Навън вече е студено.
– Барбекюто ми е закрито. Външна и вътрешна топлоизолация, троен стъклопакет. Навън вали, а вътре…
– Прекрасно! Винаги съм мечтала да седя близо до дъжда. Той да си вали, а аз на топличко.
– Да не сте поетеса.
– Не.
– Слава Богу. Ще метна и едни пържоли.
– Аз съм вегетарианка.
– Ох, и аз, но щях да ги метна заради вас. Моркови на скара, тиквички, пипер, стават чудесни. Имам и ракийка.
– Аз пия узо.
– Какво съвпадение, и аз.
– Но аз съм на работа в момента.
– Е, след работа. Ще мина да ви взема.
– Няма нужда. Аз с „Купър“-чето. Стига ми. Малко е мъничка, ама…
– То, в този живот по-мънинкото е по-скъпо, госпожице, а и вие сте фина дама.
– Така ли мислите?
– Не само го мисля. Колкото по-малка е една… кола, исках да кажа, толкова е по-скъпа.
Ох, бягам. Трябва да запаля барбекюто, че да направи хубава жар. Аз самият отдавна вече съм целият в жар – чакам красавицата със златни ръце, дето, каквото пипне, и светва. Поне докато ме разбере, какъв ми е слаб ангелът. Да, тези чистачки толкова бързо се накъсват. Ще дойде ден и ще вляза в друг магазин, там ще има друга красавица и безкрайният цикъл, съставен от седемте ме напуснали, ще се повтори отново, докато станат 10 или 20. Но дотогава…
Послеслов:
Оттогава живея с моята красавица. За чистачки повече не ми се е налагало да ходя. Каквото има за подмяна – нейна работа е.
– Мило, остави ми утре колата си, трябва да й сменя маслото в сервиза – изрича ми вечер. – Вземи моето „Купър“-че.
– Да бе, не мога да се обърна в нея, че да пръдна.
– Правиш го в моята кола?
– Е, нали прозорецът е отворен, заради цигарата ми.
– Пушиш в моята кола?
Но ми прощава. Прощава ми за всичко, а и аз вече гледам да няма за какво.
Вечер чехлите ми обърнати, застанала до вратата и ме чака усмихната.
– Мило, направих салатка за теб и за мен. За нас… Узото е изстудено…
Дрехите, изгладени и подредени в гардероба. Дори и потниците и слиповете. Чорапите наредени като аптекарски шишета.
– Мило, какво да направя още за теб? – изрича в ухото ми вечер в леглото.
– Че какво да направиш още? – отвръщам и аз. – И това, което правиш, не заслужавам. Благодаря всеки ден на Всевишния, че те има и си в моя живот. Искам само време и здраве, за да можем да изхарчим парите, които изкарваме. Да си седим в Рая, нашия двор, който сами си създадохме, и да забравим за всички несгоди по света.
Седем пъти… Седем пъти се опитвах да давам, а накрая се появи тази, която не иска нищо, а само дава. Какво повече да искам от живота?
Вече и на работа толкова ходя. Какво ме интересува мен, на коя е закъснял месечният цикъл? Спя до късно, когато се събудя, излизам по чехли на двора и дълго пия кафе. После плувам в басейна, лете и зиме. За какво иначе да се харчат парите, ако не за жената, която дава всичко за вас?
– Знаеш ли, мило – прегръща ме вечер. – Благодаря, че ме допусна в твоя живот. Толкова дълго си чакал да почукат на вратата ти, а тя дори не е била заключена. Благодаря, че ме прие в твоя вълшебен свят. Като бях малка се влюбвах в писатели. Четях си някоя книжка и се замислях за човека, който е написал това. Сега вече знам! Ти не живееш в този свят. Обикаляш някъде с героите си, а дори не забелязваш, че те бие ток от бойлера. Аз ще съм с теб в този твой свят, каквото и да стане. Може бури да зафучат, дори земята да се преобърне, но какво ни засяга това нас, в нашия си свят?
Какво повече да добавя?
.
