Началото на октомври е най-красивият есенен период в Алпите. Тук ти се струва, че все още е лято, поради непреходните зелени багри на високите склонове. Единствено долу, в подножието на планините, дето са селата на Южен Тирол, шарките вече са преминали в други тонове и ти подсказват, че зимата иде.
Онзи ден току-що бях изпратил залеза, а огънят край мене бавно се разгаряше. В такива моменти обикновено махвам с ръка към залязващия “чичо Райко”, както старите шопи шеговито му викаха на Слънцето. Чудният аромат на боровата смола и едрите звезди над мен ме караха да продължа да седя отвън, въпреки настъпващата студена вечер. След като светлото си отиде, неволно извърнах глава на югоизток, където Катценкопф и десетките други върхове бяха окъпани в последните розови лъчи на отиващия си ден. Там някъде, далеко зад тях, Рила, Пирин и Родопите вече заспиваха…
Постепенно в ума ми се върна една любима и позабравена от детството ми картина, която нахлу у мен с неподозирана сила, незнайно откъде. Сетих се за зимните вечери край огъня в къщата ни, която беше на една от най-старите и централни улици в София. И днес още усещам миризмата на прясно разцепените дърва, които дядо ми носеше от мазето. Печката и камината бяха зареждани още в ранни зори, защото, по думите на дядо: “Стане ли саатот десет, денот веке е минал”. Времето ми от Архангеловден, та чак до Трифон Зарезан през февруари, беше наситено с много игри в снега, приказки, смях и песни край огъня.
Загледан в танцуващите червени езици по тавана, аз слушах разказите за несгодите и радостите на отминали дни. В съзнанието ми винаги ще останат да звучат емоцията и заряда на вечерите сред македонските българи, тяхната неразрушима памет и безмерната любов, с която те разказваха за изгубените си родни места и близки хора. Заспивах с приказките за юнаците и красивите девойки от Охрида, Кукуш, Струга и Битоля. В съня си виждах лодките по Бялото море и безбройните стада из тучните поля край Вардара, чувах плисъка на вълните под наколните рибарски къщурки на Дойранското езеро. Будех се с песните за цар Самуил и Крали Марко. Немеех в захлас от разказите за страшните комити из Пирина, Ениджевардарско и Осогово.
Не мога да забравя и съботите, когато през зимата ходехме да се пързаляме в Западния парк на едно наклонено място, кой знае защо наречено Льош, където се събираха млади и стари ентусиасти, правещи първите си стъпки в ските. Но повечето от нас идваха с шейни, найлони и кънки, а екстремните часове сред снега продължаваха до вечерта… Спомням си още как по онова време четирите сезона се редуваха в строга последователност. През март снеговете се топяха под напора на засилващото се слънце, а водите весело шуртяха по улуците и канавките на павираната София. Следваше магично-красивата пролет, с цветовете и аромата на хилядите трендафили, с уханието на люляците и черниците, които красяха дворовете на почти всяка софийска къща, с пеенето на птиците и с веселите детски викове, идещи от сенчестите улици.
Лятото пък обичахме да играем на криеница в гората край ж.п. прелеза, до малкия и винаги препълнен летен ресторант, наричан “Километъра”, дето бе накрая на Западния парк. Наоколо можеше да ритаме топка на воля по зелените и добре окосени тревни площи, а навред се разнасяше смесеният мирис на кебапчета, мастика и мента. Звъняха чаши от редуващите се наздравици в ресторанта. От време на време изсвирваше локомотив и по релсите пред нас тежко-тежко преминаваше дългата влакова нишка. Поляните ечаха от детска глъчка… Западният парк бе нашата зелена крепост.
Именно из тези места дядо ми често ме вземаше със себе си на разходка, тъй като често се отбиваше там, при свои роднини. Ако сте стар софиянец, няма как да не знаете на кое място му викат Гевгелийския квартал. Допреди 40 години това все още беше един много тих район, със своите малки, но подредени дворчета, с тесни, но чисти улички и с прекрасни малки поляни покрай влаковата линия, разделяща Западния парк от Гевгелийския квартал.
Било е, значи, някъде през 70-те на миналия век, когато през една неделя дядо ми ме бе завел за пореден път на “Гайдата”. Така старите македонци условно наричаха мястото около една каменна чешма с осмоъгълно корито в Западния парк, където дядо обичаше да се среща с негови приятели от младините. Още от началото на ХХ век, македонските бежанци, живеещи в София, имаха традицията да се събират в неделя на приказка край чешмата, която бе в средата на парковата алея, пресичаща днес парка наполовина и свързваща бул. “Сливница” и бул. “Царица Йоана”. Там се стичаха главно възрастни, беловласи мъже, ходещи бавно с ръце, сключени зад гърба си, и държащи навити на руло вестници или жълти броеници от кехлибар. Достолепното им излъчване ме караше да изпитвам респект особено към онези от тях, с които дядо ми се заговаряше. И повечето бяха едри и високи, широкоплещести мъже, каквито днес рядко ще срещнеш в България, дори и сред по-младите.
Като потомък на българи от Македония, аз имах уникалната възможност ежедневно да слушам и да попивам много от историите и песните, които възрастните споделяха. Разсмиваха ме и с разни забавни истории, но понякога ставаха много сериозни. Тонът им се променяше, когато в темите им се появяваха думите “Автономия”, “Егея”, “Македония”, “Америка”, “Съюза”… Аз не разбирах почти нищо от това, за което си говореха, но подозирах, че е нещо важно, защото очите им се изпълваха с влага, а гласът им затреперваше.
Сетих се и за незабравимата среща на дядо ми с неговия най-добър приятел от младежките години, чичо Глигор, от Лерин. Казвахме му “чичо”, но той всъщност беше връстник на дядо ми. Още като млад бе заминал за Америка и за последно се беше виждал с дядо ми в края на 30-те години на миналия век….
За часа, мястото и деня на срещата се бяха разбрали чрез коледни картички, които двамата редовно си пращаха повече от 50 години. Когато наближихме чешмата, дядо ми ме държеше за ръка, но изведнъж се спря, пусна ме и почти се затича към един гологлав, висок мъж с очила, с мустаци и с карирано сако, който също се завтече към нас, захвърляйки бомбето си на земята. Двамата се прегърнаха и така останаха почти пет минути – мълчаха, гледаха се и сълзите им течаха с детска искреност… Най-накрая конвулсиите в гърдите им попреминаха и аз завинаги запомних следните фрази:
– Е, на тая чешма се разделихме, тука се и собрахме! Ей, дженабет ниеден! – викаше през смях и сълзи дядо ми.
– Бехме живи пак да се видиме, чекай да се прекръстум – гледаше нагоре чичо Глигор и се кръстеше. – Истото момче си, как шо си на кадрото!
Край тях бързо се събраха и други хора, започнаха да ги тупат по рамената и с любопитство да гледат госта от Америка, който бе дошъл в родината си след толкоз години… Не можеха да се наприказват, питаха се взаимно за един или за друг общ приятел, или за все още неръждясала стара любов. А после чичо Глигор черпеше наред с цигари и отговаряше с охота на въпросите на любопитните. Самият той също пушеше или по-скоро само държеше вечно димящата си пура „White Owl“. Осанката му бе висока и леко прегърбена, а проницателните му очи ту гледаха изпитателно, ту се смееха зад лъскавите рамки на очилата му. Тънкият му прошарен и добре подържан мустак, пуснат по самата му горна устна, му придаваше изискано и едновременно хитро изражение. Истински прототип на Шон Конъри! Речта му бе бавна, но изпълнена с много патос и придружаващи я убедителни жестове, а характерният му кукушко-воденски диалект я правеше хем жива, хем игрива:
– Има, как да нема! Во Америка има сичко, шо сакаш! И олио даже има! – редеше ги чичо Глигор и леко смигваше на дядо ми. – Но да ти кажам най-важното: има хем ред, хем слобода! Слушай сега шо станало преди време:
Дошел един нашенец во Америка и както слезнал от параходот, разперил ръце, па току викнал: „Ееей, най-после сум во слободна страна!“ Да, ама като ги разперил тия ръце, го пернал през лицето на един полицай… Полицайот нищо му не рекъл, но го извадил тефтерот, па написал: „10 долара глоба“ и му го дал тоя кетап на нашиот човек. Оня се фанал за глаавта и викнал: „Лелееее…. оти бре ?! (а тогава тия 10 долара биле много пара…) Нали е слободна страна?! А полицайот му рекъл: „Оти страната е слободна, ама тука си има ред и закони!“
Спомням си също така как по едно време чичо Глигор заклати недоверчиво глава и почна да се пали по повод на дефицита на стоки, който тогава цареше из България:
– Немаше ги едно време тия опашки во София! Никакви опашки – ни за леп , ни за месо! Сичко имаше за яденье и за пиенье. Шо е това сега?! Три годин чекал брат ми ред да купел цветен телевизор… Айде мори, бегай…
Дядо ми леко се усмихваше под мустак, но правеше с очи недвусмислена мимика към приятеля си, като гледаше да го отдели от спора, в който се опитваха да го вкарат някои. Защото на тези срещи идваха не само добронамерени хора и дядо ми отлично знаеше това.
– Кажи ми, бай Глигоре – ти какъв се викаш сега: българин ли, македонец ли или американец?! – питаше го заядливо един дребосък на средна възраст, с вид на квартален доносчик. Той имаше въгленово-черни и лукави очи, чиято зеница не се виждаше. Бях го запомнил добре, тъй като се подвизаваше на всякакви обществени прояви из централната част на София. Носеше платнена шапка с козирка, с надпис “Спорт Тото 2”.
Двуметровият чичо Глигор ядосано го погледна отвисоко над очилата си и аха да се сопне на дребосъка за провокативния му въпрос, но видя отсреща дядо ми, който му направи скрит жест и тогава той смени подхода:
– Как ти е името, бре момче? Аз не помня да се познаваме, а ти вече ми знаеш името…
– Евтим Спиров – представи се човекът с шапката и подаде ръка.
Чичо Глигор не я пое, а вместо това запали отново пурата, бавно намести очилата си и продължи:
– Шо да ти кажам, Евтимчо…. Телото ми е во Америка, душата ми е тука! А ако съм американец или македонец, то не сум ли и българин? А ти каков се викаше по деда – Спиров или Спировски?! Чакай, да не сбърках – не каза ли Спирич? Или беше Спирос?! – захапваше го на свой ред чичо Глигор.
Дребосъкът не се смути от контравъпроса и тъкмо се канеше да продължи да човърка темата, когато дядо ми се приближи до двамата и обърна очи към Евтимчо. Без да казва нищо, дядо ми го погледна много сериозно, а после повдигна показалеца си нагоре, след което постави леко ръка на рамото му. Оня се опита да се усмихне, след това измънка нещо и веднага се шмугна някъде из навалицата. Повече не го видях да идва на “Гайдата”.
Останах изумен и едновременно възхитен от начина, по който дядо успя да въздейства на нахалния заядливко! После научих, че дори и провокаторите в ония времена внимавали с темата “македонски въпрос” и не рискували да бъркат надълбоко в тези незатворени български рани… А типове като този бяха отлично запознати с чувствата и с неписаните закони на хората от Гевгелийския квартал и нямаха особено желание да ги нарушават.
По време на тези родови срещи не минаваше и без шеги. Понякога, по адрес на някой младеж се пускаха и подобни солени лафове:
– Шо стана с твоето момиче, бре, Благо? Ке има ли сватба или да?
– Ами да, как нема да има!…
– Ке има, ама гледай да не стане като оня, който тръгнал с кума си да вземат булката: “Куме, шо ке правиме, ако не ни я дадат булката? А кумът му рекъл: “Абе, ако не ни я дадат, арно! Ама шо ке правиме, ако ни я дадат…” – и се заливаха от смях по адрес на кандидат-жениха.
След смеха идеше ред и на хорото. Малко преди обяд отнейде изсвирваше гайда. Тази традиция бе започнала още в началото на ХХ век, когато прокудените родове от бежанци, настанени край Западния парк в София, се събирали на неделните си срещи в парка. Поради гъстата растителност и тогавашната липса на достатъчно алеи, те се ориентирали за събора по звука на гайдата. Оттогава гевгелийци така наричаха това място – “Гайдата”, а на хорото идваха да се хващат стотици хора от цяла София…
Помня тогава, че както ги гледах скупчени на различни групи от по 7-8 души, старите мъже, чувайки гайдата, изведнъж се събраха в общ кръг около въпросната чешма и се хванаха на комитско хоро. Отнейде започна да бумти и тъпан. Хорото беше бавно, но с доста усукани стъпки и изискваше повишено внимание, особено за начинаещи като мене. Аз знаех, че само мъжете трябва да се хващат на първото хоро, но много исках да подражавам на гордата им осанка и на войствените им подвиквания. Ловях се за тях, но обикновено бърках крачките и често отнасях мъмрене или, най-малкото, ядосани погледи. Спомням си даже как разгневеният дедо Кръсте ме нарече “ашлак” и замахна да ме цапне с бастуна си отзад, но вместо мене, уцели играещия до мен дедо Томе и после двамата се скараха. Аз използвах момента и набързо се скрих засрамен сред зяпачите. Оттогава реших никога повече да не играя хоро.
Но човек не трябва да се зарича.
***
Постепенно картината ми от детството избледня. Над Тирол се беше стъмнило. Отворих очи и пред мен отново се показаха заспиващите Алпи. Една продължителна въздишка се изтръгна от устата ми и се смеси с песента на вятъра от север. Той вероятно я понесе със себе си и мислено им пожелах да минат над София и да достигнат до Черното море. Усетих, че очите ми се замрежиха и една тънко ручейче проблясна за кратко по лявата ми буза. Въпреки това се опитах да скрия от себе си тези сакрални нотки на духа. След дългите години в странство научих, че тъгата и носталгията са като лютата ракия – знаеш, че ще те изгори отвътре и ще те напие, но въпреки това жадно я поглъщаш… Затова доскоро считах, че емоциите са нещо, което само може да навреди на целеустремения човек… Но този път бе различно.
Жълтите езичета на огъня танцуваха все още и се превръщаха в мечове, като хвърляха по дърветата наоколо странни сенки. Тези сенки понякога ми приличаха на неясни мъжки силуети, наметнати с ямурлуци… Мина ми през ума, че вероятно в такъв момент, замръквайки някога нависоко в планините над Калофер, Ботев е създал стиха “Балканът пее хайдушка песен…” .
В този миг една мощна вълна от смесени чувства нахлу у мен като северния вятър и заедно с това в главата ми зазвуча и една стара македонска песен. В нея се пееше за това как млади комити начело с войводата им се събират, за да отмъстят за отвлечена девойка… Споменът за тази песен така удари върху струните на поръждясалата ми носталгия, че чак настръхнах като бодлите на околните ниски храсти. После почти се затичах към джипа, който бе паркиран на възвишението край къщата. Трескаво отворих жабката, измъкнах диска с въпросната песен и го включих. Сетне разтворих и четирите врати така, че музиката да се чува навсякъде и хвърлих още две големи цепеници в огъня. Лумнаха хиляди искри. Над смълчаните върхове се понесе гласът на Румяна Попова…
Отворих и една бутилка със силна и много стара карловска анасонлийка, която мой български приятел от Канада ми я бе донесъл при едно свое гостуване. Той вярваше, че същата ракия го бе спасила през зимата на 1990 година в Лабрадор, където сякъл дърва, но стъпил на капан за вълци… Разказа ми, че веднага промил раната си с ракията и вярваше, че така избегнал почти сигурна смърт от бяс…
А сега въпросната анасонлийка напълни гласа ми със сила, за която не бях подозирал, че имам. Викнах и запях… Пеех, разперил ръце сред алпийските тъмни хребети. Писнаха гайдата и зурлите. Рязко се завъртях в кръг около лумналия наново огън и заиграх онова бавно и тежко комитско хоро, на което като дете се бях хващал в Западния парк. В ръката ми вместо сабя заблестя и дългият алпийски пикет, който неотлъчно е закачен на колана ми. Накрая и гласът ми последва искрите, като се извиси до небето с едно мощно “Ихаааааа!!!”…
Ехото се заблъска между скалите като обезумяло и после потъна от срам някъде из урвите… Продължих да играя, като от време на време прикляквах и подвиквах рязко, чувствайки как духът ми се носи все по на югоизток… Звездите над мен премигваха учудени и имах усещането, че ме чуват. Северният вятър и той се поспря, затиши се и сега само песента ми пореше небето. Искрите от огъня се гонеха около мен, опитвайки се да се настигнат една друга. Музиката продължаваше, а аз не спрях да пея и да играя, дори и след като тя свърши. Кръвта ми кипеше, но не толкоз от огъня или от обилната глътка ракия, колкото от невероятната сила на позабравената емоция. Измина поне час и умората едва тогава се появи. Най-накрая отпуснах ръцете си надолу, а пикетът сам се търколи настрана, като острието му звънна о камъните с подобаващ финален акорд….
Отново настана тишина. Планината като че ли си отдъхна след края на песента. Тукашните върхари все още не бяха чували такава. Песните из тези места са весели и оптимистични, у тях няма и следа от борба, кръв, клетви, войводи и комити… Вдигнах глава и загледах звездите, а те все така примигваха с малките си сини очички. На изток хребетите се бяха вече слели с мрака и погледът ми губеше посоката. Далече над хоризонта на запад едва се мъждееше една тънка светла ивица. Слънцето отдавна вече светеше някъде при моя приятел, над Лабрадор. А тук в Тирол нощта искаше своето.
Изведнъж изпращя клонка някъде зад мене. Почти едновременно с това усетих и нечие присъствие зад гърба си. Косата ми инстинктивно се изправи като четина на вълк. Извърнах се рязко, като първата ми мисъл бе да потърся пикета си. Тогава съзрях три човешки фигури, на не повече от седем метра от мястото, където бях наклал огъня си. Бяха двама мъже и една жена, която с две ръце се бе хванала за лакътя на мъжа до нея. Те ме гледаха изумено, с известна тревога и се опитваха да се усмихнат. Успях много трудно да овладея първоначалната вълна на изненада, която ме заля за миг. Разбрах, че са ме наблюдавали скришом от няколко минути и малко се ядосах. Но тук в Алпите, както казах, се пее само за хубави и приятни неща, а човек през годините свиква да е приветлив с всекиго.
Затова и пикетът остана да си лежи върху камъните, а аз заговорих неочакваните ми гости. Оказа се, че мъжът и жената са австрийско семейство, а с тях бе и един италианец, облечен в яке от тиролската “Планинска служба”. Двойката давала дежурство наоколо заедно с техен колега от град Тренто, който им гостувал за вечерта. Те видели в тъмното проблясъците от огъня и чули силните ми викове, като решили че някой е в беда и вика за помощ. И тръгнали да ме търсят. Ориентирали се по музиката и светлината на огъня…
Спогледахме се за секунда-две и после всички се смяхме от сърце. Поканих ги да седнат край огъня и им налях по чашка от карловската. Разправиха ми какво са си помислили, когато накрая ме открили – дългокос и брадясал мъжага, разперил ръце над скалите и играещ около огъня като същински шаман. Първоначално здравата се изплашили, виждайки отдалеч как размахвам острието над огъня. Защото тука няма ни комити, ни шамани – тук всичко е предвидимо и балансирано, дори и песните. Но това, което видели у танцуващия с пикета, ги бе стреснало не на шега. Те дори признаха, че са имали идеята изобщо да не ме “тревожат”, тъй като не били докрай убедени, че “шаманът” нямало да бъде агресивен…
Нямаше смисъл да се опитвам да им обяснявам какво ме е отприщило сам да играя хоро около огъня, да пея с пълно гърло и да въртя пикета над главата си – нямаше да могат да ме разберат… Впрочем, те го отдадоха най-вече на ракията, която щедро реших да споделя с тях.
Извадих от запасите си и един блутвурст (нещо като нашенската кървавица), а към него отрязах и няколко хубави парчета домашен бекон, като ги наредих върху нажежените камъни край огъня. Скоро ароматът на печеното месо се смеси с мириса на хвойновите храсти. В очите на уморените ми гости се появиха радостни пламъчета, които бяха и сигурен белег за изгряващото помежду ни доверие. Разказвах им за славните векове на България, за това, че Черното ни море се нарича още и Гостоприемно море, че азбуката ни е сред най-старите в света, както и за великата култура на древната ни Тракия. Зададоха ми много въпроси, като ме учудиха и с познанията си за българските оперни гласове и за златните ни съкровища. Беше изумителна нощ, прекарана с неочаквани гости, които се оказаха прекрасни и добродушни хора, изминали пеша повече от километър планински път в нощни условия, за да спасяват мнимия бедстващ…
Така дочакахме сутринта край огъня, сред смях и сладка приказка. Разделих се с моите гости, които си тръгнаха с обещания да идват тук всяка година на тази дата.
От изток отново порозовя – скоро “чичо Райко” пак щеше да се покаже, а мене ме чакаше дълъг ден. Трябваше да поспя поне малко. Погледнах отново звездите над мен – сега вече те сияеха много по-ярко отпреди, а величието на многомилионния им хор ме покри с невидимото наметало на космическия покой. Легнах си, като продължих да ги гледам, но само след миг алпийският въздух ме пренесе в царството на Морфей. Там отново сънувах България. Някъде свиреше гайда.
Ф. Филипов – Бандов
Южен Тирол, 2018
