Точно преди петнайсет години стъпих на новозеландска земя.
Малко преди да кацне самолета аз обявих, че ако на аерогара Окланд няма ръкави за пътниците, слизащи от самолета, а ни извозят с автобусче, след като слезем по стълбицата, веднага ще се върна обратно. 🙂 Е, не слязохме по стълбичка, имаше ръкав. Впоследствие се оказа, че сме първите щастливци (били сме едни от първите, ползващи ръкава).
Първото ми впечатление от Нова Зеландия беше, че слънцето е необичайно ярко и че един тънък ветрец те пронизва до кокал. При посрещачите ни чакаше Пепи, човек, когото никога не бях виждала дори и на снимка – познах го по табелата на врата, тя гласеше РУМИ, на кирилица. Румен и Биби се качиха на такси с все багажа, а аз и Гогата потеглихме с Пепи към мотела, който се намираше в Норт Шор и който ни беше резервиран от друг интернет приятел, когото не бях виждала на живо – Ники Недев от Палмерстън Норт.
После спахме непробудно цели 18 часа. Когато се събудих, помислих, че слънцето залязва, стори ми се, че е полегнало на запад. Оказа се, че е ранно утро. Спомням си, че когато излязох в двора на мотелчето, там бе толкова тихо за такъв голям град, че сякаш чух листата на дърветата как звънят. Изведнъж разбрах, че съм променила живота си, че съм попаднала в удивително красив и различен свят. Стана ми хем страшно, хем хубаво.
И после заживяхме тук, и времето залетя като лудо, за 15 години ни се случиха толкова неща, колкото на много хора им се случват за два живота. Децата пораснаха, станаха самостоятелни, сдобихме се с внук, сменяхме работи, къщи и приятели… Вече не сме толкова млади, толкова чевръсти и толкова наивни, но пак сме чаровни, пак сме си ние.
Защото човек и на Луната да иде, си остава същият. Всеки опит да се промениш вътрешно е надлъгване със самия себе си.
Румяна Симова
31.11.2018 г., Нова Зеландия
