А всъщност как било…
Имало едно време двама влюбени. Една красавица и един момък. Всеки път, когато момъкът направел нещо неугодно на момата, тя започнала да му вика: “Звяр”. А на него това му харесвало. Колкото по-ядосана му била момата, толкова повече му харесвала. Затова и взел, че даже започнал леко да бъде като звяр с нея.
Но с времето започнал да забелязва, че започва да губи човешкия си образ. Една сутрин видял в огледалото, че веждите му са станали рунтави – като на звяр. След няколко седмици цялото му лице придобило зверски облик. А най-накрая крайниците му и тялото му последвали тази участ.
Докато не се събудил в един студен зимен ден като огромен, пихтиест, пръхнещ звяр. Когато се видял такъв, той счупил огледалото, избягал от любимата си красавица и тръгнал да се скита по белия свят без мома, без човешки облик… но и без огледало.
Всеки, който го видел на пътя си, бягал от него. А момите се изпокривали още щом чуели от хорските уста, че той приближава към селото им.
За него се носели какви ли не слухове. Че бил глътнал любимата си на един залък. Че бил изподрал кожата й до кръв. Че бил си направил брада от отскубнатата й коса. И никой не смеел да премери сили, нито да седне на една маса с това привидение, същество, което имало конски крака, бивни зъби и черни, всепоглъщащи очи.
Затова и звярът се скрил далече далече от хорските лица – вдън гори тилилейски. А там често не се навъртали ни грозни, ни красиви моми.
Минали години. И един ден в гората се изгубила девойка, чийто кон бил нападнат от глутница вълци. Самата тя била ранена и куцала и с двата крака. Когато видяла страшилището да се приближава към нея, тя вярвала, че е настъпил нейният край. Затворила очи и чакала да бъде разкъсана и изядена.
Но вместо това, звярът я занесъл на ръце в бърлогата си и привързал раните й. Тя плахо му благодарила, а той й рекъл:
– Не ми благодари. Аз те спасих само защото ми трябваш.
– За какво съм ти притрябвала? – попитала тя.
– За да ми разказваш приказки.
– Как така… приказки?!
– Така! И когато ти свършат приказките, ще те разкъсам! – тропнал с крак Звярът, изпуфтял и се врътнал на другата страна да спи.
Девойката била толкова изумена, че цяла нощ не мигнала. От страх ли, от шок ли, или от странно вълнение, клепачите й сякаш загубили способност да се спускат над очите й.
След цяла нощ бдение, на сутринта най-после се унесла и спала три дни и три нощи. Когато се събудила, видяла с голяма изненада, че Звярът е с вчесана грива, вратовръзка и изрязани нокти, и е седнал хрисим в очакване.
И така започнал сезонът на приказките. Всеки ден момата, която между другото не била кой знае каква красавица, му разказвала по една приказка, от която очите му се разширявали от вълнение, започвал да хълца и да бърше пот от подобието си на лице. В края на последната приказка, която тя знаела, момата забелязала с крайчеца на окото си, че сякаш сълза се спуснала от лявото око на Звяра. След като завършила приказката, тя се навела към бузата му и изпила сълзата. Звярът подскочил, разпуфтял се, но момата не се изплашила, затворила очи и чакала какво ще последва.
– Защо ме пипаш?? Никой не може да ме докосва! – изкрещял Звярът в ухото й.
– Защо? – попитала тихо тя.
– Как защо? Защото съм Звярът!
– Кой, ти ли?
– Аз!
– Ти… не си никакъв звяр… Искаш ли да ти покажа?
Звярът надигнал очи. Момичето извадило огледало от джоба си.
– Виждаш ли това? Това е най-обикновено огледало. Ти няма да се гледаш в него. Ще се гледаш само в моите очи. Така ще виждаш, което аз виждам в теб…
– А ти какво виждаш в мен?
– Едно дете… Това беше последната ми приказка за теб. Нямам повече. Но ако искаш да не бъдеш звяр, можеш да ме задържиш при себе си… и да се оглеждаш в очите ми. А ако ме разкъсаш, тогава…
– Приемам! – изгрухтял Звярът.
Некрасивата мома и Звярът заживели много щастливо заедно. Измисляли заедно приказки, пътували през гори и планини, и Звярът я пазел от опасностите на пътя, а тя го развеселявала. Когато той затворел очите си, чувал звънкия й смях и в тези моменти той отново се чувствал човек.
Но външно си останал звяр чак до края на дните си.
Защото първата любов може да те превърне в звяр… но последната е по-мъдра… Нейната единствена мисия… е да обикне звяра в теб. Без той да се превърне обратно в принц.
Дарина Проданова
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
