Не помня точно откога, но вероятно от юношеството ми през 90-те години на миналия век, в нашите умове се насажда идеята за самодостатъчност и лична отговорност. За самостоятелност, за търсене на щастието в личната цялост. Предишната парадигма беше саможертвата в името на другите, на колективното, на ближния. Но това ограбвало човека, жертващ себе си, и сега новото време на „духовно пробудените“ и пътят към „шестата раса“ минавал през личната отговорност. Когато всеки се погрижи за собственото си щастие, той е много по-полезен на другите – гласи тази наша нова философия, която обхвана света като пожар и привлича все повече търсачи на истината.
Формулата е ясна. Намери центъра си и всичко ще ти се нареди. Намери центъра си и ще се научиш какво е любов. Намери центъра си, силата си и ще се освободиш от обществена зависимост, и така свободен, ще успееш във всичко.
И действително – идеята е прекрасна. Тази да откриеш своя център и да излъчваш успех и щастие, които видимо да се усещат от околните.
Идеята е прекрасна и даже възможна.
И даже осъществена от мнозина, и то много успешно.
А останалите? Тези, които не умеят или не са намерили начина да я приложат в живота си? Те остават по периферията, борейки се с един невидим враг на новото време: придобитата безчувственост на хората към проблемите на другите (тъй като те сами са си отговорни за тях).
Дали всичко това носи необходимото вдъхновение, което ни е нужно днес, за да излекуваме нашето разболяло се от безлюбие общество? Това ли ни е нужно днес? Повече лична отговорност или повече любов към другите, как мислите? И дали тази самодостатъчност днес, тук и сега, е достатъчна, за да постигнем истинска хармония – външна и вътрешна? И дали след като сме установили, че трябва да се погрижим първо за себе си, не сме забравили какво всъщност е да подадем комат хляб на нуждаещия се… в пряк и преносен смисъл…?
И кажете ми, докъде бихте стигнали, за да докажете своята самодостатъчност? И къде бихте спрели? Има ли граница, момент, в който Вашата самодостатъчност е вече достатъчна за Вас?… И колко са хората, които действително са способни да бъдат перфектно самодостатъчни във всеки един момент? И кому е нужно това? Има ли момент, в който е допустимо да бъдеш слаб, уязвим, в моментна агония… и да се нуждаеш от външна проява на любов, дори от спасяване, без това да се осъжда като „излишна слабост“ от „самодостатъчните“?
Аз Ви казвам, че днес, тук и сега, ние вече нямаме място за грешките човешки. Нямаме толеранс към недъзите на другите, нито се интересуваме от чуждото нещастие. Хиляди страдат и се измъчват в клетките на своите умове и души, без да забелязваме това. Този феномен ми напомня на картината на Петер Брьогел „Падането на Икар“, в която Икар пада от небето и се дави в един ъгъл на картината, но никой не забелязва това – всеки е погълнат в своето ежедневно пъплене нанякъде.
Съгласна съм, ние имаме нужда да поемем лична отговорност за щастието си, на думи и дела, и мнозина от нас го правят. Но тази свръхчовешка самодостатъчност на моменти остава само една идея, прекрасна колкото е била и идеята за комунизма. Прекрасна – но само идея.
Защото всяка една идея, която носи вдъхновение, като тази, е потенциално прекрасна. Проблемът е в нас… Ние прилагаме прекрасните идеи без мярка, без мъдрост, без никакъв хабер от последствията. Резултатите могат да бъдат, меко казано, трагични…
Имах нещастието да наблюдавам една самодостатъчност, доведена до крайност в хора, много близки и скъпи за мен. Беше убийствено. През цялото време имах усещането, че тези хора стоят зад стъклена преграда, аз протягах ръка да ги докосна, да им кажа, че могат да отпуснат душата си за миг… да престанат да я стягат в този обръч на болен „хермафродизъм“… и, да Ви кажа… не успях.
Вие срещали ли сте хора, които ще умрат на улицата като кучета, но няма да потърсят помощ, само и само да докажат своята независимост? Срещали ли сте хора, които нито приемат, нито предават, защото това би нарушило „целостта“ им? А Вие самите имате ли такива идеи/усещания? Те Ваши ли са, ако се замислите, или са наложени от идеите на новото време?
Ако се замислим, всеки, който толкова усилено демонстрира каквото и да е, го прави именно защото не му е присъщо. Но такива хора се увеличават и с тях расте и жестокостта, с която хората започват да се отнасят към по-слабите, по-неразвитите от тях.
А какво бихте казали за новите „просветителски“ идеи за самодостатъчност в любовта? Всеки сам за себе си? Всеки сам отговорен за всичките свои проблеми? Няма какво да се взима и дава, няма нищо за делене. Просто казват, било мъдро само да се „наслаждаваме“ един на друг. А къде остана мъжкото кавалерство? Сякаш всички ценности се обърнаха до такава степен, че вече не разпознаваме кое носи щастие и кое ни заробва в илюзия. Добре, щом всеки трябва сам за себе си, защо просто не правим любов поотделно? Защо не живеем в различни къщи и не се срещаме понякога, за да не си омръзваме? Чувам, че вече някои двойки го правят умишлено, за да запазят искрата.
Да са живи и здрави. Всеки прави своя избор. Но, когато личният ти избор, бил той и с възвишени цели, лишава твоите приближени от прости човешки удоволствия, тогава вече тези нови идеи може би повече вредят, отколкото да помагат.
Красотата на душите ни е в това, че те вървят нагоре, нагоре, нагоре… И всяка се стреми да отиде по-нагоре – съзнателно или не. Нима това само по себе си не може да ни бъде достатъчно? Знаейки, че всеки върви нагоре, защото така е отредила Вселената, аз не мога да изисквам самодостатъчност от никого. Дори от себе си. Напротив. Намирам за много чаровни и близки човешката уязвимост, недостатъчност, себесъмнение… това е нашият общ път и той е красив. И ние в него.
Това не значи, че трябва да се измъкваме един друг от калта, в която сами сме стъпили. Вероятно не, но трябва ли да забравяме какво е да протегнеш ръка, все пак да помогнеш на някого? Или да станеш за малко уязвим, да открехнеш сърцето си за другия…. да се компрометираш, за да усетиш истинската, съществената близост и любов?
Умението да бъдеш уязвим се превърна в рядко изкуство, което все по-малко хора владеят… от страх да свалят маската, да покажат човешкото, да съблекат душата си гола в името на истината, те тлеят, просто тлеят в своя затвор на измислен „хермафродизъм“… и това е една много тъжна за гледане самота.
В крайна сметка, нека си признаем: „Всички сме счупени. А оттам влиза светлината.“ (Ърнест Хемингуей).
На мен просто не ми е нужно да доказвам колко мога сама. И без това светът е пустиня, и хората, с които можеш да имаш истински диалог по предначертание, са малко и идват веднъж на десет години. За какво да прибавям към тази самота? Аз съм самостоятелна без да ми е нужно да парадирам с това. А за Вас как е?
И всички онези, които мислят, че личното щастие идва само и единствено когато постигнат своята цялост и любовното щастие, това е среща между двама самодостатъчни „хермафродита“… Знаете ли, тази монета има две страни. А забелязали ли сте колко много хора продават това знание по нета за пари? Трябва да се съмняваме във всяко знание, което се пробутва на масата хора срещу зелени доларчета. И да си четем повече Учителя, и първоизточниците на знание.
Но тук има един съвсем различен момент, на който бих искала да обърна Вашето внимание.
Има един тънък момент, в който трябва да станем уязвими. За да оживеем. За да осъществим смисъла на Вселената… Не, че трябва като закон. Но само в състояние на уязвимост ние можем да се издигаме нагоре… да се учим какво е любов… какво е да даваш… без да искаш нищо… какво е да вървиш нагоре… какво е да изгубиш и после пак да се усмихваш. Без да изпаднем в уязвимост, ние можем да пропуснем срещата със своя собствен живот, своя собствен смисъл.
И още Аристотел е казал: „По природа човекът е социално животно“. Защо да се правим на толкова по-висши днес, в 21 век? Шестата раса ли? Внимавайте с тези приказки за шеста раса, за самодостатъчност, за духовност и за перфектност… Внимавайте да не изгубим нещо или много от човещинката си, без която всички тези термини, взети заедно, нямат капка смисъл.
Нашата човещинка! Нашето огънче отвътре! Нашата искра, искрицата живот! Тя е едно тайнство, което не бива да губим за нищо на света!
Защото в мен отекват камбани, когато съм дала на някого нещо. И знам, че с всички е така. Когато съм помогнала на някого с нещо, когато моето присъствие или помощ са дали много на някого, навсякъде, където може – в личния и обществения живот – аз знам, че това е смисълът на живота.
А да получиш любовта отвън, не е ли също много хубаво? Добре, най-висшето е да дадеш, безспорно, но това означава ли, че трябва да се срамуваме и страхуваме да получим?… Да не очакваме нищичко и никога от другите, само и само да не компрометираме свободата им? Като идея е прекрасно (отново), но трудно осъществимо завинаги. Защото в такива отношения липсва уязвимостта и възможността да рискуваме да сме наранени, за да израснем. Да дадем, без да отмерваме дадено и получено. Кой по дяволите ни учи да отмерваме колко даваме? Нима истинските неща и най-стръмният път не се осъществяват, когато се раздадем до дупка? Противоречия, колкото искаш…. Но едно е сигурно: единственото духовно израстване по моему минава през сърцето, когато то се научи да дава.
Но заради тази измислена, наложена самодостатъчност, доведена до абсолютна крайност, с която просто прекалиха така наречените „духовни“ учения през последните двайсет години, изпаднахме в болно състояние на неспособност да обичаме себе си и другите. Нито приемаме, нито предаваме…
Къде остана учението на Христос, в което любовта към хората е най-висшата ценност? Кое Ви вдъхновява повече – да се раздавате в любовта или да се грижите само за себе си? И защо много от самодостатъчните индивиди тихо страдат в себе си, че са се отрекли да вземат от другите и капката любов…? Вие виждали ли сте това? Аз бях там и оттам се върнах.
Тези нови учения и така наречени учители май не са чували за „Ефекта на пеперудата“… За него можете да прочетете повече тук.
А Еврочикаго има даже Фейсбук страница с това име.
Според „Ефекта на пеперудата“, и най-малкото действие и проявление във Вселената може да предизвика верижна реакция с много големи последствия… Ако повече хора осъзнаят това, дали отново ще им хрумне да отказват и капката любов?…
Защото ние не можем да постигнем тази мечта на съвършена самодостатъчност във всеки един момент от живота си, следователно мразим себе си за това, чувствайки се слаби, и мразим и другите, защото сме повярвали, че това бил пътят, истината и животът.
И ние полудяваме от самота, всеки сам в клетката си, неспособен да протегне ръката си за капката любов.
Това ли е висшата духовност… питам аз… и отговор не търся.
Полудяваме от самота, от неизречени вопли, от липсата на пространство, в което да грешим, да не бъдем перфектно положителни, да бъдем просто едни човеци… и след полудяване ни изхвърлят на боклука, защото в нашето „духовно“ общество, навлизащо в шестата раса, няма място за лудите.
И, ако продължаваме така… ние ще паднем един по един като някакви механични войници от компютърна игра. Играта, в която умират на всеки километър войните на самодостатъчност… от непрегърната лудост.
Дарина Проданова
