Стихове от Дарина Проданова
СТЪПКИ
Тези стъпки, тихите, безгласните
съдържат всичко друго. И думите
и жълтите павета, и очите ти, неясните. Ръцете ми,
безкрайни, неразлистени притискат въздуха, пак
древно поетичен. Довчера
бяхме само песен, скитаща
по сънните артерии, тревожна. А днес
минути нескончаеми все още искат, искат
още.
Наистина, наистина съм тук. И цялата. И тишината
с теб не ми тежи. Защо? Когато утре пак ще стана
бяла, безминутна, бягаща. На сто вълни
ще се разбия, утрото
на сто да преживея. Угаснало, отново ще ме грее
в земята във която стъпките
на нашите мечти ще се докоснат, само
за да потреперят
от капка вечност в лунната мъгла.
* * *
Нощем бреговете пеят, пеят.
Нощем даже птиците сънуват онзи сън –
който ние двама, крачещи,
oтричаме, за да достигнем.
Нощем цяла се разливам над града,
за да попия тишината в себе си
като замлъкнала камбана
в спомена за звън.
Нощем всичко е като игра.
Закотвена, не мога да отплувам
нито към теб, нито към себе си.
А как зове морето и пристанището
ме отпраща. Цяла вечност
морето ме е тласкало към теб.
Нощем си тъй близо до съня ми,
че само с поглед мога да докосна
душата ти. Сред водорасли и
крила от сол. До сутринта остават само
шепа пясък в пазвата и спомени,
които чакат да се сбъднат.
* * *
Обичам хората, които
Изяждат шоколада с обвивката
Измислят вселени под завивките
И тичат срещу хоризонта
Но не с надежда да го стигнат
А защото тичането им подхожда.
Обичам хората, които
Трептят от полъха на вятър
Който за другите е просто бриз
Които светят в тъмното
Където никой не е бил.
От вътрешни неизречени стонове
И несломени желания,
Тайно цъфтят.
Обичам хората
Които с един замах преоткриват
Началото и края на вселената
Не бързат те…
Но като вихър
Могат да те подминат.
И докато разбереш
Че тук били са
Останал си без дъх… без себе си дори.
Обичам хората, които
Не са по-високи от слънцето.
Ала се реят високо над житото….
И върхове планински не броят
Нито браздите по челото ти
А тихо край тебе присядат
За да не залиташ сам
По чуждите простори….
Но най-вече… най-вече обичам
Хората
Които се прокрадват в теб небрежно
Като пеперуди
Почти изящно, с писани крила
Изписват името ти, както никога
Политат с твоето въображение нанякъде
Наникъде ще тръгнеш ти със тях.
И без да искаш, ти си само
Спомен от царството предишно
Което слепешката
Си обитавал.
Издуват се и твоите платна.
Ракети с грохот се изтръгват от земята.
И гаснат всичките слънца. Защото ти
Си слънцето сега.
Дарина Проданова
––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
