На 22 март 2019 г. в кино „Левски“ в София се състоя премиерата на документалния филм „НАЙ-НОВИТЕ БЪЛГАРИ“. Продукция на Държавната агенция за българите в чужбина, посветен на най-отскоро признатата, но иначе една от най-древните български общности на Балканите – тази в Албания.
При поканени над 60 души от „високите“ етажи на изпълнителната власт, познайте колко дойдоха?
Познахте… Нито един!
Защо ли всички познавате?
Българи от Голо Бърдо и от Гора бяха изминали 1000 км, за да дойдат на премиерата, да споделят както радостта си от признаването им, така и проблемите, които имат, и трябва да се решат с помощта на властта в България.
Но нея, властта, я нямаше. Не можа да си надигне задниците и да измине някакви си 500 метра до кинозалата. Та коя дребна душа би отишла на проявата на институция, чиято съдба е неизвестна? Така пак никой от тези, от които зависи какво ще се случи, не дойде да разбере всъщност какво трябва да се направи. Бяхме ние, убедените, които нямаме нужда от убеждаване…
Очевидно е, че в нашата държава нещо е скъсано. Не само, че няма връзка между наука и практика, но и лявата ръка не знае какво прави дясната.
Дочувам, че за пореден път, сега в Министерски съвет е създадена мегакомисия, която трябва да обсъди изменения в Закона за българското гражданство и съдбата на ДАБЧ. Цяла година подобна комисия имаше към Министерство на правосъдието. Много заседания, гръмки обещания и никакъв резултат! Провалът бе предопределен, защото:
1. Не е възможно държавни чиновници, които не познават проблемите на българите в чужбина, в случая на историческите български общности, да ги решават. Могат да създадат само поредната бъркотия.
2. Няма как законово и институционално да се реши един проблем, ако преди това не се изясни неговата същност. Първо трябва да се зададе рамката на политиката ни към българите зад граница, да се определят стратегическите цели, а след това тази рамка да бъде изпълнена със законово и институционално съдържание.
За 30 години (т.е. в никакъв случай не отправям критика само към сегашното, а към всички правителства) се уверих, че по такъв болезнен въпрос като този за българите зад граница, държавата ни няма стройна и последователна политика. Партийните назначения след всички поредни избори не допринасят за изграждането на приемственост. Да продължим да вървим в тази посока на този етап няма да донесе резултат.
Може би (не съм сигурен) обществено-държавното партньорство може да бъде по-добра форма. Замислям се за създаването на обществени начала на национален комитет за политики към българите зад граница. Не само с проучвателна, но и с аналитична и прогностична дейност. Целта не е да се критикува което и да било правителство, а да му се помогне да излезе от задънената улица, в която се намираме.
Но и тук стоят големи проблеми като институционална тежест, финансиране, координация, медийна подкрепа, постоянна информационна кампания сред чуждите дипломатически мисии…
Споделяйте. Давайте идеи!
Спас Ташев
––––––––––––––––––––––––––
* Авторът е асоцииран професор по демография и статистика в Българската академия на науките, както и бивш зам.-председател на ДАБЧ.
.
