Това е първата от няколко истории, които искам да споделя.
Денят беше хубав, топъл ден от края на септември. Нищо специално. Наслаждавах се на макар и ограничените си физически възможности да се движа по лекия наклон на улицата. Опитвах се да дишам равномерно. Пет-шест крачки вдишване, пет-шест издишване. Май не съм чак толкова зле.
Улицата е пуста. Така е в малките провинциални градчета. По улиците животът е спрял, само в центъра на града, в заведенията, почти няма свободни места. Да се чудиш откъде се пръкват толкова хора, висящи като полуизсъхнало пране под чадърите, само на чаша кафе.
Заобикалям паркираните по тротоара автомобили, за да се скрия в сянката на поредната, изглеждаща като полуизоставена къщичка. Поглеждам към асмалъка. Тъжни, безпомощно висящи чепки от изсъхнало грозде, поразени от нови болести. Доматите в градината и те изсъхнали, и то не заради суша, а отново заради болести. Да пръскаш и да не пръскаш, все тая.
Е, днес нямам намерение да се натъжавам. Искам да се порадвам, че съм жив, че мога да се разхождам, да кажа „Добър ден“ на някой непознат и да се усмихна. Може даже да побъбрим за каквото и да е. Животът е хубав, ако умееш да се радваш и на малките неща, които ти се случват.
Най-после виждам живинки пред себе си, но май се е случило нещо. Момче и момиче се опитват да помогнат на паднал човек на тротоара. Позабързах се. Старица, може би над осемдесетте, стенеше от болка, а от очите й капеха едри сълзи. Дойде още един човек от отсрещния блок, за да помогне, ако има нужда. Посегнахме с мъжа да вдигнем жената и да я сложим на близката пейка, но май и двамата се оказахме доста нефелни. Момчето ни помоли да се отдръпнем, прихвана старицата нежно като малко дете и я отнесе до пейката.
Обадих се на 112 за пострадал човек и, докато чакахме, опитахме да разговаряме с пострадалата жена, доколкото беше възможно. Тя имаше мобилен телефон, за да се обади на сина си, ако й се случи нещо, но батерията на телефона беше паднала. Не можеше да каже и адреса си. Болките, които изпитваше, говореха за счупване на десния й крак.
Линейката пристигна бързо. От нея слязоха симпатична жена на 35-40 години и здравеняк шофьор. Не зная дали жената беше лекар или медицинска сестра, но личеше, че действа професионално за получаване на необходимата й информация.
Това, което беше шокиращо, бяха последните й думи:
– Слушай, бабо, сега ще те отведем до болницата в Горна Оряховица. Ще ти направим снимка, за да се уверим дали ти е счупен кракът (а аз съм сигурна в това) и после ще трябва да те откараме в Търново за операция, но ако нямаш 1500 лв. за операция, или ако синът ти не намери парите, ще те върнем обратно в Горна Оряховица.
Гласът й не беше равен. Като че ли и самата тя изпитваше срам от това, което казва. От това, което системата я принуждава да казва на болни и безпомощни. Система, превръщаща ни в безсърдечни дебили.
Толкова е объркана ценностната система на обществото, в което живеем, че е безсмислено да коментираме отделен случай или да посочим някого с пръст, да бъдем съдии и прокурори. Искам да задам само един въпрос към „богопомазаните“, които няма никога да прочетат тази незначителна, малка история:
А АКО ТОВА БЕШЕ ВАШАТА МАЙКА?
P.s.: Някъде прочетох, че за тържествата за ДЕНЯ НА НЕЗАВИСИМОСТТА във Велико Търново са изразходвани над шест и половина тона фоейрверки. Всичката пара в свирката. Браво, юнаци!
Руси Русев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел. ред.: Историята е истинска, авторът е бил пряк свидетел и участник в нея. Той е български емигрант в щата Индиана, който е бил в България, в родния си край. Сумата, която е събрал и заплатил по-късно синът на пострадалата жена, е 1200 лв. Направена й е била операция и тя от няколко дни се намира в реанимация, в безсъзнание. Вероятно няма да оцелее.
.
