Разказ от Мария Генчева
То беше само на шест месеца и вече познаваше тъжната действителност в приюта за кучета. Приютът се намираше в края на града и в него, освен всичко друго, беше много самотно. Един ден дойде семейство с момиченце на около шест годинки, с две кестеняви опашки.
– Днес имам рожден ден – каза гордо то на пазача и всички тръгнаха покрай клетките. В една от тях забелязаха черно-бяло кученце, рошаво и свито. Като усети присъствието им, то стана и неохотно се приближи към решетката. Погледна без надежда момиченцето, но внезапно всички се стреснаха от вика й:
– Мамо, това е! Виж му само очите! Искам го.
Бяха донесли специална чанта, сложиха вътре кученцето и се прибраха вкъщи.
То радост, то къпане, игри, специални храни, разходки и много, много гушкане. Катя, така се казваше момиченцето, отскоро учеше английски и кръсти кученцето Лъки.
– То ни е късметът, мамо!
След две години Лъки, който излезе малтийска болонка и, както казваше ветеринарят, плюс още две-три породи, крачеше важно сутрин, воден гордо от стопанката си на разходка в близката градинка.
Но един ден Катя се върна от разходка сама. Майка й едва разбра от хлипащото момиченце какво се е случило… Едни момчета…
Оттогава положението стана трагично. Лъки го нямаше. Разлепиха листовки. Откриха профил във Фейсбук. Баща й дори се обади в полицията. Унила и мрачна, Катя не стъпваше в градинката, където често се чуваше кучешка врява.
Мина година. Лъки го нямаше.
– Татко – нерешително каза Катя, – а можем ли да обявим награда?
Баща й се замисли, в тези трудни времена и малко пари да отделиш за такова нещо, се усеща. Той понечи да отговори и тогава погледна Катя. Срещна широко отворените и очи, пълни с надежда и сълзи.
– 1000 лева – отсече баща й.
И пак дните тръгнаха празни. Не, че нямаше желаещи за хилядата лева…
***
Един пролетен ден… Катя вървеше бавно към училището. То беше на съседна улица, а тя пък минаваше покрай градинката с кучетата. Чуваше се весела глъчка. Катя се загледа мрачно и като че ли краката и сами я заведоха там. Майки, деца, кучета, игри. Изведнъж едно рошаво, неособено чисто куче се приближи към нея. Тя инстинктивно се отдръпна, все пак беше улично и непознато. И тогава кучето вдигна глава и я погледна. Тези очи!
– Лъки – извика Катя и кучето се намери в прегръдките й. Времето спря. Нататък не е за описване…
Вечерта радостта в къщата на Катя беше вече поутихнала. Лъки спеше и Катя се приближи към баща си
– Ами сега, татко, кой ще вземе наградата?
– Ти, моето момиче, ти го откри.
Катя замислено каза:
– Аз мисля, че наградата заслужава Лъки, защото той ни откри.
––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
