Всяко припознаване с действителни имена в тези редове
е напълно погрешно. Особено с това на автора.
И така, стана време да си въобразяваме реалността, защото тя не съществува по тези земи. Поднасят ни я на държавна подница, сякаш не можем да си я сготвим сами. Санират ни блоковете. Строят ни пътищата. Оправят ни мантинелите. Правят ни болници. Строят ни цехове. Те. Тези отгоре. Или онези над тях.
Други палят огъня, други месят брашното, ние само консумираме. Нямаме право на вкус и мерак. Неспособни сме, очевидно.
Защото парите са техни. Но събрани от нас.
И понеже това на трапезата не ни харесва съвсем, забъркано е в него нещо алчно и безвкусно, започваме да си въобразяваме хора и факти с измислени имена и достоверност…
Екстрапулираме, че Дог е агент на руснаците. Че Вол е съпридружен на КГБ. Че Рум е полуруснак, а Р. Овч. не съществува и шестодомния държавник Цв. е специалист по право, докато бяга по тъч линията на експертността си.
Че Мест е турчин по агенство и българин по местоседалище. Че Корни е властна и мечтае парите на Герги, който пък иска да споделя парите с всички мангизлии, за да ги усвоява по-леко и пропорционално. Да допуснем, че КРИБ-уца и всички други подобни нечленоразделни съсловия са организации на новобогаташи без способност да обяснят богатството си, поради своята предумишлена (не)съпричастност към властта – която и да е тя, а вероятно и защото… са уморени да плащат. Да кешират интровертната и себична битка на всяка нова върхушка с борците срещу корупцията и особено срещу тези, които не понасят корупцията въобще.
Да постулираме, че някоя си кметица в „Младост“ е най-корумпираната жена и институция, най-отявленото произведение на мафиотизма в продънената от кражби и далавери държава, а единственият виновен за фалита на КТБ е сръбският беглец; че синдиците са назначени от отговорни органели, свили управително гнездо в защита на вложителите и работещи денонощно, с професионализма на плъх и с несъотвените инструменти, предоставени щедро от законодателя: за да се чувстват перфидно.
И също – че след десет години столицата не е офъндъчена по същия сръчен начин, както беше ософиянчена преди това.
Че етническият не модел е форма на обсебване.
Да предположим, че не се краде, колкото и да е трудно. Че Валер е възпитан, отговорен държавник и знае, и се вълнува за демографията повече, отколкото дискотечният шум му позволява. Да съзре дълбочината на длъжността си и да чуе страданието на онези в низината на патриотичното падение. Там, където селата умират, а животът български загива.
Да си бленуваме, че Комисията срещу корупцията (КПКОНПИ) ще започне за работи срещу началника си, за да оправдае пред Европа своето безделие и поръчковото си предназначение. Да изсънуваме, че в България не по-евтино и лесно да платиш някой да влезе в ареста, отколкото да намериш майстор да ти оправи улука. Че всеки почтен бизнес без партийно съгласие е криминален.
И още: че Каракача разбира от военно дело. Че Калата Нин е умен и като шеф, и като свой заместник по партийно съвместителство, и че всяка оставка е път към горестоящото долу. Че всяка оставка е всъщност растеж. Че Караникола има ценз да управлява птицеведомство, отарантулено като икономическо, само защото е по бащински преждевременно дипломиран да бъде висш некадърник без време. Че Теменуга поназнайва дори и от енергетика. Че Бой схваща как се ръководи държава и какво представлява тя. Че синдикатите милеят за труда. Че имаме здравеопазване, социално осигуряване, МВР, пътища и кметове, различни от крадливите… Че има неподкупна чест, която е готова да убие тялото и да отреже опашката на своето несъвършенство, за да възтържествува демокрацията. И доброто – чрез нея.
Да си представим, че народът не гине от мизерия, че не краде, че не бездейства, лишен от плодовете на труда си, че образованите не мислят само за чужбина, а необразованите – за джоба на другите; че пенсионерите не милеят за скорошна смърт, та да просперират онези, богатите, родени от майки, чийто живот са презрели; че циганите не дерибействат, познали в бездържавието своята територия.
Да допуснем, че правосъдието работи, а в прокуратурата работят умни хора без стремежи да пътуват към Луната с дизелов двигател.
Да си представим това вероятно е възможно. Но всеки постулат има причина – той води след себе си изводи. Понякога верни.
Човешкото нещастие не е природно явление, от човека е създадено, аксиома на алчността е. Самоубиваме се, за да надделеем над себеподобните, унижавайки ги с преимуществото на своето несъвършенство.
Много е трудно всичко това да се съновиди. И да се събере накуп в мозък, който не е изперкал от нещастие. Или от друг недостатък.
И знаете ли защо? Знаете ли защо е трудно?
Защо ли?
Не знаете.
Е, и аз не знам. Вероятно защото уравнението е невъзможно за решаване.
И вероятно не граничи с реалността. А с битието.
Владимир Георгиев
––––––––––––––––––––––––
П. П. Не е вярно, че фалшивите новини са дезинформация. С това фалшиво име – дезинформация, решиха да преименуват фейк-новините чиновниците в Европа, защото имат нисък таван на чувствителност и дълбоко дъно за ментално падение. Дезинформацията е прикрита или натъкмена измама, просто казано – лъжа, а фалшивите новини нямат тази улична антиинформирационна цел като нея, госпожо Габриел (тя имаше българско име, или греша?); те запушват и обезсърчават съзнанието съвсем добросъвестно на пръв поглед – като плаки по кръвните артерии на истината. Създават диабет от представи и случки, които, макар и случайно действителни, се надсмиват и зариват с лопати от шумни и полуверни думи, с осколки от измислени шрапнели на битовото криво ежедневие… хвърлят пръст върху реалността – онази, раждаща съществените факти, откровените. Съвсем дигитално, но упадъчно последователно. С гробокопачно хладнокръвие и нечовешко пренебрежение заравят реалността жива. А Ницше пише: „Полутакивата-полуинакивата объркват всичко изцяло.“ Не харесвам Ницше, уважавам го, можел е да разсъждава убедително, макар и често погрешно за мен (неотносим към него, поради интелектуална несъизмеримост, за съжаление). Мисля, че прочетох тази мисъл на великия философ, принуден да пише кратко заради лошото си зрение, в „Зазоряване“. Но може и да Ви излъжа – май беше в „Заратустра“. Там я прочетох. Или пък не. В.Г.
