Най-силното впечатление от помпозното и гротексно посрещане на Путин в Белград е, че Сърбия е твърдо на страната на Русия в хибридната война срещу Запада. Дано само брюкселските чиновници правилно да са прочели антиевропейските послания от тази среща.
Слагачеството пред Путин като велик вожд, който ще брани Косово от „гнилия“ Запад и от проевропейската опозиция на Вучич, вероятно е предизвикало отвращение дори и у самия Путин, който прекара в Белград само седем часа. Много малко за големия масраф, който Вучич хвърли за посрещането му, в стил на комунистическите манифестации от средата на миналия век. При предишното му посещение в Белград бе организиран военен парад, при сегашното, на държавна сметка допълзяха 100 000 души! Според сръбските икономически анализатори, разноските по посрещането на Путин са безотговорно разхищаване с парите на изтощения сръбски данъкоплатец.
Личеше си, че сръбските русофили искаха да използват посещението на Путин, за да сплашат прозападно ориентираната част от сръбското общество, което изведнъж придоби самочувствие и излезе на улиците. Но Путин все пак не е Жириновски и елегантно се измъкна от неловката ситуация домакините да го вкарат в сценарий да пее на предизборен митинг на Вучич и да плаши опонентите му.
Много е странно това сръбско залитане по Русия, ако се има предвид безспорният исторически факт, че тя, както впрочем и всяка друга държава, работи преди всичко за собствените си интереси на Балканите. Които, впрочем, не са от вчера. Особено ако от другата страна на масата седят некадърници, които на безценица продават ресурсите си. И все пак…
Само 6,43% от сръбския износ отива в Русия. В страните на ЕС и ЦЕФТА износът е 84%. Дори износът в Босна и Херцеговина с 8,85% е по-голям от този в Русия. Вносът от Русия е 8% от сръбският внос. Инвестициите от Русия са 9,1%, а от ЕС – 75%! Донациите от Запада възлизат на 4,1 милиарда евро, а от Русия – 100 пъти по-малко! Който умее, нека смята ползите и вредите.
На фона на тия числа, можете ли да си представите Макрон или Ангела Меркел да бъдат посрещнати по същия начин в Белград? Аз не мога. Вероятно и те не биха пожелали, и не биха допуснали да ги посрещат по този начин. Но едно е сигурно. Доверието на Брюксел във Вучич и неговата проевропейска ориентация се срина след неуспешните преговори с Прищина и заиграването с Москва. И се превърна в разочарование.
Извън икономиката остава фактът, че Русия през 2003 г. се изтегли от Косово. Факт е, че анексира Крим и призна двете отцепили се от Грузия покрайнини Абхазия и Южна Осетия. Активно подпомага и сепаратистите в Приднестровието и Донбас. Русия е противотежест на НАТО, а Сърбия е остров сред НАТО-вските държави. От бомбардировките на НАТО през 1999 г. сръбските политици трябваше да са научили, че не може да се разчита на подкрепата на Русия за Косово.
Ясно е като бял ден, че посрещането на Путин нямаше за цел да впечатли самия Путин и русофилските му приятели в Сърбия и на Балканите. Целта беше с руската мечка да се изплашат организаторите на гражданските протести и да се укрепи разклатеното самочувствие на управляващите в Белград.
Вучич вече се паникьосва пред все по-шумните площади в сръбските градове, на които гражданите скандират за неговата оставка. Пространството му за маневриране е доста ограничено. Може да разпише преждевременни избори и да ги спечели по начина, по който иначе се печелят изборите в Сърбия – с кражби и манипулации. Или да изкара специалните полицейски части с водни топове, с които да се опита да поразгони протестиращите. Но стигне ли се дотам, времето на Вучич в управлението на Сърбия ще приключи.
Друг е въпросът дали сегашните протести ще могат да променят сръбската националистическа матрица или отново ще рециклират старите националистически идеи, както се случи при свалянето на Милошевич на 5 октомври 2000 г. Някои съмнителни политици, лозунги и знамена, които се мяркат на протестите, изпращат лоши сигнали. Много ми се иска да вярвам, че гражданите, които маршируват на зимните студове по сръбските улици, протестирайки срещу поредния си диктатор, споделят европейските, а не евроазийските ценности. Само тогава протестите могат да постигнат целта си и, макар и с огромно закъснение, да донесат така необходимите промени.
Иван Николов
