Как да обикна Хайделберг

Стихове от Генка Петрова

.

КАК ДА ОБИКНА ХАЙДЕЛБЕРГ

На всички майки,
които си имат своя Хайделберг

Хайделберг ми отне момичето.
Рокличките му се ветреят слънчеви
по улиците на Хайделберг.
Стъпките му изкачват старините
на Хайделберг.
Стените на Хайделберг
попиват смеха на момичето ми,
което тъгува за мене, но обича Хайделберг.
Хайделберг обича гласа на момичето ми,
който е така различен на езика на Хайделберг,
но Хайделберг не мисли така.
Защото не знае как се смее с друг глас момичето ми
в България,
на друг език звучат стъпките му, на роден език,
и рокличките му говорят
с вятъра по улиците на България така,
че не мога да не си помисля:
моето момиче затопля климата на България,
дори шантавият октомври на 2010-та,
вкочанясал от студ, става по-мек
от гласа на момичето ми,
изключва парното, реотановите печки,
печките „циганска любов“ изгася,
когато момичето ми е през октомври в България,
където само след няколко дни,
преди шепа години се роди момичето ми,
когато невидяна орисница го ориса:
То ще обича България, но отдалече… от Хайделберг.
Иди, че не вярвай на приказки за орисници…
Бих обикнала Хайделберг,
почти колкото момичето ми го обича.
Но има една тишина,
която така тежи върху пианото на момичето ми
в стаята му,
че не мога да отворя вратата на път за Хайделберг,
в стаята на момичето ми, пълна с пианото,
с мълчанието му и с далечното, изнемощяло от път ехо,
от гласа на моето момиче, което заспива и се събужда
в Хайделберг, с Хайделберг.
Как да обикна Хайделберг,
чийто език не зная и не искам да зная,
но пък Хайделберг не знае що е тишина в стая с пиано,
в която е отраснало моето момиче…
Каква тежина от мълчание върху капака на това пиано
се опитва да го почупи…
Едва го удържам тоя капак, прискрипал душата ми.
Как да обичам Хайделберг, отнел момичето ми.
Как да не обичам Хайделберг, щом момичето ми го обича.

МОИТЕ БЕБЕТА І
ИЛИ ДРУГОТО ИМЕ НА ЛЮБОВТА

Моите бебета още не ме разпознават.
Стъпили са с розови крачета в мислите ми
и боксуват безпомощни –
ни напред, ни назад.
Същински магаренца на мост.
Същински ангелчета от свитата на Господ.
Говоря им всяка вечер,
че е време да ме събудят
с един телефонен звън,
който ще завърти стаята на 180 градуса
с гласа на мама и тати:
– Тръгнахме!…
Но те не искат да го направят.
Глупавичките те, мислят,
че животът е в хармония,
когато стаята не се върти на 180 градуса.
И си кротуват моите бебета.
И си мълчат.
А аз въртя мислите си
в тенджери,
в перални,
в бебешки колички,
в розови и сини ританки.
Мислите ми стават
все по-розови,
все по-сини.
Влизам с тях
в кантати от бебешки смях,
в симфонии от бебешки плач.
Чувам ги
как извиват своето соло
в една софийска гарсониера на Лозенец,
в едно ателие на Дианабад.
Моите бебета са солисти
на  м о я т а  формация „Чакам бебе“.
Затова са така напористи,
така гласовити,
така именити…
Същински Робертино Лорети на младини,
същинска Симона от Мюзик Айдъл 3.
Моите бебета растат в мислите ми
така буйно,
така истински…
Всяка сутрин им сипвам
все повече мляко в чашките,
проходилката им съм изнесла отдавна
на тавана.
Вървим заедно с моите бебета
ръка в ръчичка.
Краченцата им подтичват
след мечтите ми,
мечтите на баба с тънки токчета,
с бяла рокля
и розови очила.
Мечти до мечтите на дядо
с кученце и кола,
готова да припали със 120 км в час
към София и момчетата,
към София и бебетата.
Магистралите за мечти са така широки.
Трафикът е непозната дума.
Светофари не са нужни.
И дупки няма по тях.
Моите бебета издуват мислите ми.
Мислите ми отдавна са с наднормено тегло.
Не искам да ги подлагам на диета.
С тях съм все по-млада,
все по-красива.
все по-смислена.
Само дето искам
стаята, в която заспивам с тях,
ден по-скоро да се завърти на 180 градуса.
Слънцето да пробие тишината.
Тишината да проговори на чист български,
на чист бебешки:
Тръгнахме!

МОИТЕ БЕБЕТА ІІ

Моите бебета ще са солисти
в Хора на бабините внучета.
Още не са чували за Гена Димитрова,
Райна Кабаиванска, Валя Балканска,
но баба ще им разкаже за звездите на България.
Звездите на България
са толкова големи, ярки
и познати на Големия свят,
че заслепяват граничните КПП-та
на Гюешево, Кула и Капитан Андреево,
прелитат без визи и лични карти
в Мирозданието, където човеците души дават
за Дездемона и Тоска на Гена,
за Мадам Бътерфлай на Райна,
за „Излял е Дельо хайдутин“ на Валя…
Хубаво им е на звездите на България
в Големия свят.
А на България й е все едно без тях,
защото си има Азис, Мишо Шамара,
Влади Въргала, Глория, Мария и пр., и пр.
Не, че й е хубаво на цяла България с кича
на другата България, но мълчи и си слуша
у дома
Гена Димитрова,
Райна Кабаиванска,
Валя Балканска и пр., и пр.
Записва бебетата си в Хора на бабините внучета
и си мечтае за нов Ренесанс в България.
Но не Ренесанс в имената на улици, паметни плочи
и музеи с имената на Гена, Райна и Валя,
а Ренесанс в душите,
които да се събуждат, да оздравяват и да припяват
с гласовете на Мирозданието,
с гласовете на истинския Живот,
за които мълчи България,
заглушена от чалга, куршуми и финикийски знаци в кеш.
Докато се сбъднат мечтите на истинската България,
Хорът на бабините внучета ще се преселва
в Канада, Маями, Уелс, Барселона…
Все повече и повече. И още повече…
А бабите ще прощават, до вчера сърдити…
Ще благославят филиалите на България
по големия свят,
където ще се раждат бабини внучета,
без спомен
за баба,
за бяла спретната къщурка
с две липи отпред…
Защото майчина милувка те ще сещат
на хиляди левги разстояние,
на 20-часови полети над океана…
Да, същият океан,
непознаващ България, бабите на България
и оредяващия Хор на бабините внучета.
А бабите ще умират от чакане на Ренесанса
в тази дълбока провинция на света, България,
заглушена от кич, куршуми и чалга.
Ще умират бабите,
изстрадали пътя към Рая,
по съвместителство хванали диригентската палка
пред Хора на бабините внучета,
защото и някои от по-младите баби-диригенти
ще са тръгнали към филиалите на България по света.
Светът, полудял от носталгия,
ще пее песните на България, песните за България
всяка вечер по Скайпа на
България, Канада, Маями, Уелс, Барселона…
И моите внучета ще са солисти в живота,
който се опитвам да опознавам, приемам, обичам.
Всяка вечер ще ми казват, че ще свикна,
както свикнах със Скайпа – хакерка на сто години,
с бяла рокля като германка на море в България,
с бял панталон и боди, с гривна на глезена от Swarovski,
(подарък от снаха ми – пътница за Канада),
с книгата на Джон Кехоу под ръка
„Подсъзнанието може всичко“.
Точно този Кехоу ще обърка всичко,
защото „Мила Родино…“ ще звучи фалшиво
в Канада, Маями, Уелс, Барселона.
А без песен живот ли ще е Животът!

Този истински спомен
от нов тип,
който не се обръща при повикване,
не кашля подозрително,
не се задавя в сълзи…
Този спомен
току дерайлира.
И настава една суматоха…
Бременна е самотата на моя град
със спомен за живот
с децата ни.

––––––––––––––––––––––––––––––––––

Генка Петрова е родена през 1952 г. в Добрич. Завършила е Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на девет поетични книги: “Хубав си, дяволе” (1991), “Продиктувано от звездите” (1992), “Спомен за живот” (1995), “Отсрочен апокалипсис” (1999), “Внезапни думи” (2000), “Обичам думите за тебе” (2002), “Докоснати антени” (2002; по есета, разкази и дневници на Николай Хайтов, в памет на писателя), “България – объркана приказка. Задочен разговор с Хайтов” (2007), “Любовни преселения” (2010). Съставител и редактор на литературния сборник “Пътека за утре. Добруджанци за Николай Хайтов” (2003). Участва в Антология “Сто години любов. Българска любовна лирика” (2000). Нейни стихове са публикувани в сп. “Пламък”, “Везни”, “Знаци”, “Антимовски хан”, в.“Сега”, “Новият пулс”, “Словото днес”, “Кил” и др. Освен стихове, пише и литературна критика и публицистика. Работи като преподавател по български език и литература в родния си град. Ръководител е на литературен клуб “Н. Хайтов”.

.