Из подготвяната от Хасан Ефраимов нова книга „Джанки в Манхатън“*
Джанка произлиза от турската дума can (джан), означаваща душа, живот. Оригиналното наименование е can eriği – слива-душа или слива-живот.
Има ли случайни неща на този свят?
Като бях малък, вярвах, че душите след смъртта се преселват в джанките. Дълго седях под някое дърво и се ослушвах. Дядо, обаче, твърдеше, че душите идват от джанките. Докато един ден не осъзнах, че хорските души живеят съвместно, в симбиоза с тези на джанките, и заедно напускат този свят.
После, като лекар, разбрах и друго. Това, което не знаеше никой друг – че ароматът им е халюциноген. Знаех и прекрасно какво може да предизвика. Бях се оставял многократно на магията му. Имах нужда от наркотика, за да мога да дишам.
Тогава поех и изпих Божествения нектар от ръката на дервиша. До дъно. Въпреки увещанията и молбите му. Чашата, разделяща с отровната си течност живота от смъртта, щастието от болката, миналото от бъдещето, тук от отвъд.
Не бяха никакви сливи. Създания от друг свят. Корените им бяха оттатък. Разпростираха се през стената на пространството. Оттам потичаше ароматът. Корените им бяха като мост през звездите.
Бистрата река отсам, оттатък е бушуващ океан от лава. Залезе ли тук, слънцето изгрява там. Просто крачка трябва. Мястото, където денем луната и звездите се стаяват. Вечер тъмнина долита и отстъпва на светлината място в света-близнак. Когато топлина повее, студът си тръгва в този час. Времето, когато се изниже, започва младо време в огледален свят. Смъртта при нас е просто нов живот в този паралелен свят.
И тогава осъзнах. Два свята, един до друг. Бялото и черното, родени от една утроба. Началото и краят. Безвремие и време. Горе и долу. Насам и натам. Обратното и правото. Лявото отсам, беше просто дясно там.
Затова не си нито добър, нито лош. Всъщност, нито те има, нито те няма. Разликата между световете? Разлика няма.
Видях и живота си. Прашинка в безбрежен океан, между доброто и злото скатана. Зелена тревичка, устремена към безкрая, под порива на вятър бурен. Пъпки, напъпили, готови да разцъфнат.
Оттогава стоя разкрачен над предела между двата свята – нито тъжащ за този, нито мечтаещ за онзи. И да се родиш, и да умреш, все тая. Нито можеш да се родиш, нито можеш да умреш. И да се усмихнеш, а и да заплачеш… И няма да умра, аз никога не съм се раждал.
.
––––––––––––––––––––––––––––
* След разказа (вж. тук), наречен по този начин, както и моноспектакъла със същото име (вж. тук, тук, тук, тук), д-р Хасан Ефраимов подготвя и цяла нова книга, която ще носи това заглавие. Тя ще е осма поред след романа „Метаморфоза“ (2016) и сборниците с разкази „Дервишки караконджул“, „Събирачът на болка“, „Паралелен свят“, „Изпращачът на души“, „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“ (2017) и „Възкресение“ (2018).
