Успяхте ли?

Най-често задаваният въпрос на емигранти – „Успяхте ли? Оправихте ли се?“.

По подразбиране българската емиграция е нещо като бягство от казана в ада. „В БеГе-то няма оправия! Спасявайте се поединично!“

Поне така беше по мое време, когато аз бях пресен емигрант, или, както казват в Америка: „Just off the boat” – току що слезнал от кораба. Е, не беше кораб. Бях долетял със самолет, така че по-правилно би било да се каже: „Току-що паднал от небето“.

То така си беше. Бяхме като току-що паднали от небето. Оглеждахме се наоколо с широко отворени очи, очаквайки да почнат чудесата. Нали знаете – тези чудеса, за които всеки в България знае, че ги има навън. Много пари, малко работа, луксозни коли, огромни къщи, невероятни социални придобивки, детски градини като гимназии, училища като университети и университети като храмове… Не, това за училищата не си го мислят обикновено в България. Аз, глупакът, си го мислех. Мечтаех си още за някаква „правилна“ медицина, където на предно място е страдащият човек.

Ах, този страдащ човек. От малък ме влече да му помагам. Той е някакъв въображаем персонаж. Днес казват виртуален. Абе, за младите – аватар. Хем страда, хем без вина, хем е духовно и физически надарена личност. Абе, мечтата на спасителя.

Само веднъж го срещнах този страдалец в живота си. Бях млад студент по медицина и ме пратиха да прегледам корема на едно двайсетгодишно момиче с апендицит. От целия преглед единствено запомних налятите гърди на пациентката. Да. Много исках да я спася. За щастие, други бяха натоварени със спасяването на момичето. И по-добре за нея. Те обръщаха внимание на апендикса й.

Страдалците, приятели, в по-голямата си част са стари, грозни, дебели или кахетични, лошо миришещи индивиди с отвратително държание, които в повечето случаи сами са си виновни. Или поне така ни се иска да бъде, защото, ако не са си виновни сами, то няма никакво значение колко грозни, стари и лоши са. Пак ти се иска да им помогнеш. В крайна сметка, какво значи да си си виновен сам? Май, като се замисля, всеки, който живее, прави куп грешни неща и в края на краищата сам си е виновен за всичко. Даже и детето, родено с недъг, според някои, изкупува някаква вина на родителите му. Да търсиш вината у всеки е противозачатъчно. Не ти позволява да заченеш душа.

Та и в емиграцията така. Реалността се отличава безкрайно от виртуалността. Няма ги очакваните чудеса. Всичко се оказва един рекламен щит. Но всъщност, има едно чудо.

Чудото тук сме ние. Както чудото на Пирамидите са строителите, инженерите, архитектите, администраторите, така и чудото на Америка сме ние – емигрантите. Други чудеса няма. Ние успяваме и Америка успява, ние се оправяме и Америка се оправя. Това е чудото, което България е загубила. Чудото на слабото звено.

Дълго се чудех, какво точно ми липсва, та съм роден с това желание да спасявам и да помагам. Майтапех се със себе си, че ако бях жена, с това меко сърце все бременна щях да ходя.

Знаете ли, нищо ми няма. Съвсем наред съм си. Просто съм със страхотен инстинкт за оцеляване! Кога сте спокойни, че ще оцелеете в група? Тогава, когато сте най-силният или най-жестокият, или най-красивата, или най-безскрупулният? Вие сте самоубийци. С този начин на мислене просто забравете за групата и си оцелявайте с това, което природата Ви е дала, което си е живо самоубийство в наше време.

Що се отнася до групата, то тя живее по различни закони. Групата, драги, е силна само толкова, колкото е силно най-слабото й звено. Точно така. Не вождът е важен, а най-слабият, стар и грозен войн. Ако той поддаде, групата вече не е група, а куп изплашени до смърт същества. Оставете вожда да се големее. Той е силен и бърз, и жесток – ще се оправи. Пазете слабия, защото падне ли той, ще изпопадате и всички Вие един по един.

Емигрантитите тръгнаха от България първо по единично. Това бяха тези, които не пасваха на групата. Изолирани, отритнати, слаби, сами, те тръгнаха да емигрират. Обявяваха ги за предатели и невъзвращенци. Никой не се опита да им помогне да видят себе си в България. Боклуци човешки! На кого му пука, нали?

След 1990 година емиграцията потече като ручейче, което постепенно се превърна в река и после стана вълна. Все българи боклуци – несправили се с живота в България, не успяли там, не оправили се. И ето – палачинката се обърна и вече един селски хитрец хвърли фразата за „лошия мат’риал“, който бил останал в България. Интересно виждане, защото и той е останал. Останал формално, номинално и временно. Останал да затвори кепенците може би.

Ако бяхме пазили слабите, вместо да се радваме, че ние сме силни, оцеляващи и успяващи, днес щяхме да имаме група. Българска група. Племе, род, народ, а кой знае, може би и империя.

Тъщата ми понякога ни идва на гости. Тя е възрастна жена и си има артрит на коленете. Трудно ходи, та й взехме тук един бастун.

Аз след известно време го кръстих бастуна и „вълшебната пръчица“. Когато тъщата върви по тротоара с бастуна и понечи да пресече от другата страна, цялото движение спира, независимо от това дали е на кръстовище, пешеходна пътека или просто ей така, на произволно място на пътя. Коли за стотици хиляди заковават спирачки и водачите чинно чакат тъщата да пресече.

На летищата винаги минаваме пред опашката, когато тъщата си вземе „вълшебната пръчица“. Първи сме на митницата, като за нея се прави изключение, да не се събува и да не минава през големия скенер. Първи ни пускат в самолета и първи излизаме от него при пристигане. Сменят ни седалките с по-удобни за тъщата. Грижат се не само за нея, но и за нас, защото сме придружители и помощници на жената с „вълшебна пръчица“.

Тъпи американци, изкуфяли кравари, ще кажат някои. Аз не мисля така.

Неотдавна си смазах пръста. Смазах го глупаво, като изпуснах един двигател за лодка върху него. Още като видях коста, белнала се в раната, разбрах, че работата е сериозна. През времето, когато бях ортопед в България, видях безброй наранени пръсти и веднага разбрах, че е много вероятно този мой пръст да завърши с ампутация. Казах си: „Добре, че е безименният пръст на лявата ръка. Той е най-ненужният. При загубата на този пръст функцията на ръката не страда много. Все пак не е палецът, който отговаря за захвата като цяло, не е показалецът или третият пръст, които са необходими за финната работа, и не е малкият пръст, който е основен за здравият захват.“

Най-ненужният пръст.

Така стана, че пръстчето ми оцеля. Имах луд късмет да избута на една артерийка и две-три венички. Беше откъснат до 3/4 от обиколката му, но оцеля. Трябва да имаш опит като мен с увредите на пръсти, за да разбереш, че става въпрос за истинско чудо.

Отидох на църква. Една православна църква, построена в САЩ от сирийци. Хубава църква са построили. Бяла, висока, светла и приветлива. Отвътре е изографисана със сцени от Христовото житие на земята, ликовете на апостолите и светиите. Аз обичам да ходя там след службата, когато храмът е празен. Няма никой и аз влизам и сядам там, където Господ ми посочи. Все пак съм му дошъл на гости. Той ми посочва с един слънчев лъч, който минава през прозорците около купола и огрява ту едно, ту друго място. Седя си там и си мисля разни неща. Ако искам да благодаря за нещо, благодаря, ако не, просто си мисля в тишината на тази чудесна бяла сграда, изографисана с безброй картинки.

Та, благодарих аз за пръстчето, което ми беше оставено по Неговата воля, и взех да мисля – за какво все пак е нужно то? Какво му е предназначението? Както си мислех и разглеждах картинките. На баш купола на църквата е изографисан Христос. Той гледа надолу от небето и благославя всичко под него. И знаете ли как го прави? Безименият пръст, поставен върху палеца. Така се благославя. Най-ненужният върху този, без който не може. Най-маловажният върху най-важния, най-слабият върху най-силния.

Когато това става в групата човешка, победата идва при тази група, добивите са обилни, стадата големи, войните успешни и поколението многобройно.

Що се отнася до тези – силните, можещите и красивите, с вдигнат нагоре самотен палец – те остават на магистралата да чакат попътен превоз или се хващат на бас един с друг кой колко време ще оцелее.

Оцеляхте ли?
Оцеляхме!

Успяхте ли?
Ще успеем само, ако успеете и Вие!

Д-р Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ