За (еко)логичната катастрофа на Босилеград

Колониалното положение и феодалното управление логично доведоха до катастрофата на Босилеград

Благодарение на гражданите от двете страни на границата и най-много на „Господари на ефира и на „bTV Репортерите“, покрай темата за замърсяването на притоците на река Драговищица и ВЕЦ-овете, в публичното пространство за пореден път изплуваха и неподправените образи на неповторимия ни кмет, „инвеститорите“, „еколозите“ и „миньорите“, и екоминистерствата на двете държави. Бисерите на кмета за „бялата глина“, за „пепелта“ на еколога и „дъждовните порои“ на директора на „БОСИЛ-МЕТАЛ“, показаха цялата нищета и хаос, в който се намираме.

На протестите за опазване на околната среда, кметът и „БОСИЛ-МЕТАЛ“ отговориха с контрапротест „за истината“. Спокойно можеха да си го нарекат и контрапротест за унищожаване на околната среда. Лудостта е налице – те можеха да протестират само срещу собствените си решения, които доведоха до екологичната катастрофа. Но целта на контрапротеста беше друга – да покажат мускули и да сплашат екоактивистите, да не крещят по много, докато чуждите компании мушкат пачки в джобовете и унищожават всичко след себе си.

В характерния си стил, кметът се опита да насъска миньорите срещу екоактивистите, че щели да останат „без работа“ заради протестите за опазване на природата!? За целта директорът Вукайлович изобилно ги беше почерпил с бира. И то с асистенция на полицията в Босилеград, която разреши два протеста по едно и също време, и на едно и също място.

Така че, ако някому все още пука за истината, тя е, че жестокостта на сръбските и услужливото нехайство на българските управници, които така и не можаха да заживеят със самочувствието на европейци, застрашава не само нас, но и жителите по течението на реките Драговищица и Струма.

Недопустимо е днес, когато България е по-силната страна на международен план, българските управници да се държат като малка, подсмърчаща сестричка в Белград и не пропускат нито една възможност да подчертаят, че щедро подкрепят членството на Сърбия в ЕС. Даже без да споменават за брюкселските условия за еврочленство. И без да разкажат на „големите приятели“ Вучич и Бърнабич, какво трябваше да изпълни България за еврочленството си. Примерно, за скъпите пречиствателни уреди на реките Арда, Места и Марица, и тунелите за свободно придвижване на мечките, строени по настояване на Гърция. Или за баснословните обезщетения, които България трябваше да плати на репресирани граждани, по решения на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. В крайна сметка, можеха да им разкажат и за референдума в Трън, когато гражданите отнесоха победа и поне засега, не допуснаха на чуждите концесионери да изпепелят околната среда.

Така че, ако България наистина иска да помогне не само на своите сънародници в Западните покрайнини и на българските граждани по течението на Драговищица и Струма, но и на членството на Сърбия в ЕС, това няма да стане с писане на витиевати дипломатически писма на сръбските „приятели“, а със силен удар по масата. Колкото и Вучич да се дърли, че „не се поддава на външен натиск“.

Проблемът с отровата е вторичен. Първопричината е във феодалната система на управление в Сърбия. Винаги съм се учудвал на наивните български политици и дипломати, които мислят, че кметовете в Босилеград и Цариброд, и председателите на Националните съвети на малцинствата могат да се сменят на избори. В историята на Сърбия изборите винаги са били параван, зад който стои една друга, паралелна и много по-брутална държава, която дърпа конците на „демократичните“ кукли за забавление на електората. В такава система кметовете и председателите на Националния съвет на българското малцинство може да ги смени само държавата в сянка. Не онази, която наднича от екраните, която събира данъците, глобите и контролира медиите, а онази, която контролира приватизацията, наркоканалите, правосъдието, прокуратурата и която назначава и сменява някакви управляващи, а понякога ги и разстрелва. За което никой не е осъден.

Ако проследим намеренията на тази истинска, паралелна сръбска държава, от окупацията на Западните покрайнини до днес, която в името на стратегическата цел за създаване на Велика Сърбия провежда политика на сърбизиране и обезлюдяване на района, можем да си зададем съществения въпрос: има ли Белград намерение да сменява Владимир Захариев като кмет и председател на Националния съвет?

Нека да анализираме.

През последните 18 години на неговото управление българското население намаля наполовина. Районът почти е обезбългарен и обезлюден – без война, без репресии и без видима етническа криза. Скоро територията може да се окаже свободна за заселване на други хора – босненски миньори, сирийски бежанци или каквито и да е. Те, между другото, вече са в Босилеград. Та, от гледна точка на тия стратегически цели на паралелната сръбска държава, тя няма абсолютно никаква причина да маха така полезния за нейните цели кмет. Напротив, има редица причини да го защитава и да го отличи с най-високи отличия.

Това отдавна трябваше да са го разбрали и в София, и в Брюксел. Още, когато владиката Пахомий канонизира жертвите на българската „кръвожадност“ по времето на Първата световна война, когато Захариев вдигна скандал на бившия вицепрезидент г-жа Маргарита Попова, когато отказа да посрещне сегашния вицепрезидент г-жа Илияна Йотова, когато арестува паметните плочи на жертвите на Босилеградският погром и пр., в София трябваше да са наясно, че не става дума за произвола на един самозабравил се селски кмет, а за сериозни дипломатически послания, които се нуждаят от също така сериозен отговор. Освен, че си оттегли доверието от Захариев, София трябваше сериозно да се фокусира върху анализа на „големите приятели“, които вече две десетилетия след Милошевич теглят за носа не само българската, но и европейската и американската дипломация.

Проблемите очевидно не могат да се решават по махленски начин, както стана с позвъняването за коледните подаръци. Или, както стана с позвъняването на Вучич за спирането на строежа на ВЕЦ-а в с. Ракита, в Бабушница. Но пък, ако наистина може, защо премиерът Борисов не звънне на колежката Бърнабич, да я пита, примерно, кой мъти реките в Босилеградско?

Мината „Караманица“ е собственост на английският консорциум „Минеко“, облечен в сръбската фирма „БОСИЛ-МЕТАЛ“. Нейният директор Миодраг Вукайлович идва от Република Сръбска. Заместник директор е руският гражданин Сергей Степанов. Съсобственик на „БОСИЛ-МЕТАЛ“ е мината Велики Майдан, от Любовия, където пък управниците са Николай Морозов и Генади Назаренко. Те идват от страни извън евросъюза и едва ли имат нещо общо с европейските изисквания за защита на околната среда в областта на рудодобива.

Още по-странното е, че местни и български специалисти по рудодобив и по екология не се допускат до мината. А именно те, освен за печалби, са най-заинтересовани за защита на околната среда, за пътна инфраструктура и за цялостното развитие на общината. Не е ли това поради опасението в публичното пространство да не се появят едни зле прикрити неща?

Едно е сигурно. От концесиите за изследване и експлоатация на рудните залежи Босилеград няма да види никаква полза. Огромна част от печалбите ще отидат в чужбина. На миньорите ще им подхвърлят трохи. Заради тия трохи, те след няколко години ще се разболеят от белодробни заболявания. След тях ще останат сираци и вдовици. Около тях – отровени реки и лунни пейзажи по речните корита.

Има ли надежда да не се случи точно така?

Надеждата е малка, но все още я има. Ако гражданското общество от двете страни на границата се изправи и се пребори за правото си да живее във и от здрава околна среда.

Иван Николов