Всуе отдадохте живота си, освободители и поборници…
Една и съща е картината при всяко чествене на националните ни празници и паметта на падналите герои за освобождението на Родината. Зад ограничителните от тълпата въжета и кордона на охраната са наредени представителите на Властта. Лъжливите последователи на националните ни герои, лешоядите, нетърпеливи да заемат първите редове, за да се покажат и да изиграят жалката си роля в сътворената от тях комедия. На които почтително се прави път – „Моля, Ваши превъзходителства, заемете си местата”. И гледам, как стоят фалшиво опечалени в официалните си костюми, безупречно белите си ризи, с подържания си маникюр, с показната си почтенност, от която да ти се заповръща.
Сред тях са лъжците, които разправят, че са се съпротивлявали срещу тоталитарната власт, демагозите и занаятчиите на мръсната политика, лидерите на партии, пробили си път с лакти, не защото октоподът Власт не е искал да ги пропусне, а защото е искал да ги прегърне. И виж ти, как демонстрират опечаления си вид, как се уверяват изпод вежди, че камерите са готови да ги заснемат в готовността им да оближат паметниците на героите с целувката на Юда, и да ги замажат с отровните си лиги. Там са и обръсналите революционерските си бради, мнимите бивши бунтовници и дисиденти срещу предишната Власт, с неистовия им хъс за бъдещи бюрократи и господари. Също и духовниците, синтез на всяка минала и бъдеща власт, с която по един или друг начин са свързани.
А зад въжетата е народът, изоставен като краставо куче, на когото героите ни напразно казваха: „Не се оставяйте да бъдете заблудени от генералски униформи, догми и доктрини. Не позволявайте да бъдете мамени от тези, които Ви управляват, които искат да заменят един господар с друг, не бъдете стадо! За Бога, не се крийте зад чужда вина, борете се, мислете с главите си, помислете, че всеки един от Вас е от значение, всеки е ценна, отговорна и самоизграждаща се личност! Брането своето „АЗ”, същността на всяка свобода! Защото свободата е дълг, преди да бъде право…”
А увереността ми отдавна е, че всичко това отново и отново ще трае не повече от ден, че всичко ще затихне след воя на сирените и празничните фойерверки и илюминации. Болката ще се уталожи, а гневът ще потъне и ще се успокои във водите на послушанието, в нежните и меки води на забравата, над водовъртежа на потъналия кораб на държавата ни. Властта ще е спечелила за пореден път. Вечната ВЛАСТ, която никога не умира. Тя пада, за да възкръсне отново от пепелта си, дори да мислим, че сме я победили с бунт и революция, или с клане, което наричаме революция. И ето я отново, непокътната, но различна само по цвят – ту червена, бяла, розова, оранжева или зелена. А народът приема – или търпи и се приспособява.
За това ли на лицето ми е тази едва доловима, горчива и насмешлива гримаса? И съмнението, което ме измъчва, когато умът отрича оптимизма в заблудата, когато съм забелязал, че малко хора отговарят на представата за Човек, че народът не отговаря на представата за Народ, че и социализмът не отговаряше на представата за Социализъм. И това, че да гледаш трезво, означава да си песимист…
Светослав Атаджанов
