Из сборника с разкази на Невена Паскалева „Игрите на града“ (изд. „Весела Люцканова“, 2018)
Сергия след сергия. Наредени от двете ми страни като панаирджийски палатки. Вървя в тясното пространство между тях, блъскам се в хората, седемнайсетгодишно момиче с тъмни къдрици, вдигнати на кок и ефирна лятна рокля. И как грациозно пристъпвам на високите си токове, като балерина съм. Около мен всички пуфтят, пот се лее от лицата им, бършат чела с длани, спират се да поемат дъх – но аз не. Аз съм същинска Анна Павлова.
Тази ли е? Не, това е досадната сергия с кабели, бушони и трийсет вида батерии. Отдалеч мирише на метал, а чичката е един такъв все намусен, самият той прилича на кабел.
Издължен, сив, нагънат по краищата, потънал в прах.
Тази? Не, тук са детските играчки. Вълшебните пластмасови кукли и камиончета, в които със сестра ми се взирахме облещени като малки. Помня как спирахме тук, протягахме ръце към шарените предмети, но всеки път жадните ни пръсти се блъскаха в невидима стъклена стена. Въздъхвам и поклащам глава: минало.
Тази? Не, тук са пижамите, провесени на евтини закачалки като бостански плашила. Огромни размери – всеки път, като ги гледам, се сещам за разказа на Робърт Шекли „Поради липса на работа“, в който един шивач стъкмява великански премени за оживелите кошмари. Не я обичам тази сергия. Не мога да допусна, че някога в живота си, дори и след петдесет години, ще имам нужда от нея.
Внезапно потен дебел мъж се отърква в мен. Направил го е неволно, просто няма откъде да мине, но аз потръпвам и смръщвам нос. Свивам рамене, избързвам напред и ето я – лъсва пред мен! Моят Ханаан, моята Обетована земя!
Продавачката е леко закръглена, с бяло лице и червени бузи. Усмихва ми се. Познава ме отдавна и разперва ръце като щедра майка. Между ръцете й – редове със съкровища. Фини дантели, лъскава ликра и памук, ефирен тюл. Черно, бяло, синьо, червено, розово. Очите ми попиват гледката, както прегладняло коте гледа купичка с мляко. За първи път и аз, заедно с хората около мен, започвам да се задъхвам и потя.
– Ето тези искам – гласът ми потреперва. Пръстите ми докосват чифт дантелени бикини в бледорозово. Със сатенена панделка в средата.
– Два лева – казва тя с неизменната си усмивка. Поемам трепетно покупката. Знам, че точно след месец бикините ще са избелели и ще са развалили формата си, но това е без значение, защото сега са нови. И си струват всяка стотинка.
По-късно вечерта, в квартал Кършияка, в ателието на приятеля ми, сред купища недовършени платна и остър мирис на масло и разредител за бои, розовата дантела искри на светлината на лампата. Крис се усмихва и проследява извивката на корема ми с изящната си, силна ръка.
– Ама, че си сладка! Бонбонче направо! Откъде го купуваш това готино бельо?
– Тайна! – измърквам. Той вдига лице към мен – осемнайсетгодишен, с чиста, загоряла от дните в Несебър кожа, широки рамене и трептящи мускули. Леко е брадясал, а очите му са зелени като пейзажите, които рисува. Казал ми е, че един ден картините му ще са окачени в Лувъра. Вярвам му. Той може да постигне всичко.
***
Дали картините му вече са стигнали до Париж? Изобщо рисува ли ги все още? И дали жената, с която е сега, му позира, легнала полугола върху купища възглавници, както правех някога аз?
Десет години по-късно си задавам тези въпроси, докато се преобличам в тясната ми квартира на улица „Богомил“, втренчена в сатенената строгост под дрехите си. От три години живея тук. Дипломирах се и сега работя в 68-ма Бригада за специални операции. Преподавател и преводач. Приятна, добре платена служба. Не се оплаквам.
Често, когато съм свободна през деня, се разхождам по улица „Капитан Райчо“. Това решавам да направя и сега. Сергиите отдавна ги няма. Вървя и се любувам на равните плочки, на широкия, чист тротоар. От лявата ми страна се редят красиво подрязани широколистни дървета. Отдясно – нови, лъскави административни сгради, пицария „Верди“, магазин „ДМ“, две аптеки. Ето го и новият светофар, пиукащ предупредително на червена светлина – изчаквам накъсаната аларма да премине в протяжен вой, който цели да подскаже на незрящите, че вече могат да тръгват, и пресичам „Петко Д. Петков“. Заедно с десетки други хора се озовавам пред „Гранда“ – луксозния мол в центъра, който преди няколко години замени биташките сергии. И направи Пловдив изящен като порцеланова чаша за кафе, лек и удобен за префинените ръце на туристите.
Влизам вътре. Качвам се на втория етаж. Вървя уверено – двайсет и седем годишна жена, с костюм и високи токчета. Е, глезените малко ме понаболяват от обувките и очите ми се подути от работата пред монитора до среднощ, но все пак успявам да държа раменете си изправени. Вървя спокойно, разминавайки се със загледани във витрините посетители, докато стигам до „Нов силует“ – магазин за луксозно българско бельо. Влизам вътре. Оглеждам бавно рафтовете. В този магазин съм по-често, отколкото в тоалетната, но въпреки това продавачката ме зяпа като пришълец от Марс. Острите й, лакирани в червено нокти натискат унесено клавишите на телефона й.
Избирам най-скъпите бикини. Три чифта, от чист памук и фина черна дантела. Като за пред изисканото око на адвокат. Плащам четиридесет и пет лева. Продавачката ми ги слага в лъскава фирмена торбичка. Запътвам се към вкъщи.
Адвокатът идва точно в седем. На всяка среща е такъв – заковава секундата. Тази е петата ни подред. Влиза, без да си събуе обувките. Би трябвало да е привлекателен с черния си костюм, жълтата вратовръзка и пригладената назад гъста черна коса, но в този миг натрапчивата му елегантност ме стряска. С дългото си тяло и скосените рамене внезапно ми заприличва на прилеп, готвещ се да отлети. С жертва между зъбите.
Преглъщам и оправям нервно един паднал кичур коса.
– Ела, да пийнем – казвам, – взех хубаво вино.
Пием, хапваме френско Бри, а той оглежда всичко около себе си. Коментира размерите на жилището, стила на обзавеждане, начина, по който съм наредила чиниите в мивката. Обсъжда качествата на виното, което пием. Започва да ми разказва за пивоварните, в които е бил. В селата Езе, Венген, Савока. След един час разговорът вече страшно ми е дотегнал. Непрестанно го докосвам по лакътя, стремя се да уловя очите му, да му подскажа по всякакъв начин, че в момента не ме интересуват гастрономическите му екскурзии, а дали той е Мъжът. Мъжът, който най-сетне да запълни бездънната празнота, която Крис е оставил в живота ми.
В спалнята свалям дрехите си и излагам пред очите му изисканата хладина на черната дантела. Постарала съм се до крайност да отговоря на вкусовите му предпочитания и следя с надежда лицето му. Едно потрепване на клепачите му, една усмивка, едно възклицание на одобрение – само това ми трябва. Адвокатът също ме гледа. Отваря уста и аз примирам в очакване. Но той казва само:
– Да дръпнем ли пердетата, че не е хубаво да ни гледат от съседните апартаменти? А?
Два часа по-късно вече съм сама. Взимам търкалящата се на пода черна дантела и отивам в килера. Хвърлям смачканото бельо в малък плетен кош. Взирам се в него, осветен от бледото сияние на лампата. Пълен е с бикини, носени само по веднъж. Черни, бели, червени, бежови. Прекрасни материи и кройки. Скъпа, фина изработка. Но винаги, винаги с неподходящия цвят.
Зная, че купя ли си цвета, който наистина искам, животът ми ще се нареди. Ей така, изведнъж. Като по магия.
Но вече ме е страх да нося розово.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Невена Паскалева е родена през 1979 г. в Пловдив. Завършила е магистратура по британска и американска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее в Солун, Гърция, и работи като преводач. Печелила е няколко конкурса за кратък разказ, между които конкурса „Рашко Сугарев“ през 2002 г. Има участие в обща стихосбирка на литературния клуб „Елит“ (1998), в българската антология „Ведри Хоризонти“ (2006), с разказа „Пътуване във времето“, и в алманаха „Детски истории“ (2015), с поредицата „Приказки за Боби“. Публикуваният тук разказ „Розови бикини“ е част от нейната книга „Игрите на града“, излязла тази година.
