Този смешен словоред за пръв път прочетох в продължението на историята за Буратино, написана от един руснак. Много смешна и поучителна детска книжка, която успях да прочета благодарение на Бабушка.
Бабушка Зося е дъщеря дедушка Антек – поляк, пленен в Русия през Първата световна война и останал да живее там, оженвайки се за руско момиче. Бабушка пък срещнала високия, черноскос политемигрант от България – моят дядо Йордан и се влюбила в него. Така на бял свят се появява моята майка. Тя се ражда в Кремълската болница и израства в Москва, а после по време на войната и в Сибир.
След Втората световна война дядо Йордан докарва семейството си в България и там мама среща татко.
Такива ми ти работи.
Защо Ви ги разправям ли?
Ми то, в последно време кой ли не се изреди да си пробва писалката или компютъра на тема мултикултуризъм? Чета аз всичките тези писания и се питам: „Ти, Викторе, от коя култура си, джанъм?“. Дядо Йордан свободно говореше български, турски и руски. Роден в Омурташкото село Веренци, няма как да не попие културата на българските турци още от дете. С брат му, чичо Любо, като се събираха понякога, минаваха на турски, а ние, внуците, го гледахме с широко отворени очи и се заслушвахме в музиката на турския език, която навява мисли за арабски пазари, горещ суховей, цветни чалми, камилски стада и блясък на черни момински очи, уловен скришом през булото на фереджето.
Дядо Йордан обичаше много Русия и в неговото семейство се говореше само на руски. Същото така на руски говорим и в къщи, с мама и татко.
С баба Велика и дядо Иван, родителите на татко, говорим само на български. Те руския го разбират малко – тяхната емиграция е била не от страна в страна, както на дядо Йордан и бабушка Зося, а от село в града. От село в Тетевенския балкан идват в София. Да дойдеш от село в София е по-трудно, отколкото да емигрираш от София в Ню Йорк. Какво сте чували за гамените от Драс махала? Може би нищо, а техните истории са бетер Уестсайдска история, но никой български творец не се е сетил да напише един мюзикъл за това. Какви битки са се водили между младежите – пришълци от село и „кореняците“ софиянци! Колко спукани от камъни глави е имало, колко кръв се е ляло! Така, господа новоизпечени европейци, се ражда новата култура. Старото не иска да си отива, а младото се бори за живот. В този сблъсък между старото и младото се ражда нещо съвсем различно и от двете.
Тази София, в която много от Вас живеят днес, смятайки я за пъпа на цивилизацията, я дължите малко и на моя татко – селянчето от Драс махала, влюбило се в рускинята с тъмнокестеняви коси и маслинена кожа. Има и такива рускини, да знаете, и те са много по-рускини от русите синеоки кукли, които си представяте. И това също е мултикултуризъм, изкован в огъня на две световни войни, кален в космическия студ на Сибирската тайга и благословен от Божията искрица на любовта, която свързва мъжа и жената в едно цяло, за да продължи човешкият род. Да, точно тази любов носи Божията искрица. Правилно ме разбрахте.
Днес аз живея в Америка. Е, не в цялата, а само в тази й част, която се нарича Съединени щати, и то в един отделно взет щат – Индиана.
Интересни хора са тези американци. Спазваш ли законите и плащаш ли си данъците, всичко останало си е твоя работа. На какъв език ще говориш, на кой Бог ще се молиш, каква храна ще ядеш и как ще се обличаш, не ги интересува. Ей, говорим си с жената на български в магазина и от време на време ще ни попита някой: „Кой е този език? Много е мелодичен.“
От двайсет години все не мога да намеря „истински“ американци. Все попадам на англичани, ирландци, шотландци, африканци, китайци, турци, поляци, руснаци, евреи, французи, индианци, индийци и какви ли още не. Всички те се гордеят с произхода си и вярват, свято вярват, че запазвайки своята култура, те дават на децата си по-добър старт в живота им в Америка. Дотолкова вярват в това, че понякога, ако са изгубили културата на семейството си, се присъединяват към общности на новопристигнали емигранти, за да „опреснят“ или направо да създадат отново културни традиции в семейството си. А най-странното е, че това се нарича американско мислене. Истинските американци са именно тези англичани, италианци, ирландци, българи, руснаци, поляци и всички други, които запазват собствената си култура и помагат на другите да правят същото.
Не винаги е било така и Америка е заплатила с реки от кръв за това си знание и този си опит. В огъня на Гражданската война и от пепелищата на религиозните изстъпления, от пламъка на горящите индиански лагери и от миризмата на горяща човешка плът се ражда идеята, че вместо да унищожаваме културите на хората, трябва да ги пазим за доброто на всички ни.
Днес Европа е решила да стане Америка. Не от любов го е решила и по никакъв начин не го е извоювала. Решила го е по икономически причини. Богатите искат да станат още по-богати, като премахнат пречките (за тях само) да прехвърлят пари и да купуват и продават в различните краища на Европа. Опитайте се да прехвърлите лични средства от Британия в България, например, и ще разберете, че е по-лесно да купиш в България завод, отколкото да преведеш пари на майка си. Европа днес е тласкана към обединение от един процент от населението си. Останалите 99% не разбират – каква е тяхната изгода, освен че могат да отидат да работят и живеят в Британия или Германия, където ако не говорят на немски или английски на обществени места, ги гледат като натрапници.
Е, нормално е за добрата стара Европа да дискриминира и е нормално всяко нещо да бъде заплатено.
Борбата е в началото си. Пришълците ще се борят за своята си правда и „кореняците“ за своята си. В тази борба ще се лее кръв, ще се променят съдби, ще се строят и разрушават стени. Европа ще плати цената за това да бъде многокултурна страна и само, когато я плати, когато се пресити с кръв и стени, когато разбере, че единствено чрез запазване на правото на всеки един европеец да се самоопределя и живее според разбиранията на собствената си култура, само тогава Европа ще се нареди сред страни като САЩ, Канада, Австралия, Русия. Няма безплатен обяд, Европа! Трябва да платиш цената за вековния си снобизъм и да разбереш, че всеки е важен. Всеки! Започни от малка България. Там изчезва една култура – българската и се затрива един народ – българският, и той няма да си отиде в небитието тихичко, както на Вас ви се иска. Ще пишем. Няма да пише само Георги Господинов, я. Ще пишем, ще говорим, ще крещим. Няма да има тишина.
С многокултурен поздрав!
Виктор Хинов,
българо-руско-полско-турски американец
П.С.: Мултикултуризъм е не просто производно от думичките много, култура и туризъм.
.
