Разказ от Хасан Ефраимов
На баща ми
В Делиормана се случи моята случка. В одаята на Кьор Мемиш. Гаазия бе, загубил едно око за имането на султана. И какво да прави едноок? То, май и другото толкоз виждаше. Нива ли да изоре? Или пък дърва да насече? Препитаваше се с тази одая. Кафенце ще предложи, лятото пък шербетец хладен. Пътник-странник ще прюти, с лучец и каквото дал Аллах ще нагости. Лятото бе трудно, но зимъска зафучи ли, що амуджи* имаше из селото, при него бяха. Животните дори не наглеждаха, а и тях на децата оставяха, че да се научат на работа така, хайлязите им с хайлязи.
През една вечер започна всичко. Уж пролет чакаха, а то… Като завя и зафуча, та чак да спре забрави. Бурите удариха една подир друга, сняг и преспи затрупаха, колкото човешки бой, а да грейне слънце сякаш не му идваше и наум.
– Брех… Брех… Брех… – изричаха амуджите един през друг. – Сякаш няма да спре. Дали не е дошъл краят на света?
– Ходжа, какво пише в календара? – питаха и други.
– То… календар… – оправдаваше се и ходжата, прихванал оредялата си брада. – Какво да пише в един календар? Пролет трябва да е.
– Да не си объркал нещо дните, ходжа?
– Е, как ще ги объркам? Драскам всеки ден чертичка. Това е. Да речеш да съм пропуснал някоя и друга – не. Тя, и ходжовица, да са свети земите й небесни, всяка вечер ме питаше: „Ти чертата дръпна ли днес, ходжа ефенди?“. „Бе, ще я дръпна някой ден аз чертата, ама да видим кога ще е“ – изричах, ама на… Такава е била волята на Всевишния – мене пощади, а нея прибра.
– Да са свети земите й небесни, ходжа ефенди.
– Да са свети…
– Да са свети земите…
– Амин…
На централно място беят се бе подпрял, опънат на миндера. Идваше и той понякога. Цяла зима в конака стои ли се? А тук приказка ще чуе, друг лъжа ще изрече. После спор ще почне – и така неусетно как времето отлетяло. Много-много на бея не смееха да се обаждат амуджите, затова той повече мълчеше, че да не развали моабета. А и какъв бей е тоя, който за щяло и не щяло устата си ако отваря? Ще поизчака малко, нека пък несретниците поспорят, па накрая ще изрече дума тежка и по миндера даже ще удари. Така вървеше по тези земи.
– Брех, дърво и камък от студ се пукат – въздъхна някой.
– На кехаята… снощи кучето умряло – поде друг.
– Ама от студ ли?
– Че от какво друго?
– Брех… Куче от студ да умре! Къде се е чуло и видяло такова нещо.
– То, куче, куче, ама и то душа носи. Живинка…
– Значи затова старите хора са казали „кучешки студ“.
– А бе, той не го и хранеше добичето като хората, пезевенкът му с пезевенк. Аз така знам – удари ли студ, хляб от кучето няма да късканиш. Ще му даваш, ако трябва и двойна дажба. Нека се ояде животинчето, мазнинка да върже.
– Тъй, тъй, то кучето мазнинката го пази.
– Е, не само. Кожухчето… Гледаш го уж мокро като кокошка, а пухчето отдолу сухо.
Отстрани, до вратата, приседнал на крайчеца на миндера, ей тъй, колкото с едната кълка на меко, а с другата върху студената рогозка, седеше налбант Емин. Роден нещастник, окъсан, дрипав. Лятото поизкарваше по някой грош. Я на бея конете ще подкове, я келяво магаре. Но зимата и кафето на просия сърбаше. Седеше налбант Емин, ама един такъв умислен. Ще рече човек, че доксан докуз** гемии е имал и всичките до една се затрили по чужди морета. От време на време надаваше ухо към нещо, изречено от бея, може пък човекът да го извикаше да подкове някой кон в конюшнята. После отново забиваше глава, точно там, където се срещаха рогозката и миндера. Приказваха амуджите, надлъгваха се, а нашият така и глава не повдигна.
– Е, налбант Емин, кажи нещо и ти де – подсети го някой по едно време. – Цяла нощ и дума не си обелил.
След тези думи налбантинът сякаш се стресна. Аха и да проговори. В цялата одая настана тишина в очакване на думите му. Дори беят застина с филджана кафе, допрян до устните, забравяйки да сръбне.
– К’во да кажа? – промълви, вместо това, налбантът. Гласът му изкънтя сякаш така, издълбоко, като че ли идващ от някаква сянка, вселена в тялото му.
– Е, как какво да кажеш? Няма ли какво да кажеш?
– Имам, как да нямам, но само мъка. То, беднякът и да го хванеш, да го разрежеш, ей тъй, едно хубаво да му отвориш гърдите, да погледнеш в дъното на самата му душа, и какво? И там само мъка. В мъка сме се родили на този свят и в мъка ще си заминем. Тя, мъката, за нас е дадена.
– Едно кафе ще пийнеш ли, налбант Емин, аз черпя – обади се и беят.
– Че що да не пия? Отказва ли се на бей?
– А пък като се разтопи снегът ще ми подковеш конете. Ама искам едно хубаво да ги подковеш. Със златни подкови искам, да знаеш. Като ги чуят отдалече, да казват, на бея конете идват, със златните подкови, звънтят като камбанки.
– Ще ти ги подкова, бей ефенди. Само да цъфне веднъж дрянът.
– Че той дрянът цъфна, бе. Ей, кога беше? Преди бурята ходих до гората и навсякъде дрянът разцъфтял – обади се и някой друг.
– Цъфнал той, ама да го питам аз за какво е цъфнал. Ей, на, щъркелът ми трябва да пристигне тази нощ, а навън вижте какво е.
Настана суматоха в одаята. При споменаването на щъркела всички се обадиха в един глас. Имаше си щъркел налбант Емин. Гнездото бе в двора му, на една висока акация. Уж акациите не живеели по много, а откак се помнеше, дървото си беше все там, а и по времето на баща му, на дядо му, а и навярно преди това. От години щъркелът пристигаше все в един и същи ден. Дъжд, сняг, бури не гледаше. Пропеят ли трети петли, клюнът му затракваше от гнездото, изплетено от сухи клонки. Излизаше тогава налбант Емин и дълго му се радваше и говореше:
– Ей, душичка… душичка… Пристигна ли? Пообиколи, а? Ама пак тук се върна. Ходи, де ходи, ама ей, като оня баир няма, нали? И гьолът… Нашият гьол. Може да е някакъв никакъв си гьол… Живо блато, всичко в кал, ама наслои ли се веднъж калта по човката ти… После в каквито и води да я плакнеш, все тука ще те влече.
Повече не заспиваше налбант Емин. Седеше под дървото, докато зарята на слънцето не озари хоризонта. После запалваше огъня, правеше едно джезве кафе и присядаше на сундурмата***. Щъркелът и той стоеше на гнездото и го гледаше, без да мръдне. Разказваше му за далечните земи, през които бе прелетял. Сърбаше от ароматното кафе налбант Емин и изведнъж пред очите му се зареждаха чудни картини. Виждаше голям град, с минарета, достигащи до облаците, кораби, големи колкото Голямата каршия, люшкащи се върху бурните вълни. А мизерията… Мизерията отлиташе, сякаш ометена от последните зимни ветрове.
Имаха си някакъв език, непонятен за останалите, който владееха само двамата. Изпиваше си кафето налбант Емин, но продължаваше да седи на сундурмата. Щъркелът изтракваше само веднъж като дойде. После започваше да обикаля по цял ден. Отлиташе и скоро се връщаше със съчки, стърчащи от големия му клюн. Дълго се майстореше. Подбутваше тук, придърпваше там и след това, като оправи гнездото, заставаше на него и по цял ден мълчаливо се взираше на юг. Накрая, някой ден се задаваше ято в далечината, разтваряше криле тогава щъркът и посрещаше своята половинка далеч над селото. Дълго кръжаха над Голямата каршия, носейки се на огромните си криле. Кръговете ставаха все по-малки и все по-ниски. Накрая двойката кацаше на гнездото, вплитаха шии и дълго тракаха с дългите си клюнове:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
– А бе, какъв щъркел сънуваш и ти в тази буря? – обади се ядосан някой. – Куче да вържеш навън, няма да стои, а ти… Ей, на, прибрал съм кучето в плевнята.
– А, в тази зима да дойде щъркел… – обади се и друг.
Един през друг, надвиквайки се, всички си казаха мнението. Мълчаха само беят и налбант Емин. Беят бе вперил очи в налбанта и го гледаше без да мигне.
– Моят щърк ще дойде – повдигна накрая глава налбантът. – Вали, гърми, трещи, ще дойде. Така е било винаги. И така ще бъде. По времето на баща ми е идвал. Преди това и по времето на дядо. Той разправяше, че и по времето на дядо му е идвал все на тази дата. Моят щърк ще дойде. Не може да не дойде.
Дълго се надвикваха амуджите. Одаята замяза на разбунен кошер. Няколко души подкрепиха налбанта, но бяха достатъчно убедени в думите му, че да спорят наравно с останалите.
– Тихо… – обади се по някое време беят. – Какво сте се развикали, бетер ханъми. Млъкнете…
Възцари се тишина. Беят повдигна филджана и бавно и шумно сръбна от кафето си.
– То, така, да приказва само празни приказки всеки може – обърна се след това към налбант Емин. – Щял да дойде… щял да дойде и това е. Друго не знаеш. Но един мъж трябва и да застава зад думите си. Навън виелица, дърво и камък се пукат, а ти с твоя щърк само си чешеш езика. Ти, налбант Емин, готов ли си да застанеш зад думите си, подобно истински мъж?
Чак тогава налбант Емин отново повдигна глава и погледна бея.
– Винаги съм стоял зад думите си, бей ефенди – изрече с тъжен глас. – И всички тези хора могат да ти го потвърдят. Аз по вятъра не плюя. И плюнката си не ближа. Може да съм беден и дрипав. Да няма какво да ям, но думата ми не тежи по-малко от твоята. И аз никога, бей ефенди, не съм ставал пабуч на ничий крак.
– Така ли? Тогава… Залагам 100 декара земя, че щъркът ти няма да дойде – изтърси беят и злобно се усмихна.
Сякаш бомба падна в одаята. Амуджите отново започнаха да се надвикват един през друг.
– Тихо… Тихо казах – развика се и беят на свой ред. – Моята дума също на две не става, налбант Емин.
– Бих заложил, но къде у мене 100 декара, бей ефенди?
– Щом нямаш земя… Ще заложиш жена си. Загубиш ли, идва в моя харем. Спечелиш ли, взимаш земята.
Изведнъж се възцари гробна тишина. Бе хвърлил око на жената на налбанта, проклетникът. Въртеше се, сучеше се и все покрай тях минаваше, за да я зърне. То, тъй… какво остава друго да му вземеш на бедняка? Но и душата му да вземе богаташът, все малко ще му се струва. Откакто я зърна, загуби мира и покоя си беят. Сънуваше вечер как тънката й снага се кърши пред очите му. Събуждаше се, целият плувнал в пот. Отваряше очи, въртеше се в леглото и повече не успяваше да мигне. А сега изведнъж съдбата я пращаше в неговите ръце. Къде ти щъркел в тази виелица?
– Ако не дойде щъркът… За какво ми е на мене жена, бей ефенди? – продума накрая налбант Емин. – И животът ми не ми е потребен. Той, беднякът, заради едната пролет живее. И пролет като няма… Съгласен съм.
Беят стана и с лукава усмивка се приближи до налбант Емин.
– Договорихме се – изрече. – И всички тези мъже са ни свидетели.
Подаде си десницата, изчаквайки и налбантът да направи същото. Той също стана, подаде си ръката и после си ги стиснаха. Ходжата веднага извади кютука, наплюнчи калема и записа сделката.
– Кьор Мемиш, кафе за всички. Аз черпя за нова невеста – извиси се гласа на бея над всички.
Разтича се кафеджията. Не стига другото, а и малко куц беше с единия крак, но и другият не го държеше кой знае колко. Заприиждаха филджани, поставени в подноси. Амуджите ги взимаха в ръка и дълго ги въртяха в шепите си. После се навеждаха и шумно засърбваха. Очертаваше се тежка нощ. Едва ли някой щеше да заспи тази вечер, в очакване на развръзката.
– Налбант Емин, сърбай, сърбай – хилеше се от време на време беят. – Какво? Да не би шекерът ти да е малко? На, сложи си още една бучка. Не се стискай, де, аз черпя.
Започваше задружен смях. Тези, които бяха по-ачъкгьоз, започнаха открито да се подиграват на налбанта.
– Една жена имаше в ръцете си и тя отиде курбан, налбант Емин – провикваха се.
– Ти не можа да я заплодиш, ама виж беят сега какво ще направи – обаждаха се и други.
– Най-много до жътва ще е надула корема.
– Неверници… как говорите така за моята ханъма – развика се и беят.
После отново се обърна към налбант Емин, след възцарилата се тишина, и настоятелно го подкани:
– Сложи си шекерче, де. Друго като няма в този живот, поне да е сладък.
Пропяха първи петли. Всички нададоха уши и се заслушаха. Някои дори си позволиха да отворят вратата и да надникнат навън, но бързо се повърнаха назад.
После ходжата тихо зачете от неговите дълги молитви. Всички млъкнаха и се заслушаха в монотонното му пеене. Мълчеше и налбант Емин, забил глава в крайчеца на миндера. А навън зимната виелица ставаше все по-силна. Вееше, фучеше, заплашвайки да отнесе одаята с керемидите барабар. Кьор Мемиш, усетил далаверата от големия оборот, хвърляше дърва в камината, без да се стиска, но кой знае какъв ефект нямаше.
Пропяха втори петли. Ходжата привърши с молитвата си.
– Не са хубави тези неща, бей ефенди – обърна се по някое време към бея. – То, животинките, по волята на Всевишния идват. Той им казва кога да тръгнат, кога да пристигнат. Той ги води по пътя. Как иначе? Човек да е, ще го обърка, няма да го намери, а то, хайванчетата… Да речеш, че е до съседното село, а то… Ей, на буря… И тя е творение на Всевишния. И ние… Не са хубави тези работи, дето ги правиш.
– Ти да мълчиш там – тросна му се накрая беят.
– Бе, то, аз ще млъкна, ама да вземеш така жената на бедняка. Всевишният вижда…
Възцари се тишина. Никой повече не смееше да диша дори. Чуваше се само воят на делиорманската виелица. Такава, каквато е само по тези земи. Понякога жестока, дори смъртоносна. Затрупваща всичко, превръщаща душите на хората в студени и безжизнени камъни. Камъни, на които после им е трудно да уловят дори топлината на слънцето. Тогава, как да я уловят в себеподобните, носещи същите камъни, вместо душа?
– Трябва да пропеят вече – обади се някой. – Трети петли.
Всички наостриха уши.
– А бе, вятърът понамаля сякаш или на мен така ми се струва – прошепна ходжата.
Никой не му отвърна.
И тогава, изведнъж, в промеждутъка на два порива на вятъра се чу:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
Налбант Емин подскочи от мястото си. С една крачка стигна до вратата и я отвори. Отначало не се видя нищо. Само огромен облак сняг нахлу в одаята. После… Всички зърнаха щърка, строполен безжизнен на прага.
– О, Всевишни… – проплака ходжата и вдигна ръце към небето в молитва. Всички веднага го последваха.
Налбант Емин награби щърка и хукна към камината.
– Махнете се… Махнете се – крещеше само. – Махнете се от огъня.
Положи щърка на земята. Целият бе вкочанен. Виждаше се само една огромна ледена топка. Крилете му бяха залепнали за тялото, целите във висулки. Как е летял? И идея си няма. Навярно наистина е дело на Всевишния.
– Ти се прибра… Прибра се… Душичка – шептеше налбант Емин, прегърнал щърка. -Сълзите му течаха, подобно две реки. – Прибра се у дома. Студът, снегът, виелицата… не успяха да ти попречат в порива ти към дома. Не успяха да те прекършат.
По едно време някой извика. Беят беше припаднал.
Дойде пролетта. Слънцето грейна, цветя разцъфтяха. Бурите утихнаха и поеха на север. Щъркелите на налбант Емин се разтракаха в гнездото си. Беят домъкна кадията от Шумен. Кютюкът му беше пълен със задължения на налбант Емин. Беят ги плати и запази земите си.
– Той толкоз пари не е виждал през живота си – роптаеха селяните. – Пък уж ги бил взел назаем.
– Единият е бей, другият кадия – обаждаше се втори – Султански хора.
– Да речеш да им кажеш нещо… И какво?
– Ще пратят аскера. Камък върху камък няма да остане.
– Така е дошло и така ще си замине.
По някое време беят изведнъж се поболя. Легна и повече не стана. Цяло лято виковете му се носеха из селото, за ужас на селяните.
– Така умират не сторилите хаир през живота си – обикаляше селото и твърдеше ходжата. – Така умират тези, продали се на Шейтана и прегърнали харама.
Помина се накрая беят и отърва и себе си, а и цялото село. На погребението му отиде само ходжата. Никой друг не искаше да се докосне до харама.
– Очите му ги нямаше – твърдеше после ходжата. – Само две дупки. Сякаш избодени от човки.
Тръгна погребалната церемония, а над селото се чуваше само:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
Послеслов
Израснах в двора на дядо, под гнездото на щъркелите, които долитаха всяка пролет. И по времето на баща ми са идвали, а и по времето на дядо. Дядо разправяше, че и по времето на дядо му било така.
– И какво станало после? – питаха ме децата като бях малък.
– Изкълвали му очите – отговарях. – Всяка вечер са ходели до стаята му и са кълвели очите му. Затова е викал така.
– И как в тъмното?
– Че той, в бурята долетял щъркът.
Минаха години. Животът ми наближава вече своя край. Това е историята, която ще оставя на моите деца. За щъркелите, продължаващи да долитат. Не признаващи бури и студ – Щъркелите на Делиормана. И над тази земя ще продължи да се чува:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
.
–––––––––––––––––––––––––––––
* Амуджа, мн. амуджи и амуджалар – 1. братовчед; 2. чичо, байо
** Доксан-докус – деветдесет и девет; прен. голямо количество
*** Сундурма – чардак
.
