Коментар на Григор Лилов
Няколко думи за Венецуела.
От едната страна е диктаторът Мадуро.
От другата е Хуан Херардо Гуайдо Маркес.
А кой е той?
Ами побратим на БСП – поне по форма, понеже партията му „Народна воля”, чийто ръководител е той, членува в Социалистическия интернационал.
Тя е сравнително нова и се определя като социалдемократическа и лява. Ще отбележа, че нейният национален координатор Леполдо Мендоза Лопес от 2015 г. е затворник, лишен от право да бъде избиран (за което правителството на Мадуро е осъдено единодушно от Международния съд по правата на човека).
ПЪРВИЯТ ПАРАДОКС
Във Венецуела Белият дом подкрепя представител на социалдемокрацията и партия, която изразява и стои на леви социалдемократически позиции.
Е, надали милиардер като Тръмп се е влюбил неочаквано и изненадващо в левите идеи и в народните маси от Латинска Америка. Но вероятно смята, че тази позиция отговаря на интересите на страната му.
Защото например САЩ са основен купувач на венецуелския петрол, редица огромни американски компании оперират във Венецуела и губят много пари от корупцията, от бягството на техни кадри – ставащи мигранти и от некадърността на държавното управление. (От години насам добивът на петрол, който се извършва от национализираната държавна нефтена компания, спада непрекъснато.) И т.н., и т.н.
ВТОРИЯТ ПАРАДОКС
Вторият парадокс е в онези европейски правителства, които отказаха да подкрепят Хуан Гуайдо – Италия, Гърция, Румъния, Кипър, Ирландия, Словакия и Словения.
При това всички те, макар и отказвайки подкрепа на Гуайдо, категорично посочват като нелегитимен избора на Мадуро за президент през миналата година, за разлика от нашата БСП и президента Радев.
Това е вторият парадокс – повечето от тези правителства са леви и побратими в Социалистическия интернационал с партията на Хуан Гуайдо.
И БСП се води като лява и е членка на Социнтерна. И президентът Радев се представя като човек с леви убеждения, но не подкрепят съмишленика си, а неговия противник-диктатор.
Но защо леви правителства отказват да подкрепят ляв президент срещу диктатора?
Ами заради интереси.
Например в Гърция има огромни руски капитали, тя се бори значима част от газа по тръбата Турски поток да мине през нейна територия и т.н.
Италия не само има големи икономически отношения с Русия, но италиански компании строят руските газови тръби (и Северен поток, и Турски поток).
Гръцката част на Кипър флиртува с Ердоган, за да не пламнат размирици там. Словакия, Словения и особено Румъния и Ирландия са се втренчили в китайските инвестиции, които напоследък усилено ги ухажва. (Китай подкрепя Мадуро заради договорите за нефт с него и обещанието му за огромни китайски концесии.)
НАШИЯТ ПАРАДОКС
Вече разказах в друг коментар какви са според мен родните интереси спрямо венецуелската криза и защо тези интереси изискват да признаем Хуан Гуайдо.
Днес (бел. ред: на 7 февруари) президентът Радев отново говори пред журналисти в тази връзка за демокрацията, свободомислието и правото на Европа, сякаш те имат нещо общо с една диктатура и нямат нищо общо с един борец като Хуан Гуайдо и неговата партия срещу тази диктатура.
Всъщност, за демокрация, свобода и право говорят всички – и противниците на Мадуро (огромно мнозинство по света и в ЕС – 21 държави), и защитниците му (малцинство като Русия, Китай, Турция, Иран, Куба).
Медиите, експертите и коментаторите – родни и световни също спрягат нон стоп тези думи.
Каква демагогия!
Зад тях се крият икономически и финансови интереси.
Затова тези шест европейски правителства заеха такава двулична позиция – хем Мадуро е нелегитимен, хем Гуайдо, който заема президентския пост по правилата на местната Конституция, не се признава.
И в България заеха подобна двулична позиция.
Но нашата има съществени отличия от онази на шестте държави – не е позиция, а роля!
– Защото, за разлика от шестте държави, я разиграват чрез театър: президентът и БСП бранят диктатора със зъби и нокти, докато правителството се солидаризира с мнозинството държави от ЕС. Т.е. държавното управление пее едновременно на два гласа и във вътрешен конфликт между частите си, за разлика от това в шестте посочени държави.
– Защото, за разлика от другите държави, елитът у нас не се съобразява с националните интереси. Това е причината за „двата му гласа”. Съобразява се да угоди едновременно на САЩ и ЕС от една страна, а от друга – на Кремъл.
– Защото, за разлика от особената позиция на шестте държави с техните им интереси, в драматургията на родната пиеса на Радев и БСП е поверена ролята не само да саботират признаването като президент на Хуан Гуайдо. Те трябва и да легитимират като президентска ролята на Мадуро. А това изцяло и докрай е само руска позиция.
Тези драматични разлики показват като под микроскоп какво е държавата България.
Ако демагогията по света, спрягаща надълго и нашироко термини като демокрацията и свободата, е единствено в публичните изяви на политиците и пропагандата на коментатори и медии, тук, у нас, демагогията се оказа сценарий и режисура на родната политическа гротеска.
.
