Този кратък разказ е за Станимир и Цвета, моите Фейсбук приятели, с които така и не успях да се срещна, но вече загубих единия от тях… Всичко в разказа е измислено от мен, само дето тях действително ги има, дори и след като Цвети е вече на небето. Поклон пред паметта на тази добра жена!
Авторът
Когато се срещнаха, двамата бяха на средна възраст и без особени идеали спрямо отсрещния пол. Нели бе живяла бурно, интересно и сред общност на артисти, художници и писатели. Крум бе обикновен строителен работник. Той имаше брак и дъщеря от първата си жена, но след развода бе тъй огорчен от лъжите и изневерите на половинката си, че си хвана чукалата и отиде да работи в чужбина. Там, на един концерт, се запознаха с Нели. Още щом я видя, той я хареса. В очите й светеше живец, какъвто рядко се срещаше у хората. Тя бе емоционална, жизнерадостна и непрекъснато се шегуваше. Той бе сериозен като старо дърво, на което могат да намерят подслон много беззащитни птички. На концерта в залата се случиха един до друг и когато излизаха, тя непринудено запита:
– Ще пием ли по бира, да отпуснем малко страстите?
– Ще ми е приятно! – отвърна той, доволен, че тя взе нещата в свои ръце.
Двамата седнаха в една бирария и си поръчаха свежо пиво с прясно изпечени фъстъци. Хрупаха лакомо фъстъците и дърдореха, сякаш се знаеха от сто години. Бирата бе чудесна и, когато заведението затвори, двамата тръгнаха да се разхождат из стария европейски град. Скиториха из пустите улици почти до сутринта. Едва на раздяла, Крум плахо целуна Нели, а тя простичко каза:
– Не сме ли вече твърде пораснали, за да губим време? Кажи къде отиваме! При теб или при мен?
Двамата заживяха заедно тъй лесно и естествено, сякаш цял живот бяха чакали момента да се срещнат. Нели обичаше да си угажда и понякога приготвяше страшно вкусни гозби, а Крум всеки ден бързаше да свърши работа, за да се върне при нея. Понякога тя хващаше главата му с ръце и я накланяше наляво-надясно. После го целуваше и се гушваше в него. И на двамата не им трябваше много, за да се чувстват щастливи. Бяха заедно, а това май им стигаше. Така неусетно отминаваха годините.
Една събота, излезли на разходка край реката, седнаха на пролетната трева и тя отпусна глава в скута му. Този ден бе необичайно мълчалива и тиха. Загледа се в облаците на небето и запита:
– Нали, като идем там горе, ще бъдем пак заедно? Не бих издържала в това огромно небе, ако те няма до мен!
Той внимателно я изгледа. Напоследък му се струваше променена. Край очите и имаше тъмни кръгове и бе сякаш по-бледа от обикновено. Запита какво има и тя му призна за болестта. Крум стисна зъби и пое дълбоко въздух. В никакъв случай нямаше да я загуби, каквото и да казваха докторите. Небето над тях изведнъж отесня и се смали.
Месеци наред двамата се бориха, всеки по своему с коварната болест. На Крум не му бе по-леко, макар да боледуваше тя. И макар да знаеше за евентуалния край, той все пак го свари неподготвен. Всъщност, никой няма как да е подготвен за смъртта. Когато Крум видя очите на Нели угаснали, той разбра, че всичко е свършило. Бе загубил най-милия и добър човек, когото изобщо познаваше. Бе загубил половинката си, при това по-живата и истинска част от себе си.
След погребението той ходеше като робот, без да усеща нещата наоколо. Не му се ядеше, не искаше да пие и всичко бе загубило смисъла си. Животът му бе празен и, ако не бе малодушно, би я последвал без много да се замисля.
Един ден отиде на брега на реката, където Нели му бе съобщила за първи път за болестта. Седна, а после се отпусна на тревата и загледа небето над себе си. На пръв поглед нищо не се бе променило. Само дето огромното, безкрайно пусто небе сега бе влязло в душата му. Самотата виеше в него, връзваше на възли всеки спомен и му причиняваше болка, по-страшна от физическата. Той затаяваше дъх и я чакаше да отмине. Знаеше, че вече няма да допусне никого толкова близо до себе си, защото истинската любов е неповторима. За нея не бяха нужни много думи и обяснения, тя бе като слънцето, което топлеше и осветяваше дните ни безкористно и щедро, тя само даваше и никога не искаше нещо.
Докато се чудеше какво да прави с безкрайното самотно небе, Крум дочу тихо гласа на Нели:
– Не тъгувай, мили! Времето на земята отлита като миг! Няма да разбереш как отново ще бъдем заедно! Аз тук съм добре и пазя нашето малко късче небе! Ще те пазя отгоре, докато и твоята душа долети! След това ще имаме цялата вечност…
Красимир Бачков
