Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
Обичам Коледа. Рожденият ми ден е само мой празник, а Рождество е за всички. Още щом започнат да пожълтяват листата по дърветата, усещам тихите й стъпки. Всяка капчица есенен дъжд и паднал на земята кестен ми нашепват, че тя наближава и една скрита в мен радост се събужда.
Тази година Коледа не беше коледна. Термометърът скочи като ужилен до 15 градуса. Цъфнаха сякаш напук и теменужките, а редно беше първи да са кокичетата. Коледно подредените витрини стояха някак екзотично и даже малко нелепо. На самата Коледа слънцето пекна като на Великден. Ни сняг, ни вятър, а бяхме на Балкана, в Копривщица. Разхождах се по калдъръмите, радвах се на изписаните възрожденски къщи, но не открих празнично настроение, нито коледна атмосфера. И хората се бяха изпокрили по домовете, вместо да се срещат по мегдана на раздумка, както правеха някога. Само местният луд седеше на стъпалото пред един затворен дюкян за сувенири и дълбаеше маниакално една дъска с джобно ножче. Пред него важно се разхождаха три котки и един оскубан петел, сякаш се интересуваха какво ще се пръкне от дървото. Всъщност бяха гладни и се надяваха на трохи хляб от дрипавата торба на приятеля им.
В кафето отсреща гореше камина. Наредените по дървената поличка медни джезвета и бурканчета с бялото сладко чакаха посетители. Но тази Коледа беше пуста. Малко по-нагоре на улицата беше отворил кепенци местният антиквар. Изтегнал се на припек, той търсеше отговори на въпросите си в един дебел вестник, със стара дата.
Зарадвах се, че поне черквата е отворена. Познавах се с отчето от времето, когато на Коледа той минаваше и благославяше трапезата в къщите. Тогава той канеше на празника в храма църковен хор от бесарабски студенти по Богослов, които го огласяха с ангелските си гласове. Песнопението създаваше настроение и прикриваше мизерията на зле поддържаната църква. Позлатените одежди на попа не компенсираха, а контрастираха на бедността и смирението. Той беше хубавец, в цветущо здраве, приятел на вечната младост и руйното вино. Разказваха се какви ли не истории за него и местните булки. Нямаше значение дали са верни или измислени. По онова време черквата беше пълна с хора, които с присъствието си прикриваха донякъде олющените стенописи. Гореше високата чугунена печка, горяха и стотици свещи за живи и умрели. Сега там заварих само две бабички, които си хортуваха за неща извън черковните дела и коледните празници. Обсъждаха ниските пенсии. Попът го нямаше. Сигурно някъде се беше запил. По свещниците догаряха само четири-пет свещи. “Що за празник?” – си помислих.
Седнах на един стол и се помолих за Коледа. Молих се да я има, да е снежна и свята, да е красива и магическа, да е като в детството – истинска, макар и измислена. Запалих свещица и излязох навън. Слънцето ли беше виновно, че грееше, когато не му е времето, или снегът, който беше забравил, че е Коледа, но нещо се сви в гърлото ми. Циганче продаваше пред входа сурвачки. Бяха грозни, направени по цигански – разноцветни станиолови ленти, увити около дрянова пръчка и със залепени по нея всякакви изкуствени цветя. Боже, защо сме си занемарили празника и сме го оставили в ръцете на циганите!? Макар и наричани вече роми, делата им са си цигански. Ето, и сега ни радват по своему – с кич за два лева. Къде са истинските сурвачки като моята, която пазя от години? Тя е нагиздена с пуканки, кравайчета и шарена домашна вълна.
Питам се какво опазва тук ЮНЕСКО? Къщите, калдъръма или традициите? Но последните вече ги няма. С малка надежда тръгнах към пазара. Няколко жени, наредени около дървени сергии, създаваха илюзията за коледен базар. Продаваха билки, домашно приготвени сладка от горски плодове и тиква, ръкавици и вълнени чорапи, плетени, както казваше баба ми, „от немай къде“, без желание и усет за красота, нещо, с което се е славила в миналото копривщенлийката, когато е изработвала гайтани за цялата Османска империя. Наоколо лежаха надиплени карета с българска бродерия, извадени от някой стар сандък, пожълтели и овехтели от времето и мъката по стопанката, която отдавна е напуснала този свят, а тях оставила да ги подмятат по пазара. Друго циганче предлагаше същите сурвачки, но беше дигнало цената на два и петдесет. На сергията до него имаше турски одеяла с алени гюлове, бельо и гумени галоши. Не липсваше и традиционното евтино вино в пластмасови бутилки за вода. Върхът на този коледен “мол“ беше едно заклано и зверски разфасовано прасе. Собственикът – и той разфасован от живота и изпитото вино, приканваше хората да видят отрязаната свинска глава с изплезения език и се хвалеше, че такава сланина вече е рядкост. Свинята била порода “Бяла българка“, която е на изчезване (понеже няма организация, подобна на гореспоменатата, за да я опази – б.а.). Местните хора цъкат с език, но нямат левчета да си купят от това изчезващо чудо. Ще си отидат и те един ден, без да са я опитали. А слънцето пече ли, пече…
Кой е свързал Коледа с прасета и пуйки, аз не знам. Но има и още по-страшно – седемте постни ястия. Тежко ти, ако не си смогнал да ги приготвиш за Бъдни вечер. “Ама това е непростим грях. Трябва обезателно да са седем, иначе годината ще донесе нещастие.“ Вместо да се радвам на празника, започвам да се притеснявам и да чакам коледното наказание и затова, че не съм постила, въпреки че повечето са го правили, за да отслабнат или пък постят фанатично само на святата вечеря. Спомням си за баба и за Коледите при нея. Тя не постеше, а беше вярваща. Вярваше в доброто начало на празника. От нея знам, че коледната софра трябва да е скромна, а не само постна: „Бобец, ошаф и Христова питка стигат – казваше тя. – Ако наредим повече ястия, та макар и постни, не сме богоугодни, а чревоугодни.“ Не върви да кажеш “постна трапеза“, а как хубаво звучи – “постна софра“. Около софрата всички са равни. Както земята е кръгла и свързва своите човеци, така и тя свързва цялата рода. „А царете – продължаваше баба – сядат на трапези. От едната страна седи господарят, а от другата – раята. Трапезата изисква понякога и трон, а на софрата той не приляга. Нито едното, нито другото е българска дума, но софрата е по-благочестиво, защото не обижда Господа.“
Ето така баба ми си обясняваше света около нея и нямаше никакви противоречия. В бабините Коледи имаше винаги сняг, скромна и блага вечеря, жар в огнището, тихи разговори, подаръци, купени с малко пари, но с много любов и обезателно красиви, нови ръкавички, изплетени от ръцете й. ЮНЕСКО това нито го знае, нито някога ще го усети, за да го съхранява и опазва. И циганчетата не го усещат, затова ще продължават да навързват лъскавите станиоли по дряна и да го продават за два лева. И Коледа полека-лека ще стане празник за два лева. Ще пазаруваме скъпи и прескъпи подаръци, на трапезите ще подредим не седем, а седемнайсет постни ястия, повечето купени от супера. Колкото по-постно ще става на душите ни, толкова повече ще се сурвакаме с бездуховни лъскотии и ще търсим причината за липсващото коледно настроение в слънцето, което грее по никое време, или ще се сърдим на синоптиците, че не са предвидили сняг, когато трябва. Ще снимаме и дебелата снага на “бялата българка“, докато още я има.
Свечеряваше се, но аз продължих разходката си. По продължение на цялата улица не видях комин да пуши. Във всяка къща останал да живее по един човек, я вдовец, я вдовица. Прозорците – и те тъмни. Отвън къщите боядисани и нашарени, а душите на самотните стопани – надраскани. Децата им се запилели по гурбет и чакат кога ще наследят бащинията, за да я продадат, или просто са я оставили да се срути, проядена от времето и мъките на последния обитател.
Бъдни вечер е. Събрали сме все приятели около голяма дървена маса. В ъгъла гори камина. Още малко и пуйката ще е готова. Изведнъж вратата се отваря и влиза стопанинът на къщата, в която сме отседнали. Заедно с него влизат и десетина яки мъже от ловната дружинка, с ловджийски дрехи и такъми по тях. Въодушевени са от лова, от виното и се присъединяват към нашата компания, жадни да разкажат за вълка, който днес са уцелили. Ние им предлагаме от пуйката, а те говорят за едно диво прасе, което им се изплъзнало и не успели да застрелят.
Разговорът се завърта около това, кое е по-вкусно и здравословно – пуйката на масата или прасето в гората. Така естествено стигнахме до жълъдите и ползата от тях. Прасетата нямали стомашни проблеми, понеже се хранили с жълъди (това казвали американците, защото те знаят всичко). Били полезни и за хората, най-вече за хемороидите. И като се завъртя един разговор на връх Коледа, от печената пуйка до войнишките спомени и патилата от хемороидите. Нямаше спиране. Всеки имаше какво да сподели на тази тема, в тази нощ. Забравиха за ловджийските истории и се вкопчиха за хемороидите. Като ги гледах как са угоени и пияни, ми приличаха на диви прасета, лишени от дажбата жълъди. И точно това ме накара да пиша за тази безколедна Коледа. Не знам дали Господ ни лиши от белотата на снега, за да се вгледаме в сивотата на душата ни, или ние сами си направихме празника един такъв – никакъв?
Излязох да се разходя на чист въздух. Минах покрай магазин за хранителни стоки. Беше вече затворен, но осветен отвътре. На тезгяха се издигаше камара от непродадени Христови питки. Баба не даваше троха да падне на земята от тях. Щом са приготвени, трябва да се изядат. Грехота било. Замислих се какво ще правят с тези, които не са стигнали тази вечер до някоя трапеза. Добре, че баба не е между живите. Тя ни учеше първия залък да го поставим под възглавницата, за да сънуваме какъв знак ще ни прати Богородица от царството небесно. Точно на Бъдни вечер баба сънувала дядо, преди още да го познава и да я поиска за жена. Подарил й в съня сребърни гривни. Било на бедност, но понеже Господ й го показал през святата нощ, тя го приела, макар и сиромах.
Колко много коледни пожелания бяха заключени в магазина, като в склад за ненужни вещи. Оплакваме се, че понякога Господ ни забравя и не ни праща благословията си. А дали и той не се обижда, че сме оставили в тази свята нощ гладни хора? Стана ми мъчно за нераздадената божия благословия. Върнах се в къщи, отчупих комат от питката, завих в станиол десет лева, пъхнах ги в топлия хляб и потърсих лудия на мегдана. Намерих го в кафето, където пиеше чай с двама местни самотници. Оставих парчето питка до чашата му с чай и си тръгнах. Изведнъж се обърнах и го видях навън. Ронеше от нея и я споделяше с котките и петела. Те весело подскачаха около него. Не ми хареса, че дава от Христовата питка на животинките. После се сетих за фабричните питки в магазина, заключени с катинар. Тях нямаше да ги изядат дори и псетата, а Господ е отговорен за всяка жива душа.
Прибирам се в притихналата къща. Всички са сити и спят. Пуйката е изядена, виното изпито и Коледа е оставена сама на себе си. Кандилото пред иконата все още мъжди. Тихо е. Тиха нощ, свята нощ. Дали ще минат коледарите? Не се чуват нито смеховете им, нито стъпките им. Ще дойдат утре, след като се наспят, за да съберат пари за компютърни игри, които ще ги отвлекат от реалния свят и ще ги отведат в този на безумието: свят без празници, без мисли, свят, който постепенно ни лишава от истинската Коледа. Останала сама в мрака на празника, говорих тихо на себе си: “Боже, нека следващата Коледа бъде истинска, нека има сняг и ухание на хляб, нека има пуканки по сурвачките и Коледа да бъде коледна.”
Чу ме само пламъчето на кандилото, което трептеше с последни сили. После фитилът леко изсъска и то угасна. Беше тихо и тъмно. Погледнах през прозореца. Зорница се опитваше да разкъса нощния мрак. Засия някаква тайнствена светлина. Излязох навън и се вслушах в шепота на тишината. Откъм Балкана задуха лек ветрец. Зад високата копривщенска порта дочух стъпки и тих говор. Някой почука плахо и запя: „Ой, Коледо, мой Коледо, родило се боже чедо…“. Бяха коледарите! Песента им възвести Рождество!
.
