За празничната Конференция, по повод 100-годишнината на Българското училище за роден език в Будапеща, Унгария, състояла се на 28 и 29 септември 2018 г., под патронажа на министъра на образованието Красимир Вълчев, в съорганизиторство с Асоциацията на българските училища в чужбина, с участието на зам.-министъра на образованието Таня Михайлова и на Ищван Краслан – директор на отдела за образование на националните малцинства в Министерството на човешките ресурси на Унгария, разказва Снежина Мечева, говорител на АБУЧ.
УРОК ОТ МИНАЛОТО, ПРИМЕР В НАСТОЯЩЕТО, ОПТИМИЗЪМ ЗА БЪДЕЩЕТО
(100 години Българско училище в Будапеща, Унгария)
На 28 и 29 септември 2018 г. Българското училище за роден език в Будапеща отпразнува своята 100-годишнина. Само споменаването на юбилейната цифра е достатъчно, за да сторим поклон. Ще ме извините за паралела, но в определени държави, (във Великобритания например), когато някой навърши сто години – получава лично поздравления от Кралицата. Независимо от заслугите. Ценят доживяването. А ако има и заслуга за обществото, празникът е двоен.
Ето един чудесен предварителен анонс по БНТ, от който можете да добиете известна представа за историята на училището: https://www.bnt.bg/bg/a/100-godini-blgarsko-uchilishche-v-budapeshcha
Така че! За Будапеща се отправихме трима членове на Управителния съвет на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ). Това столетно училище е наш член и ние добре знаем какво е да сътвориш и съхраниш светилище за образование. Всеки би желал да доживее подобен юбилей. Какво са километрите, когато сърцето тегли към нещо желано? И ето – за Будапеща от Австрия потегли председателят на АБУЧ, д-р Ирина Владикова, с три от преподавателите в нейното виенско училище „Св. св. Кирил и Методий”. Г-жа Боянка Иванова, директор на БУ „Джон Атанасов” в Чикаго, САЩ, прелетя океана заедно с г-жа Виолета Петрова, преподавател по български език и литература в чикагското училище. Полетът им с прехвърляне през Варшава, закъснение на единия, изпускане на другия им отне… 24 часа! От Лондон, пак над океана, тръгнах и аз, като говорител на АБУЧ, директор на БУ „Иван Станчов”към Посолството в Лондон, съмишленик и поклонник на г-жа Светла Кьосева – директор на училището в Будапеща. Вижте нейния разказ за това как е създадено училището и през какво преминава в своята столетна завидна история: https://frognews.bg/obshtestvo/minalo/100-godini-balgarsko-uchilishte-budapeshta.html
Полетът ми до Будапеща трая само два часа. Бе слънчев ден, в синхрон с желанието ми всичко да е ярко, светло, празнично. И беше!
Грабна ме гледката от самолета на полята край унгарската столица. Разчертани като с линия на огромни многоъгълни пространства в есенни багри от горско зелено, през охра, оранж, тъмно жълто или по-бледо слънчогледово. Те „разказваха”, че тази земя е гледана и обичана. От облаците изглеждаше като живописно платно.
В Будапеща тръгнах по улиците, качвах се в превозните средства на градския транспорт и навсякъде срещах красиви, спокойни млади хора. Свежа, млада нация – и много засмени лица.
Предстоеше ни нещо хубаво. Но няма да се спирам на целия протокол от празненствата. Сигурна съм, че всичко ще бъде детайлно отразено от организаторите за тези, които не бяха на тържествата. Желанието ми е да споделя емоциите, вълненията, радостта и размислите за приятелите, за поборниците, за съмишлениците, за урока, който това училище и този празник даде на всички ни.
За Българското училище по роден език в Будапеща 2018-та е юбилейна и честването започна още през февруари, когато се постави началото с различни изяви. Повече можете да научите от интервю по Дарик радио с г-жа Кьосева: http://darikradio.bg/balgarskoto-uchiliste-v-budapesta-navarshva-100-godini-dnes.html
Главните тържествени моменти предстояха, когато на 28 септември пристъпихме прага на училището.
Била съм в доста съботно-неделни училища, но когато влязох в будапещенското, ме впечатли интериорът на административния етаж, какъвто не бях виждала никъде. Изящни високи тавани, мебелировката – като в красив и богат дом от началото на миналия век, получаваш лекото усещане, че си малко като в палат. Залата украсено празнично, блестят златните цифри на три балона – 100!
И засмяната г-жа Светла Кьосева, която заедно с колегите и сътрудниците си посреща гостите. Празникът е уважен от зам.-министъра на образованието – г-жа Таня Михайлова, придружена от г-жа Дарина Панайотова, която отговаря за Унгария в дирекцията за задграничните училища на МОН. Ето я г-жа Надя Барух – главен редактор на издателство „Аз Буки“. Тук е и Снежана Йовева, която ще представи сборника от статии, свързани с живота и делото на българите в чужбина „Толкова близо, толкова далеч”, издаден с помощта на ДАБЧ. Виждам Илияна Нанчева от радио „Татковина” – все приятели и съмишленици. От училищата ни по света пристигнаха представители от Виена, Чикаго, Лондон, Париж, Линц, Залцсбург, Кипър. Сред официалните гости в този ден са и: от СУ „Св. Климент Охридски” – проф. Росица Пенкова, проф. Валери Стефанов, доц. Мирена Легурска, проф. Нели Иванова. От Института за литература към БАН – доц. Пенка Ватова и доц. Елка Трайкова; Петър Михайлов – внук на един от най-значимите бивши директори на училището, долетял от София; проф. Николай Ненов – директор на Регионалния исторически музей в Русе, Нели Пинтева Баанс от Женева, Венета Янкова – лектор в университета “Лоранд Йотвьош” в Будапеща. Ореол от привърженици на едно славно дело.
Г-жа Светла Кьосева откри Конференцията, която се проведе под патронажа на министъра на образованието, г-н Красимир Вълчев, в съорганизаторство с АБУЧ. Нежни и вълнуващи слова. И как иначе – 35 години тя работи в училището, от които 15 като директор. От последвалото слово на д-р Данчо Мусев „Българското училище в миналото и днес” научаваме толкова значими неща. Д-р Мусев е председател на Българското републиканско самоуправление на българите в Унгария, възпитаник на училището от миналия век. Днес и трите му деца се учат в училището. Г-н Мусев е носител и преносител на добрини, морал, традиции, любов към България, към училището и връзка с втората родина – Унгария. Възхити ме емоцията на този млад мъж, принадлежността му към институцията Българско училище за роден език, завидях на пиетета, който изпитваше към миналото, съградило и него като личност. Потомък е на първите български преселници от България в Унгария – нашите градинари. Може ли човек да остане безразличен, когато научава, че преди сто лета българите са се организирали с огромно желание, даже страст, за оцеляване. Че първо съградили църква, а веднага след това и училище. Първа грижа, първа болка и радост в нелеки години. И освен с помощта на църквата, сторено е и с желанието и силната подкрепа на тогавашния дипломат – пълномощния министър Иван Стоянович (дядо на днешния Петър Стоянович, който в близкото минало бе министър на културата в България).
Звъни първо звънче за урока в душите ни. Ето как мечтаното се постига: Общност+Църква+Държава – в лицето и на дипломатите.
Познато ни е и в наши дни. Там, където единението го има – успехите са налице. И обратното… – също. В случая с Будапеща – заслугата е не на една, а на две държави. Усилията от унгарска страна са огромни, подкрепата явна – на всички нива.
Възхитително. Политиката им за малцинствата е учудващо демократична. Ние се борим десетилетия да получим шанса за българска матура в чужбина, а те го имат. Учениците ни в Унгария полагат такава матура.
Но нека споменем и нашите си заслуги – на АБУЧ. Точно възрожденската ни упоритост постигна успех. Обединихме всички български евродепутати от всички партийни фракции да се присъединят към нашата Петиция в Европарламента, за промяна на статута на българския език и на другите т.нар. „малки езици” в страните-членки на ЕС. Това ще донесе предимства за учениците при постъпване в колежи и университети, на базата на доказано владеене на български език чрез матура или сертификат. С Петицията стигнахме до пленарната зала в Страсбург. В интервю по програма „Хоризонт” на БНР с евродепутата Светослав Малинов (30.09.2018 г. – „Неделя 150”) той сподели, че нашият пример е уникален и не знае такъв друг случай, в който намеса през организация на български граждани да доведе до промяна на законодателство. Докато ние се борим за равнопоставеност в Европа, нашите колеги в САЩ го постигнаха. И там нашите ученици от неделните училища държат изпит за сертификат за владеене на български, който им дава предимства при продължаване на образованието им в по-горна степен и при наемане на работа чрез програмата „Печат за двуезичност”. Учители, членове на АБУЧ в САЩ, по идея на директора на училище „Джон Атанасов” – г-жа Боянка Иванова, с помощта на българския генерален консул в Чикаго, г-н Иван Анчев, както и на посланик Тихомир Стойчев, помогнаха за това. С намесата им стана възможно българска образователна институция – Департаментът за езиково обучение към СУ „Св. Климент Охридски”, да издава тези сертификати и те да се признават на територията на много щати в САЩ. Ето я печелившата комбинация: Общност + Учители + Дипломати. И това трябва да бъде национална задължителна политика не за отделни личности, а за всички.
Връщам се обратно в залата на Конференцията в Будапеща. Един по един започват да „изскачат” факти от историята, които буквално захласват. Училището работи дори по време на Втората световна война. По-късно, в най-тежките години след войната, се намират радетели, които вграждат живота си в делото да се образоват децата по български в другата родина. Не са много българите в Унгария – 6 500. Пръснати са из цялата страна. Но са единни, имат организации, които окрилят общността им.
Втори звънец от урока: на други места по света сме стотици хиляди – а такива ли сме като тези в Унгария?
Д-р Мусев разказва как навремето училището е било пансион за децата от провинцията, за да могат учениците да са заедно и да имат цялостен образователен процес. Как са ги учили на дисциплина, дарявали са ги с познания, окриляли са ги с приятелства. Днес в помещенията на училището няма спални, няма и пансион, но бившите възпитаници, събрани за юбилея, лягат по земята там, където са били леглата им, и това ги топли дори след десетилетия. Малко били българите, но съградили много в Унгария. Навремето там са се отглеждали преди всичко картофи и никакви зеленчуци. Първите български преселници – градинари, донасят в тази страна доматите, патладжаните, пипера – непознати дотогава. Днес, като вървите по улиците и влезете в магазин – най-продаваните и като сувенири са пакетите с лютия и сладкия пипер от чушки, били някога нашенски, а сега – присадени и прославени като унгарски. Туристите са стотици, хиляди – влязат ли в ресторант, първото, което поръчват, е унгарският гулаш. И той им е армаган от нашенско, защото прочутата паста, с която го правят, и тя е от чушки.
Но ако миналото на Българското училище за роден език впечатлява – това, което научихме за бъдещето, наистина е за завиждане. Мечтите са половин сбъдвания. А техните са големи: Да възстановят училището като редовно, целодневно. Но да не е малцинствено. Да се изгради като специфично с профили, които да привличат всякакви ученици. В Унгария има такова – немско, с участието на компаниите АУДИ и МЕРЦЕДЕС, където се обучават дуално монтьори и инженери. Идеята на Българското училище за роден език е да направят училище, което да подготвя ученици за влизане в университети в САЩ и Великобритания (Оксфорд и Кеймбридж). Да има редовно обучение за ученици от 1 до 8 клас, с усилено преподаване на английски. Формите на обучение да са две, които да се допълват триезично: на български, унгарски и английски. Да се учи унгарски и английски, а български – по желание. За целта е необходимо да се сключи споразумение между МОН и Унгарското министерство на образованието, и педагозите да са от България.
Ето го и третият звънец на урока в Будапеща: „Човек е толкова голям, колкото са мечтите му”.
След това, което чух, се почувствах като ученичка, въпреки 30-годишния ми стаж в училището ни в Лондон.
След словото на д-р Мусев, поздрав от унгарска страна към участниците отправи г-н Ищван Краслан – директор на отдела за образование на националните малцинства в Министерството на човешките ресурси. Присъства и г-н Симеон Варга – депутат в Унгарския парламент, застъпник на българското малцинство, признато в Унгарската конституция. Той също е учил в това училище.
От името на Министерството на образованието и науката приветствие поднася зам.-министър Таня Михайлова. Речта й е по човешки топла, оценява стореното, както подобава – високо, и изтъква подкрепата от страна на българската държава.
После – отново завръщане към миналото. Не е случайно. Историята е най-добрият учител на народите (всеизвестна мъдрост, но колко добре я следват човеците?…). Оказва се изненада – думата взема г-н Петър Михайлов, правнук на един от значимите бивши директори на училището – Михаил Фридманов. Чухме лекцията „Михаил Фридманов – една дългогодишна плодотворна учителска и читалищна дейност”. Фактите в нея до голяма степен бяха изненада дори за самата Светла Кьосева. Михаил Фридманов е роден през 1889 г. в София, в семейство на баща шивач и майка домакиня. Този възрожденец (в най-истинския смисъл на думата с корен ВЪЗРОДЯВАМ) поема училището в нелеките години 1950-1956, когато то е полузанемарено. Разширява го, увеличава учителския състав. През 1952 г. подготвя клас за редовно обучение по български. През 1954 г. учениците от 43 стават 158. Организира летни целодневни двумесечни курсове по български, открива пансион за децата от провинцията, с помощта на унгарската община и родителите (ДВЕ ДЪРЖАВИ – ЕДНА ЦЕЛ!). Три години подред по време на управлението му училището печели първо място по дисциплина и успех в Унгария. Учредява фонд за средства, студентски самодеен колектив, хор, драмсъстав, танцова група. Издава: Речник по български език към БАН, много учебници, преработва някои, споделя опита си с унгарски учители, пише „Нова христоматия за военни”. Автор е общо на 53 педагогически труда. Прави първите преводи на художествена литература за малки деца. Виден трезвеник. И най-същественото: написал е „Методическо упътване за преподаване на български език в българските училища в чужбина”. Това трябва да се намери!
Четвърти звънец! Тези усилия и плам са ни познати… Да издирим тези трудове, ще ни помогнат в днешните усилия за създаването на адаптирани учебници и програми! ВЪЗРАЖДАНЕ, ВЪЗРАЖДАНЕ… ДНЕС!
Притихнали сме от уважение. Учим се, сравняваме, мислим. Имаме ли силите…? С наведени глави се виждат само низините. Трябва да се гледа нагоре… и да се мисли нависоко. Затова споделям емоционалното. За тези, които не бяха с нас.
Идва ред на поздравленията от името на АБУЧ. Първо е председателят ни – д-р Ирина Владикова. За 100-годишнината тя поднася Почетния плакет на АБУЧ, а на г-жа Светла Кьосева – Почетна благодарствена грамота. Награди за приятели и приносители от името на цялата ни асоциация.
Последвалите поздрави и подаръци тръгват от мен и БУ „Иван Станчов” в Лондон: За 100-годишнината – 100 български знаменца за 100-те ученици в будапещенското училище, да веят високо трибагреника ни. За училището е алманахът, написан от нашия преподавател по история, д-р Валентина Александрова – за историята на АБУЧ и на българските училища във Великобритания, които от едно (нашето към посолството), днес са близо 60 в Обединеното кралство. Пожеланието ни е и в Унгария да издадат такъв алманах с историята на тяхното училище, за да се поучим ние, а и другите, които ще дойдат след нас. И накрая е личният ми подарък към г-жа Кьосева (такъв неповторим водител). Един медальон – стъклено сърце (това е АБУЧ) с малки червени кристалчета в него (това са членовете – училища на АБУЧ). Да го носи с любов и вяра.
Г-жа Боянка Иванова от БУ „Джон Атанасов” в Чикаго поднася поздравленията си и за спомен – прекрасното издание „Чикаго – българският град”, в което е отразена огромната дейност на българската общност в този голям побългарен град на щата Илинойс в САЩ.
Г-жа Камелия Конакчиева от БУ „Кирил и Методий” в Париж отправя поздрав към съмишлениците си в Унгария, с които (заедно с училището ни в Дъблин, все членове на АБУЧ) са реализирали прекрасни съвместни проекти по програмата „Еразъм”. По тези проекти, пътувания, празненства техните ученици са създали завидни нови приятелства и са съхранили незабравими спомени. Тя говори за прекрасните неща, които е видяла по време на гостуването си в часовете, които се провеждат с децата в Унгария.
Като съорганизатор на юбилея в Будапеща, от името на АБУЧ последва емоционалната презентация на преподавателя по български език и литература в училище „Джон Атанасов”, Чикаго – г-жа Виолета Петрова. „Училището в съвременния дигитален свят: Алтернативи в обучението по българска литература зад граница. Ролята на интегрираното обучение в изграждането на национално самосъзнание чрез мултимедиен урок спектакъл”: Темата е „Китка се дава за обич”.
На празник – с празнично заглавие: „Китка се дава за обич”. С помощта на прекрасни изображения, вълнуваща музика, народни мъдрости, г-жа Петрова вдъхнови с открития си урок, посветен на пролетните ни народни празници: Лазаровден, Цветница, Великден. В него тя показа и част от тържествата в „Джон Атанасов” по тези поводи, в които децата от всички възрасти се включват с изпълнения на хора, песни, рецитали. А паралелът с откъси, посветени на цветята в творби от фолклора и класиците ни в литературата, бе чудесен пример за щастливи междупредметни връзки в методите на обучение. Накрая на всички участници в конференцията бяха раздадени малки сувенири за отбелязване в книги с надслов „Китка се дава за обич” в цветовете на трикольора ни.
Във втората част от Конференцията през този ден бяха показани и най-новите методи на обучение чрез съвременните технически средства:
Веселина Барки: „Интерактивни игри”
Светла Кьосева: „Учебници и учебни помагала в Българското училище за роден език и тяхното интерактивно използване”
Доц. Пенка Ватова и доц. Елка Трайкова от Института за литература при БАН: Българска литературна класика – знание за всички, http://bglitarchives.org/; Българският литературен модернизъм, http://bgmodernism.com/; Речник на българската литература след Освобождението, http://dictionarylit-bg.eu/.
Така трябва да се извършва съвременното обучение в чужбина. На Конференцията в Будапеща това стана още по-ясно: Новото, редом с традициите и Емоцията, каквато емоция ни завладя по време на презентацията на г-жа Петрова. За да сме и наследници, и продължители, и визионери. Ролята на учителя зад граница не може и не трябва да се измества изцяло от визуалните технически средства, които понякога маниакално застрашават подрастващите и те бягат от реалния живот. В чужбина децата имат нужда от роден дом, от кът, в който някой като родител да им говори на познат език или да ги запознава с произхода им, нуждаят се от грижовник, който да ги опазва или дори да ги прави българи. Зад океана нашите училища не са задължителни, а са по желание. И само любовта към учителя и уютът в училището могат да ги накарат да идват отново и отново в класните стаи.
Конференцията завърши с представяне на сборника на ДАБЧ „Българите в чужбина: толкова близо, толкова далече“. С участието на г-жа Снежана Йовева-Димитрова – съставител и проф. Николай Ненов – рецензент.
Г-жа Йовева развълнувано поздрави всички участници и връчи от името на председателя на ДАБЧ, г-н Петър Харалампиев, заслуженото отличие на Българското училище за роден език в Будапеща, Унгария – Почетния медал „Иван Вазов” .
Учителите в чужбина и училищата работят не за медалите и отличията, но те са нужни, за да се знае, че има оценка и признание. И те задължават да не отстъпваш, а да твориш още по-пълноценно. И пак – не за медалите, а за децата. Защото истинският учител не може да живее без любовта на децата, с които общува всеки ден. Тази любов е най-големият медал. И той се дава от спечелените души. Но наградите от институциите говорят, че това е видяно и благодарят. Затова сме дълбоко признателни, когато са факт.
Последва чудесното представяне на сборника „Толкова близо, толкова далеч” от неговия рецензент – проф. Николай Ненов. Ще запомня думите му: „Наследството не е нива, не е и къща. То е форма на избор. Остойностяване на миналото”. „Впечатлен от осемте табели на входа на училището в Унгария – всяка табела на българи, обединени в институции – каза той. – Че за да сме видими – зависи от нас.“
Пореден звънец от урока в днешния ден. Видими ли сме? Виждаме ли се? Виждат ли ни? А „нас” – означава всички: деца, родители, учители, директори, настоятели, съмишленици, крепители, държавници, дипломати, духовни служители. С други думи – цяла България.
И ще ме извините, че няма да разкажа подробно за празничния концерт на следващия ден в Българския културен институт, където, освен всички присъстващи от предния ден, присъства и извънредният и пълномощен посланик на България в Р. Унгария – г-жа Уляна Богданска. Беше чудесно.
Концерт изнесе хор „Бодра смяна”. А 100 ученици от Будапеща за своя 100-годишен юбилей изпяха новия химн на училището, създаден по текст на Надежда Захариева и по музика на Хайгашот Агасян. Със сълзи в очите и пресекващ глас Светла Кьосева благодари за всичко; за 35-те си години в служба на децата в това училище, за 15-те години като директор в него, за това, че в тази юбилейна година, в която тя ще напусне поста си, в новия първи клас на Българското училище по роден език в Будапеща е постъпил нейният внук.
Светле, мила,
Училище свидно,
Създатели видни,
БЛАГОДАРИМ ВИ ЗА УРОКА ПО БЪЛГАРИЯ.
ПОКЛОН!
.
Снежина Мечева,
говорител на АБУЧ
