.
Когато Господ създаде Земята, той я напълни с всякакви видове животни.
Малки, големи и огромни.
Такива, които пълзяха, които плуваха или летяха, или даже вървяха.
Страхливи или безстрашни.
Умни или глуповати.
Грозни или красиви.
Злобни или доверчиви.
Наблюдаваше ги Господ и откри, че всички те търсеха Радостта, и не само това, но търсеха и начин да я покажат пред света. Някои като вълците я показваха като въртяха по определен начин опашката си. Някои като рибите, в пристъп на радост изскачаха от водата, а други видове изразяваха това чувство като скачаха във водата и я плискаха навсякъде.
Само Човекът стоеше тъжен и самотен. Гледаше го Господ и се чудеше, защо само този уж най-съвършен вид е толкова умъчнен и защо е недоволен от Живота.
– Аз знам какво трябва да се направи! – До Господ се беше приближил най-довереният му Ангел.
– Какво предлагаш?
– Ако не искаш да е тъжен, подари му Смеха!
– Ако го направя, след време той ще се възгордее, защото на нито един друг вид не съм дал този дар.
– Така е, но по-добре да не е тъжен, защото тъгата ще убива красотата на този прекрасен свят, който създаде.
– Така да бъде, нека Човекът има дара на Смеха.
В началото, когато получи Смеха, всичко беше наред. Човекът се смееше и радваше, и целият свят стана по-красив. Но после постепенно Човекът превърна смеха в надсмиване.
Надсмиваше се на пропастите и построи мостове.
Надсмиваше се на океаните и построи кораби.
Надсмиваше се на Луната и отиде да я посети.
Това не направи прекрасния свят още по-красив. Напротив, Човекът все повече загрозяваше всичко в него, защото се помисли за уникален и всемогъщ.
Надсмиваше на всичко, което беше създал Господ.
Надсмиваше над чистите реки и ги превърна в мътни и отровни.
Надсмиваше над вековните гори, изсече ги и ги превърна в пустинни площи.
Надсмиваше над красивите животни и ги превърна в роби, които му служеха за храна и забавление.
И когато вече нямаше над какво да се надсмива, Човекът се погледна в огледалото.
Беше сериозен за първи път от много, много време.
Но от огледалото го гледаше един чужд и грозен образ, който се надсмиваше на Човека и неговата глупост.
Симеон Коев
