Паметниците на съветски войници в България, драскането по тях и историята, заместена с пропаганда
Не знам има ли смисъл да се каже това, за което старите знаят и мълчат, а младите не искат да се споменава. Но паметниците на съветските войници ги виждаме всеки ден и не разбирам, защо да се мълчи. Съветският съюз и БКП отдавна ги няма, за да кланяме глави.
Да се драска по паметниците не е хубаво. Това е за умрели хора и не е добре тяхната памет да се отрича. Както е обичаят, това място трябва да се почита.
Истината за тях, обаче, трябва да се знае, а това не се прави.
Няколко думи за историята и кривите пътища по нея. Около десет години след Втората световна война, към 1955 г., в Москва се решава във всички техни сателити да се направят паметници за войната. Даже се изпращат съветници за паметниците. В България – също. Те определят мястото, те определят изпълнителите, те определят размера и одобряват проектите. В това няма нищо лошо. Паметникът е за тях и е добре те да участват. Скоро бяха публикувани протоколите за това. Правенето на съветски паметници се превръща, впрочем, във важна “партийна индулгенция” и много се надпреварват в тази дейност за печалби. Минали работи.
Но ИМА едно огромно историческо ПРОТИВОРЕЧИЕ, специално за България. Тук се намира една основна разлика с другите сателити. Съветската армия НЕ беше водила бойни действия в България, нито България беше участвала във войната срещу Съветския съюз. Напротив, България се отказва през август 1944 г. от участието си с Германия и се присъедини към Съюзниците, подобно на Италия, ПРЕДИ руските танкове да влязат в страната. Съветските войски бяха посрещнати в България като съюзническа армия. Те не изстреляха нито един куршум в България. Обявяването на война бе само на книга, без реални действия.
Функцията на войските в България също бе различна. България не беше повече съюзник на Германия и не представляваше опасност за Москва. Задачата бе изтърбушването на страната и превръщането й в съветски сателит, както и осигуряването на снабдяването на войските на фронта. За това бяха отделени и изпратени войските на НКВД. Помня как те се движеха в американски джипове и камиони „Студебакер“, ядяха „Спам“ консерви. Носеха сини шапки и имаха перачки, които се грижеха за всичко около тях. Вероятно синчета на най-привилегированите, за които животът е много скъп, за да се рискува на фронта.
За тяхната “освободителна дейност” се направиха над осемдесет паметника. Някои от тях имат даже художествени качества. Изписаха се стотици хиляди страници, че са извършили голямо “освобождение”. От кого – не се казва. Може по това време да е имало няколко болни германски войници. Не повече. Твърдят, че сме освободени от фашистите. Никой не е видял в България фашистка партия, фашистки вестник или книга. Всъщност, никой не казва, че за пропагандни цели “германската работническа национал-социалистическа партия” бе преименувана на фашистка от Москва, за да се скрие приликата със съветската партия и нейното име. Това стана, когато приятелството между Москва и Берлин се скъса. И за хитлеристите това беше обида – да ги сравняват с италианските фашисти, които те съвсем не ценяха. Но пропагандата направи възможно епитетът “фашист” да се използва свободно за всичко и всеки.
В България командването на специалните войски на НКВД раздаде оръжие на определени от тях хора и се започва масов грабеж и убийства, наречени “народно въстание”. Някои казват, че шефът на милицията в София Лев Главинчев, кумец на Тодор Живков, е поставил рекорд като лично е убил над 700 души – включително брата на цар Борис принц Кирил, Иван Багрянов, който обявява договора с Германия за унищожен, и проф. Станишев, който преговаря с Москва.
Но голямата истината е за войната, която се премълчава и се крие. Тя е, че вместо тези съветски войски да бъдат на фронта, те са заместени от българската стохилядна армия на генерал Стойчев, която се би ДЕВЕТ месеца под командата на съюзниците срещу хитлеристите. Резултата от ангажирането на хитлеристите от тях бе, че британската армия се движеше в Гърция без да гръмне пушка, а руснаците в България бяха посрещнати с музика и песни. Това доведе до известно количество съветски войници да са свободни да се бият на други фронтове. Може би войната се скъси с ден или два, или седмица. Може би животът на хиляди руснаци бе спасен. Да сте чули някаква благодарност за това?
В битките до Клагенфурт в Австрия нашата армия загуби около пет хиляди български момчета, да не говорим за ранените и осакатените до живот. Точният брой и сега се крие. За тях паметници няма и те са малко известни в историята. Парадоксално, сърбите, въпреки антибългарските си настроения, сложиха паметна плоча в Ниш за 2150 загинали наши момчета, в единствените ни бойни действия там през тази война. При завоя на Драва още няколко хиляди загинаха. За тези неща даже не се говори в България и колко знаят за това? Нито паметници, нито плочи, нито дума.
Сега въпросът не е да се направят паметници за истинските български бойци в тази война. Тя е минала и отминала. Въпросът не е даже и да се пише за това. Въпросът е какво да се направи със съществуващите паметници за тези, които НЕ СА СЕ БИЛИ въобще в България или за България… Всеки, който посещава страната ни, я определя като бивша съветска република повече или по малко, като гледа тези фалшиви паметници на окупатора. СССР го няма, а те са тук. Не се знае кой е собственикът им, кой може да разполага с тях, след като бяха заповядани от Кремъл…
Може би едно добро разрешение е да се предложи на Русия да попитат своите градове, където тези паметници заслужават да бъдат, и да се преместят там. За някои ще бъде лесно, за други невъзможно. Но така поне някои от тях ще имат и действителна стойност там, където трябва да бъдат. Може и някои да останат в България, за да не кажат, че сме вандали и ги рушим. Нужно е да знаем и историята. Така всички ще бъдат доволни. И може би руснаците няма да ни заклеймяват повече като неблагодарни. Вярвате ли го?
Но ще се намерят ли сили за това, е голям въпрос. Може да има и други, по-добри предложения. Въпросът е да се намери начин почитта, когато наистина е заслужена, и историята, когато наистина се знае и е добре прочетена, да се срещнат. От подобно решение всички биха спечелили.
Петър Атанасов
