Нещо като фейлетон
Вървим си тази вечер с жената, хванати под ръка. Тя носи български трибагреник, аз – вувузела. Спират ни трима полицаи… По-скоро двама и една блондинка с тях – и тя в униформа. Първи полицай:
– Дайте си личните карти!
Поглеждам го и му се усмихвам свойски:
– Нямате нагръден знак, а не ни се и представихте.
Никита, за да извади колегата си от конфузната ситуация, ми натиква бюста си в очите – не е кой знае какво. Ако трябва да предположа, чашка А, не повече… Има нагръден знак! Представя ни се: „Старши сержант еди-коя си…“ (Не помня имена.) Става ми още по-смешно. Подаваме личните си карти, а Никита диктува на някого данните ни по GSM-а си. Чака нещо… инструкции предполагам… Получава ги, вероятно, и ни връща личните карти намусена. Гледа уж лошо, но на мен продължава да ми е смешно.
– За какво ни проверявате? – интересувам се.
Полицаите мъже… Всъщност момчета още, почти деца, вдигат рамене, мълчат и се усмихват извинително.
– Пазите Бойко и Портних от народната любов ли? – шегувам се дебелашки. И уж е клише, но усмивките им изстиват.
– Просто следим за спазване на обществения ред… – Това е онзи без нагръдния знак.
– И защо решихте да проверите точно нашите документи? – интересувам се. – Приличаме ви на престъпници ли или защото носим българското знаме?
– Това не е ваша работа! (Никита)
– Е, защо пък да не е? – Питам сериозен и дори си придавам гневен вид. – От близо тридесет години аз и жена ми плащаме данъци, т.е. и вашите заплати, и тези на Премиера-слънце, и на Портних… Интересува ме кое или пък кой ви накара да проверите точно нашите лични документи…? Я колко друг народ се извървява наоколо… – Сега и Никита гледа объркано. – Или е заради вувузелата в ръката ми… – предполагам. – Няма проблеми – усмихвам се, за да ги успокоя. – Знам, че си вършите и това ви е работата… И аз съм бил военен, познато ми е: „Няма значение, че конят е умрял, заповед има, трябва да се впрегне!“
– Ами да, ето, знаете как е… – Усмихва ми се извинително и другото униформено момче.
– Знам, момчета, знам… Имате нареждане да респектирате, когото успеете, нали?! Знам… Хайде приятна вечер, нали и вие ще мръзнете с нас…
– Приятна вечер! – Отвръщат ни полицаите и отново ни се усмихват извинително. Какво да правят момчетата, служба… Дават ни ясно да разберем, че и тях българска майка ги е раждала…
Само Никита мълчи и гледа, според нея, вероятно лошо… Нормално! Блондинка, която трябва да респектира с малък бюст в един объркан мъжки свят, който отказва да я приеме на сериозно… На нейно място бих протестирал…
Марин Урумов,
Варна, 18 ноември 2018 г.
