На 5 януари тази година е починал Владимир Панков – лидер на Асоциация „Ванчо Михайлов – РАДКО”, Охрид, дългогодишен радетел и борец за правата на македонските българи, съобщиха от Асоциация „РАДКО“. Владимир неведнъж е изпращал материали за публикуване и на нашето издание. Редакционният ни екип изразява искрени съболезнования на неговите близки и съратници. Поклон пред паметта му!
Владимир Панков е роден през 1954 г. като Владимир Паунковски в Охрид, тогава в СФР Югославия. По образование е икономист. Работил е известно време в Швейцария. След разпада на Югославия, заедно със съмишленици, създава през 1993 г. организация на българите в Р. Македония, носеща инициалите на историческата ВМРО. Организацията не получава официална регистрация, а Владимир няколко пъти е арестуван, бит и малтретиран заради това, че изповядва българско национално самосъзнание. На 30 юли 1996 г. получава български паспорт и става български гражданин. Променя името си на Панков. Поканен от известния австрийски лингвист проф. Ото Кронщайнер на симпозиум в Залцбург, той е задържан на летището в Скопие и българският му паспорт е отнет. Обявената от Панков гладна стачка завършва с връщане на документите за самоличност и идването му в България, където остава до 1998 г. На 27 октомври 2000 г. Владимир Панков създава Сдружение „РАДКО“, представено официално в Скопие. Представянето е съпътствано с провокации. По-късно Сдружението е обявено от македонската съдебна власт за противоконституционно. В началото на 2008 г. „РАДКО“ печели делото срещу Р. Македония в Международния съд по правата на човека в Страсбург. Освен на много публицистични материали, Владимир Панков е автор и на книгата „Историческата истина за културната идентичност на славянското население в Република Македония“, издадена през 2014 г. Редактор на сайтовете „Радкомак” и „Македонска трибуна”, сътрудник на „Вардар“.
––––––––––––––––––––––
ЖАЛЕЙКА – ИЗЯВЛЕНИЕ
ОТ ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ КОМИТЕТ НА АСОЦИАЦИЯ „РАДКО“
НА 5.01.2019 г. почина лидерът на Асоциация „РАДКО”, определен от нашия съмишленик Владо Перев като „надеждата, гордостта и трагедията на македонските българи, неуморен борец за техните права, на тази най-онеправдана етническа група в Северна Македония”.
Роден през 1954 г. в Охрид, той завърши икономика в Прилеп и работи като специалист в предприятието „ЕМО” – Охрид. Поради непоносимата обстановка в Югославия, емигрира в Швейцария, където живее майка му. Произлизащ от семейство на български патриоти, изучава педантично трудовете на Иван Михайлов и, зареден с много енергия да продължи неговия път, се връща в Родината през 1991 г.
Отново ще цитираме тук публикация на Владимир Перев, който казва, че: „ние, повечето от македонските българи, навлизахме масово в новосформиращата се ВМРО – ДПМНЕ… За всички нас в онзи момент, свободата не беше някакъв далечен мираж, а нещо близо до нас, на една ръка разстояние и вживяна в сърцата ни”.
Победата на тази партия по време на изборите подтикна Владо Панков да създаде културно-просветната и политическа организация „Ванчо Михайлов”. Малко след това, поради преоценка на обстановката, Асоциацията беше наречена „РАДКО”. Сред основателите й, освен председателят – Владимир Паунковски, влизаха още и: подпредседателят – Ристе Манев; секретарят – Любен Милески; касиерът – Кръсте Трайчески; координаторът – Александър Маркоски; мениджърът Иван Пипилев; говорителят – Владко Стаматоски и още: Владан Мурговски, Гьорче Настески и Васко Шутарев.
Асоциацията прие като своя символика червено-черния флаг на ВМРО и революционния химн – „Изгрей, зора на свободата!”.
За жалост, по лично нареждане на Любчо Георгиевски, тази организация беше закрита. Трябваше да минат две години, за да се стигне до момента, в който Владимир Панков възстанови Асоциацията, на връх празника на светите братя Кирил и Методий (24.05.2000 г.). Тя беше регистрирана от Охридския районен съд на 19 юни.
На 27-ми октомври Асоциация „РАДКО“ беше официално представена пред обществеността в скопския хотел „Холидей ин”.
Пред близо 300 почитатели на Иван Михайлов, Владо Панков представи задачите на първата българска национална организация в Македония, след разпада на Югославия.
Целите бяха разяснени от нашия лидер като: опазване на националната идентичност на местните българи; следване идеалите на Македоно-българското движение. Като средства за постигане на тази задача беше посочено, че формированието ще издава книги, вестници на български език; ще организира семинари, конференции и ще се стреми към създаване на радио и телевизионни медии.
В залата, освен изявени местни михайловисти, присъстваха още и много гости от България и Канада. Сред тях изпъкваха фигурите на българския посланик, проф. Ангел Димитров; достолепната Райна Дрангова, дъщеря на убития от комунистите член на ЦК на ВМРО – Кирил Дрангов, внучка на големият български военен стратег – Борис Дрангов; представителят на МПО „Любен Димитров” – Торонто, Георги Младенов, напуснал България след погрома на ВМРО от комунистическата власт; Спас Ташев, зам.-председател на Агенцията за българите в чужбина; Цветелина Стефанова, чийто баща Милчо Стефанов беше директор на Скопската опера и беше поставил преди години драмата „Самуил”, в която за пръв път се казваше открито, че той е бил български цар…
За жалост, този празник на Българщината беше помрачен от един журналист-провокатор, който по време на изпълнението на химна „Изгрей, Зора на Свободата” демонстративно седеше, докато всички други бяха на крака. В това време в залата нахлуха 3-ма тийнейджъри, които хвърлиха димни бомби. В настъпилата суматоха местните българи се нахвърлиха върху разярилия ги с поведението си журналист Шуприновски.
Известният в цяло Скопие Йован Стояновски (Йово Рибарот) нанесе първите удари, заради което щеше да пролежи в затвора цяла година; последва го Георги Младенов; Ацо Марков, който се стараеше да привлече колкото може повече български туристи в Охрид по линията на „ГАРЕБ”; охридчанинът Коле Бикчето; Христов от Охрид, който агитираше местните българчета да студират в София и винаги да се записват като българи, както и журналистът Владко Стаматовски от „Македонско дело”, което се смяташе за „гласило” на управляващата партия – ВМРО.
По-късно пресата щеше да прогърми, че в сборището на „бугарските неофашисти” е имало роднина на видния местен политик – Александър Флоровски; Зоран Арнаудов – братовчед на Ламбе Арнаудов от Охрид, един от видните македонски финансисти.
По-късно Зоран Арнаудов щеше да бъде избран в Изпълнителният комитет на РАДКО.
Сред „бугарашите” беше Люпчо Куртелов, собственик на фирма „Филомена”, която отвори първата българска книжарница в Охрид. Люпчо Куртелов е син на Ангел Куртелов – виден местен управник.
Според пресата, която щеше години наред да разчепква случилото се, „бугарите” се надпреварвали по този начин да докажат, че заслужават български паспорти и търсят „бугарско държавянство”.
Опозиционните местни медии убеждаваха обществеността, че всички изредени, и най-вече Охридчаните, били членове на управляващата партия.
Едва минаха няколко дни, и местните сърбомани подеха яростна кампания срещу „бугарашите-михайловисти”. Сред тях бяха адвокатката Янкуловска, както и шефът на Хелзинкския комитет, който защитаваше интересите на всякакви други националности в Македония, но не и на българската. Стигна се до хулигански изстъпления срещу българското посолство, което млади „комитаджии” замеряха с камъни. В лицето на българския посланик Ангел Димитров, България отправи нота до властите в Скопие, в която беше посочено, че „инцидентът е резултат на атмосферата на нетърпимост и виновни за насилието са някои политически сили и медиуми под тяхна контрола… Това е сериозен инцидент в дипломатическата практика” – добави посланикът.
В съобщение на Външното министерство на България изпъкваше тезата, че „случилото се представлява изключително неприятен инцидент и е дял от антибългарската кампания”.
Последваха митинги, организирани от ултра-македонисти, на които се издигаше лозунгът: „Ние сме македонци, при нас място за българи няма!”
След всичко това, с Решение на Конституционния съд, организацията „РАДКО“ беше обявена за незаконна, а нейната дейност се забраняваше.
Владко Панков беше принуден отново да премине в емиграция. Пристигайки в София, той предизвика пресконференция, на която разказа за изстъпленията на сърбоманите и за отнетите му два паспорта – български и македонски, след което побърза да се върне в родния Охрид и саморъчно да отправи жалба до Съда за правата на човека в Страсбург, с настойчиво искане за възобновяване регистрацията на „РАДКО“.
Тази негова еднолична борба срещу Македонската държава продължи цели 16 години. Както казва Владо Перев, „това сражение беше между Давид и Голиат”. В крайна сметка, съдиите от Страсбург решиха, че правото е на страната на Асоциация „РАДКО“, че тя трябва да бъде възстановена и да бъде обезщетена със сума, възлизаща на хиляди евро.
Владо победи, но цената на тази победа беше ужасяваща самота, бедност, изолация сред сърбизираната македонска общественост.
И отново ще цитираме Владо Перев: „…в дългите, безсънни нощи, прекарани с цигари и кафе, в неговата самота дефилираха лицата на онези, които го предадоха и доносничеха, на онези, към които той винаги е изпитвал приятелство и любов, а в отговор получи лъжи и предателство“.
Д-р Генов свидетелства, че цялата апаратура, предназначена за пропаганда от страна на „РАДКО“, беше присвоена от някои от дотогавашните Владкови съмишленици.
Поддържайки два сайта: „Радкомак”, „Македонска трибуна” и помагайки на „Вардар”, Владимир все повече се изтощаваше психо-физически и получи чудовищно отслабване, равняващо се на половината от неговото тегло. Ежедневните му обаждания до София и Торонто ставаха все по-вяли и лаконични, докато в един момент престанаха завинаги.
На 5 януари 2019 г., късно вечерта, неговата дъщеря Наташа, плачейки, съобщи на другарите му от Изпълнителния комитет на „РАДКО“, че баща й не реагирал на настойчивите й позвънявания, имейли и др. Затова пожарната разбила квартирата му. Полицията и съдебните лекари установиха – инфаркт.
„Sik transit gloria mundi”.
Душата на Владо отплува в небитието, но ние, неговите другари, вярваме, че някой ден той ще срещне „своя РАДКО”.
А всички ние, последвали го безразсъдно, ще го потърсим и намерим в Рая.
Почивай в мир, Приятелю!
Все някой ден ще извоюваме обединението на твоята любима Македония с майка България и ти ще бъдеш обезвъзмезден за всичките житейски несгоди…
6.01.2019 г.
Изпълнителен комитет на Асоциация „РАДКО”:
Проф. Георги Младенов – МПО „Любен Димитров”, Торонто;
Алекс Алексиев – Вашингтон;
Живко Чавдаров – Гевгели;
Зоран Арнаудов – Скопие;
Д-р ас. проф. Георги Генов;
Албена Крапчева – внучка на Данаил Крапчев;
Д-р Генади Генадиев – дружество „Гоце Делчев”;
Виолета Панайотова – орг. секретар на „Исторически архив”;
Борис Ташков – Бавария;
Яна Младенова – Австралия;
Белла дьо Монктон – Монреал;
Георги Стаменов – Италия;
Гошо Младенов – Торонто.
.
